МУЗАТА НА ПОЕЗИЯТА

Николай Павлов

На входната врата се позвъни силно и рязко три пъти. Кой ли може да е, недоволно си каза Фидан Фиданов, лениво тътрейки чехли по килима. Той бе седнал удобно в креслото и бе задрямал пред телевизора, когато звънецът го изтръгна от унеса. Да не би да е онзи хапльо Огнян, домоуправителят? Сигурно събира вноските за ремонт на асансьора. Фидан надникна през шпионката, но отвън, на площадката, нямаше никого. Да, оня е, отскочил е само да звънне на отсрещната врата, няма кой друг да ме търси по това време. И Фидан открехна вратата; беше си наумил да скастри хапльото, но мъжът, когото зърна, бе съвсем непознат. Висок, костелив, облечен в черен шлифер, по който блещукаха ситни капчици дъжд, той стоеше нехайно облегнат на касата на вратата; очите му бяха скрити зад тъмни очила. Очилата са сухи, значи ги е сложил преди да позвъни, помисли си Фидан, забелязвайки, че издадената му волева брадичка стърчи като еркер. Мъжът, върху чиято глава бе нахлупена черна мека шапка, се усмихваше с едрите си конски зъби; имаше нещо жестоко в тази усмивка и Фидан усети тръпки по гърба. Беззвездната дъждовна нощ, прилична на ритната в корема улична кучка, клечеше навън и се зъбеше на света; точно в такива нощи се случват най - страшните убийства, помисли си Фиданов, потривайки зиморничаво длани.
- Отворете, уважаеми, вратата, налага се да вляза! - изрече мъжът с нисък продран глас и Фидан стреснато наостри уши; стори му се, че дочува граченето на прочутия гарван на Алън Едгар По. Усети как гневът към непознатия разтвори черните си твърди криле в корема му.
- Кой сте вие? - запита наперено той, но
гласът му изтъня и заприлича на звук, изтръгнат от тромпет на начинаещ.
- Компютърна полиция! - мъжът извади служебна карта. - Длъжен сте да ми съдействате!
- Полиция? - ахна Фидан.
- Ъгъ! - неясно изгъгна човекът. Фидан си каза, че оня май е хремав.
- Налага се да проверя вашия компютър - мрачно се усмихна мъжът.
- Налага се, така ли? - ехидно запита Фидан опитвайки да се ухили зловещо като него, но се получи жалка имитация. - Това е невъзможно!
- А защо?
- Защото нямам компютър, нещастнико!
- Хайде сега, номера! - мъжът насочи към него черните си очила. Малей, глей как ги обучават, помисли си завистливо Фидан и изведнъж му стана мъчно за мрачната дъждовна нощ, прилична на дърта изгладняла кучка, за зъзнещите над облаците звезди, домъчня му за цялата тази смотана и ошашавена държавица, която все не знае какви ги върши. Гневът му към мъжа в черно се усили. Тоя левак - да бие път в дъжда, че да ми проверява компютъра, ха - ха!
Онзи извади от вътрешния джоб на шлифера лист, натежал от лилави печати, и го размаха. Фидан се приведе, за да прочете подписа, но мъжът, използвайки невниманието му, бутна вратата и тръгна да се вмъква. Фидан му препречи пътя, но онзи ловко се шмугна под ръката му и влезе в коридора.
- Ей, какво правите! - изкрещя Фидан. Лицето му се покри с червени гневни петна. - Нямате право!
- Тук пише, че притежавате изключително мощен компютър, който работи с пиратски софтуер! Трябва да го видя!
- Това е донос! - възмути се Фидан. - И аз знам кой го е писал - оня идиот от горния етаж, дето гледа две крокодилчета във ваната си! Засега са малки, ами като пораснат?
- Крокодилите не са мой ресор, за крокодилите отговаря колегата Малаков! - носово каза мъжът, сваляйки шапката си и на Фидан му се стори, че сякаш някога е виждал този човек. Косата му беше гъста и бяла, сякаш бе посипана с брашно; той стоеше насред коридора под лампиона и крадливо, с крайчето на окото, се оглеждаше в стенното огледало. Освен че е нагъл, този тип е и суетен, кисело си помисли Фидан.
Той се вгледа изпитателно в мъжа, питайки се къде може да го е срещал; на изкуствената светлина лицето му изглеждаше жълтеникаво и сбръчкано; в бръчките сякаш се бе набила тъмносива прах, челото бе ниско и упорито, а носът стърчеше, подобно на клюн.
Внезапно мъжът направи три крачки с дългите си кльощави нозе, обути в сив панталон от каша, и се намери в хола. Фидан изтръпна, но онзи не обърна никакво внимание на зелените пластмасови бидони с израслия до тавана индийски коноп. Черните му очила се насочиха към трийсетсантиметровата бронзова статуйка на трътлеста жена в омачкана рокля, неумело стискаща в ръка обла пшенична питка. Бедрата й бяха късички и дебели, а усмивката върху малкото кръгло личице бе едновременно свенлива и порочна. Беше изваяние на млада селскостопанска труженичка, но Фидан предпочиташе да си мисли, че е това е музата на поезията. От години музата се взираше в прашните медни тръби на ракиения казан, проблясващи като черва на изкормен динозавър.
И двамата не видяха, че статуята сякаш леко изви глава към Фидан, в очите й просветна свенлив момински копнеж, а бронзът над лявата й гръд ситно запулсира, като че ли в нея тупкаше влюбено моминско сърце.
Мъжът бавно свали очилата си и Фидан съзря очите му. Бебешко сини, пълни с изумление, те бяха вторачени в ракиения казан. Човекът ахна и се вкамени. Фидан го заобиколи, разклати длан пред очите му, дори го подръпна за ръкава. Онзи не реагира. Стоеше като хипнотизиран. На Фидан му се стори, че вижда в навлажнения му поглед сянка от топлата етилова пара, носила се някога над медния чучур като упойващо виолетово облаче, зърна отражения от бистрата алкохолна течност, кротко църцорила в червената пластмасова кофа. Ноздрите на човека се бяха разширили като на старо ловно куче; той явно си представяше картината, която още преди десетилетие бе изтляла в спарения въздух на хола, ухаещ сладникаво на индийски коноп.
- Истина ли е? - с тънък гласец запита мъжът. - Нали не сънувам?
- Уви, драги, сънувате! - басово каза Фидан, усещайки че гневът му леко утихва. - Тази машинка отдавна е спряла да работи.
- Няма значение! - изкрещя мъжът. - Важното е, че доживях да видя истински ракиен казан в тоя студен порочен свят… Как бяха скръбни мойте детски дни! - и той, изпаднал в транс, захвърли шлифера и шапката върху едно кресло, и се свлече на колене пред казана. - О, колко много скърби спотаени! - човекът сбра длани, отпусна глава и трескаво зашепна. - Бастон, дебела шуба. Грабвайте телата! Покани ме Дяволът, старият Дявол, в дома си на чашка абсент!
Устните му трескаво шаваха, сякаш изричаше молитва.
На Фидан изведнъж му се допи. Нещо силно. И без лед. Той извади бутилка гроздова от бюфета, лисна течността в две кристални чашки и поднесе едната на мъжа. И двамата сме самотни, нуждаем се от топлинка, значи, може да станем приятели, помисли си Фидан.
- Вихрове вият! - крещеше мъжът и театрално извиваше ръце над главата си, подскачайки на един крак. - Псета и вълци вият в полята, и страшно е майко и весело! - в очите му светеха налудничави пламъчета. - Старци се молят богу горещо, конници, конници, конници… Ах, летете ескадрони, в устрема ви милиони…
- Да вдигнем тост, а? - предложи Фидан. - За какво, обаче, да бъде? - запита той. - За конниците искате ли?
Мъжът поклати утвърдително глава.
- А милионите? Къде отидоха милионите? - дрезгаво прошепна той. - Защо ги няма, знаете ли?
Фидан направи неопределен жест с ръка, който означаваше, че може би ескадроните са ги прилапали.
Онзи отпи широка глътка.
- Ммм… Божествено! - измърка той.
- Нали? - гордо се съгласи Фидан. - Материалът е превъзходен - стари компоти, вестници от преди петнайсет години, цветни снимки на Шарън Стоун и събраните съчинения на Ст. Ц. Даскалов, Любо Левчев и Недялко Йорданов!
- О! - изви очи благоговейно мъжът. - О, о!
Фидан зяпна, усещайки с кожата си нещо познато. Да, този човек съм го срещал, със сигурност съм го срещал, уверено си помисли той.
- Може ли да узная какво сте работили преди?
- Литературен критик бях - вяло отвърна мъжът и очите му се навлажниха. - Известен, богат и почитан, името ми всяваше ужас в сърцата на младите автори! А за младите поетеси да не ви говоря…Младите поети, като чуеха Чер Арап, и моментално долазваха в “Дълбок зимник” да се отрежат!
- Какво? Не мога да повярвам! - Фидан трескаво напълни чашата му до горе, онзи я гаврътна и сладко примлясна.
- Мдаа… Хубави времена бяха, страхотно хубави! - изстена той. - Какъв живот живяхме, боже господи, къде отиде, къде изчезна?
- Нима това сте вие…Ти ли си това? Божичко! - заекна Фидан. - Колко си писал за мен, как си ме дъвкал, как си ме кастрил! - възторжено извика той. - По едно време дори исках да сложа край на живота си! СЛед една твоя рязко отрицателна рецензия!Чер Арап, мамйко мила, страшилището на поетите!
- Може… Може! Щом аз съм те рецензирал, всичко може! - Чер Арап замислено се почеса по еркера. - Ами що не ми напомниш как се подписваше?
- Луд Гидия - Фидан заекна. Споменът за онези далечни, потънали в мъгла времена, изплува в паметта му като потънал континент. - Ти публикува два отрицателни отзива за първата ми стихосбирка, четири - за втората, седем - за третата!
Докато двамата се връщаха назад в споментите си, те нямаше как да съзрат, че лицето на бронзовата статуйка се сгърчва в зловеща заканителна гримаса, а едната й длан се свива в малко твърдо юмруче.
Чер Арап присви рамене, лицето му печално се
удължи. Съжалява, помисли си Фидан, много съжалява, че така ме е драл с рецензиите си.
- Ела, благодетелю мой! Ела! - той го улови за ръкава и го дръпна. - Заслужаваш да те почерпя с най - хубавото! - и той извади от библиотеката малка тумбеста бутилка, навлечена с дебело сивкаво пуловерче от прах. Мъжът все пак успя да прочете черния етикет.
- “Чер Гидия”? - хлъцна от изумление той. - Любимата ми ракия!
- Някога аз я произвеждах - махна с ръка Фидан. - Но отдавна вече съм в друг бизнес.
- Кой? - любопитно запита онзи.
- Този - Фидан посочи саксиите с индийски коноп. - В “Дружба” държа още един такъв апартамент. Сто квадрата…
- С такава хубава градинка?
- Е, да! - скромно сведе очи Фидан. - Освен това, мама и тате ми косят нивите на село… Десет декари и половина.
- И все с канабис? Браво на теб, момчето ми! Браво! - задъха се Чер Арапин. - Далеч ще отидеш ти, мноого далеч!
- Не, не, на теб браво! До гроб ще ти бъда благодарен, Чер Арапин, благодетелю мой! Ако тогава не ме беше насякъл на търкалета с твойте рецензии, още щях да си пописвам и да търся спонсори, че да издам някое мижаво книжле с поезия! - Фидан отново наля в чашките.
- Чудесно, прекрасно, великолепно! - извика мъжът.
- Но не знам защо винаги се получава така - продължи Фидан и протегна шия; адамовата му ябълка скръбно помръдна няколко пъти, а езикът му вече бе леко надебелял. - Някога мечтаех да пиша стихове, а ето на, станах градинар. Умирам да ходя на кино, но не понасям да ми дишат във врата. Цигулката е любимият ми инструмент, а нашите ми купиха акордеон…
- А аз още в гражданското казах на бъдещата си съпруга Камелия: мила, ще ти направя признание: обожавам свинско с кисело зеле! И оттогава да досега тя ми готви само сърми с лозов лист! - горчиво призна бившият литературен критик, фъфлейки твърде забележимо.
Фидан кимна. Знам братко, какви чудовища са жените, четеше се в погледа му, много добре знам.
- Когато бях дете, мечтаех да стана влаков кондуктор - бързо продължи оня. - Много обичам да пътувам с пътнически. Тракането по релсите ми успокоява нервите. Зяпам гледките през прозореца и си мисля: Тишо, накъде бърза тоя сбъркан свят, Тишо?
- Аз съм Фидан - подаде ръка домакинът.
- Тишо Тишев! - церемониално се представи мъжът.
- Защо мечтите никога не се сбъдват, господин Тишев? - запита Фидан и меланхолично отпи от чашата си. - Защо?
- Не умеем да мечтаем правилно. Затова! - заяви Тишев. - Понеже нас, българите, никой не ни учи как се мечтае правилно.
Двамата за миг се умълчаха. Всеки мислеше за нещо свое.
- Е, не казвам, че ми е било лесно - усмихна се на своите спомени Фидан. - Виждаш ли статуетката? Тя ми е най-свидната! Спечелих трета награда на един конкурс в чест на младите комбайнерки. Беше преди трийсет години. Но само със стауетки не се живее, нали, господин Тишев? - Фидан разсеяно прокара длан по гладкия бронзов гръб на комбайнерката; стори му се, че отвътре нещо сгря ръката му. - Истинските жени, господин Тишев, искат тоалети, ресторанти, развлечения. И когато се отказах от поезията, три месеца гладувах като куче. Но в един момент почнах с ракиения казан. Работата потръгна, припечелих за още два казана, всичко беше о кей. Няма сега да ти разправям за мръсните удари под кръста, не ще говоря за алчните печатари на фалшиви бандероли и за вносителите на украински спирт, за десетките отровени клиенти…После дойдоха други времена, и ето на, станах градинар! Отглеждам мариухана!
- И аз съм тръгнал да ти търся компютъра! - укори себе си Тишев. - Само дето обидих почтения човек!
- А, няма такова нещо! - весело каза Фидан. - Искаш ли да го видиш? В кабинета ми е.
В хола настъпи тежка тишина. Тишев бавно остави чашата, постави си черните очила и лицето м,у доби гробовен вид.
- Какво? - той бе силно пребледнял, устата му се беше свила заканително. - Ама нали сам каза преди малко, че компютър ти нямаш?… О, какъв лъжец! - изкрещя той. - О, какъв безподобен измамник! О, какъв алчен пират!
Фидан се взря в изопнатото лице на Тишо Тишев и със страх си помисли - тоя тип е пълна откачалка, изобщо не трябваше да го пускам! Май че я оплесках!
А Тишев крачеше с големи крачки из хола и продължаваше да сипе ругатни. Как ли не го наричаше - бездарен охлюв, графоманска стоножка, мерзък и некадърен римувач, на устата му изби пяна; вече бе успял да грабне шлифера си, нахлупил бе шапката си и тръгваше към вратата.
- Я по - кротко, по-кротко - с леден глас каза Фидан; усещаше странно спокойствие, сякаш това се случваше с някой друг. - Пускам те да си ходиш, но нито дума в твойта служба, ясен ли съм?
- Напротив, напротив! - изкрещя мъжът. - Ще те науча аз теб как се мошеничествува! Още сега ще напиша доклад!
Е, няма как, тоя сто на сто ще ме изпорти, помисли си Фидан и пак му стана мъчно. Но този път за несретника Фидан Фиданов. Вече виждаше как рояк нахални ченгета обикалят с кални обувки из хола, ровят из бюфета и се подхилкват на статуетката, а нагъл телевизионен екип снима репортаж от леговището му. В този миг погледът му попадна върху бронзовото изваяние и той съвсем ясно видя, че музата му намигна. Без да се замисля, Фидан я улови за нозете, тя някак си подскочи, стана странно лека и сама се стовари върху тила на Тишев. Ето ти за първата стихосбирка, ето ти за втората, ето и за третата! Онзи рухна тежко, без да издаде звук. Фидан застина над него. Ръцете му ситно трепереха.
Изумен, той съзря как статуетка се изправи на собствените си нозе, оправи рокличката си, протегна ръката с пшеничната питка към Фидан, бронзовите й устни се раздвижиха и тя изграчи:
- Крретенът Тишшев никога повечче нямма да те торррмози… Невърморр! Гарантирррам! Невърмор!
И в този миг на вратата отново се позвъни.