ЗА ОГЛЕДАЛОТО И ТЕАТЪРА

Огнян Стамболиев

Имаме ли нужда от театър? За някои този въпрос днес би прозвучал риторично. “Разбира се, ще отговорят, че имаме нужда от театър. Театърът е стар като света, той е прекрасен и вечен!..” И все пак, имаме ли сега нужда от театър?
Преди повече от век един голям руски критик възторжено възкликна: „Елате в театъра! Там ще срещнете невиждани светове, ще изпитате истински чувства…” Но тогава, за щастие, нямаше телевизия, а и печатът не бе тъй всеобхватен и могъщ.
Наистина ли /не/ можем без театър? Сега, поели пътя към далечната и близка Европа, се нуждаем от жизненоважни неща: суровини, капитали, закони и инвестиции, стабилно управление, разумен парламент и чиста природа, чист въздух и чиста питейна вода. А театърът?!
Шекспир, според когото “целият свят е сцена”, писа, че смисълът на театъра е да постави пред лицето на света огледало.
Да, може би днес наистина нямаме нужда от това огледало. Пък и то има преди всичко морална стойност, а ние трябва да се превърнем в прагматици, каквито не бяхме досега. Защото “Как ще ги стигнем…”? И разполагаме с толкова други средства за овладяване и коригиране на морала, не на последно място и със закони и репресивни институции, така че театърът може би не е чак толкова необходим. Но доскоро той беше отдушник за мнозина. Езоповият език на нашите автори минаваше през иглените уши на партийната цензура. Пиесите на Станислав Стратиев, Мирон Иванов, Йордан Радичков, Иван Радоев, Стефан Цанев, Михаил Величков, Константин Илиев неведнъж взривяваха залите. А сега? Времето на условно-метафоричния театър отмина. Театърът на улицата, на стадиона и особено този на Парламента са по-интересни. А и медиите се интересуват повече от любовните истории на фолкзвездите и телевизионните водещи, или от престрелките между мафиотските групировки, отколкото от успеха на Станислав Стратиев и Христо Бойчев в Лондон или на Радичков в Рим. Да, някои са убедени, че и без огледалото на театъра могат да бъдат съвършени поне външно. Конят или роботът са също съвършени, при това без да имат нужда от огледало. Според античните философи огледалото е начин за самопознание, което от своя страна е съхраняване и отрицание. Съхраняване на красивото и отрицание на грозното – моралната и етичната страна на всяко изкуство и особено на театъра. Но както беше казал Станислав Йежи-Лец: “Всеки зрител носи в театъра своята акустика и намира онова, което търси”. Може би и заради това театърът е тъй универсален и никога няма да загине.
“Зрелище и възпитание” е той според великия Вазов. А неговата възпитателна мисия може би би трябвало да бъде “огледало” /естетически коректив/ на действителното ни поведение. И заедно с това да утвърждава определени обществени идеали. Това, разбира се, се улеснява от директния натиск на театралното зрелище върху зрителя. И мисля си, че сега като че ли повече от преди чрез този “директен натиск” театърът би имал по-голям успех.