КАИН

Иван Хаджимарчев

Подмолен тътен разтърсваше хлебородна България. Нейните жреци и васали искаха да изпробват себе си в стихията на братското кръвопускане. И сториха най-смъртния грях от десеттях гряха на земята…
Дори и самият тридесетгодишен Методий се разбунтува от тринощното свирепо изстъпление над своите братя-работници от макаронената фабрика.
- Не! Не! Не! Достатъчно е това: ръцете и ръкавите ми са окървавени до насита; дрехите и обущата също опръскани с кръвта на мойте близки!… - крещеше полудяло той и бягаше като подгонен глиган по тясната пътека между два реда метличина.
Стъпките му удряха отсечено по топлата пръст; плахо се оглеждаше и бързаше, бързаше, за да не бъде сварен извън града от вечерната тъмнина, която падаше като огромен траурен плащ и потискаше със страшна сила душата.
Ала пътят бе дълъг и неспорен. Край нямаха тия неизведни гробища, запълнили отведнъж левия бряг на реката. Черните ровове се надига, прилично на обрасли вред с косми чудовищни глави, сякаш се заканваха и отпращаха беглеца с глухия ропот на слагащата се прясна пръст.
Той затуляше лице с ръка, а нечий самотен и болен глас с присвити устни нашепваше тайнствени слова над ухото му:
- Методи, ти уби, но спаси ли?
А друг един го гонеше с ехиден смях и питаше:
- Каине, къде е брат ти?
А той стискаше здраво карабината и всяко прошумяло клонче на есенните дървета смразяваше кръвта му, караше го да спира отсечено и се вслушва в тъмнината… Есента сякаш въставаше против клетия жребий на неговата нечовешка съдба и също питаше:
- Уби, но где е насладата от твоите кървави дела?
По едно време той се препъна в корените на един храст, падна и от очите му изпръснаха хиляди искри, като че самите звезди се разсипаха пред него и спънаха движението му. Помъчи се да се изправи, но земята го притегляше; стори му се, че от тънките стебла на слънчогледите го гледат помъртвялите очи на всички ония, които бяха тайно закопани, без свещи и тамян, под черните могили…
Смъртни предчувствия за миг обвързаха сърцето му и страшно затрепера…
- Господи!… - обърна очи към небето, но неговата осеяна площ с милиони сребристи звезди, блестящи като самата истина, отведнъж проряза съзнанието му и сведе отчаяно глава.
Там, сред тях, той видя някогашната своя невинност, подхвърлена на страшни ридания, следствие непоправимото зло.
- Господи, какво направих?
- Методи, ти само убиваше, за да спасиш отечеството си…
Този втори глас, процеден сякаш от дясната половина на гърдите, го успокои донякъде. Отново затича нататък, където, като споена маса от безброй човешки трупове, се провиждаше тъмната гора на Маришкия остров.
Но ето, луната се подаде зад гората, кърваво червеното й око лизна метличината и пак се разнесе зловещ повик:
- Методи, не ги убивай! Нали са твои братя?
Той отново затули лице и падна ничком върху земята. И дълго проседя така, зашеметен и без ясна мисъл в главата, докато нов приток от ободряващи желания запъпли из кръвта му. Привдигна тяло, завъртя се с размътен поглед и рече да побегне, но тозчас видя как бялата пътека, що се разстилаше надалече пред него, се изправи като дъска, готова всеки миг да го прасне по челото…
Сетне възви и удари през стърнищата. Сърцето му се късаше от смъртна болка. То бе сякаш разделено на две, надуваше се като мехур - две равни половини, стиснати току под мишците и го влачеха без посока из нивите и полето. Краката му се удължаваха, трепереха - едни сухожилия само, а разсъдъкът му все повече помътняваше.

*
Уви! Нито един не го посрещна така, както се надяваше. От господаря на фабриката до най-дребния работник - всички отвърнаха погнусени глави от него. Бояха се да му подадат ръка и тия, които също като него бяха жертва на необуздана мъст.
Тогава той тръгна за дома си, където две близки същества, надяваше се, го чакат нетърпеливо, за да го обласкаят с утеха, каквато другите отказаха. Но щом приближи вратата, двойно изтръпна в неспокойство: погледът му биде прикован хипнотически в съседната къща, запримига като престъпник, хванат на местопрестъплението, и нямаше воля да се опре на чувството, което издъно разтърсваше тялото му…
Един черен спомен разбърка като витло мозъка и тозчас реши да прескочи оградата, тъй като всеки тропот по вратата на неговия дом го плашеше в този ранен утрен час…
Той завари Елена, притиснала детето си в скута, крайно съсипана от тринощно бдение. Когато застана пред нея, тя дори не се помръдна. Лицето й бе бледо като платно и засъхнали струички сълзи прорязваха бузите й.
Наведе се и поиска да погали момченцето си, но майката подскочи като жилната.
- Не! - писна тя, отмина в ъгъла и се сви на канапето, трепереща от смъртна мъка. - Не! Остави! Не го пипай!
- Лена, какво става с тебе! - попита той. - Мигар не си затваряла очи през тези вечери?
Гласът му я беше поуспокоил. Слушаше предишния Методи, но вече не тъй искрен, а пресипнал и студен.
- Не се приближавай!
- Но защо? Защо? Какво се е случило? Лена, бъди добра… не ме презирай, а кажи!
Още от миналата вечер в сърцето й проникна и се втвърди, като ледна буца, един ужасен писък. Той идваше откъм съседите.
- Не, не може! Не го пипайте, той ни е един! - бореше се бащата с някого.
Сестрите отчаяно ридаеха, скубейки косите си.
Но зли ръце и ръмжащи животински гласове (между тях беше и Методи) измъкнаха насила сина от къщи…
Тогава бащата изтича посред двора и викна тревожно:
- Петре! Не се забравяй, а посрещни злото като човек!… Ха, вземете и мене! Петре, плюй в лицата им, когато допрат ножа до гърдите ти!…
- Плюй! Плюй! - през стиснати устни, занесено каза жената. Сетне, като протегна детенцето си, допълни: - Погледни го, Методи! Твоя син, когото аз кърмя с гръдта си: той смуче, дърпа месата ми… боли!… Но само една негова усмивка и аз изтръпвам, препълнена от радост. Обхваща ме ужас, обаче, когато помисля, че то ще порасне… И в късна нощ по вратата ще се похлопа… ще се протегнат няколко чифта безмилостни ръце и ще го отнемат от мене…
- Лена, ти бълнуваш. Легни си.
Жената продължи все тъй сплашено:
- Ще ми го отнемат… Но кажи, Методий, плюха ли и в твоето лице? Защо извръщаш глава? Къде плю той? Посочи! На твоето лице, върху лицата на всички?
- Не, не, не! Лена, прости ми! Това никога вече няма да се повтаря! - отвръща мъжът, разяждан от страшно разкаяние: - Аз бях подведен, заблуден: струваше ми се, че всичко върша за доброто на земята, която ме е родила.
- Ха, ха, ха! - изтръгна се горчив смях из гърдите на Елена. После тръгна към изхода.
Гласът му прозвуча болно:
- Лена, полудяваш ли? Къде с това дете?
- Да… да… заради него, Методий, един от двама ни ще трябва да напусне тоя дом… Не се приближавай! Твоите ръце са опръскани с кръв, погледни! И всяка твоя милувка като въглен ще пада на душата ми. Ние не ще бъдем спокойни под един покрив… Методий, убий и своето дете! Убий и неговата майка, хайде, ти си научен на това. А после изхвърли ни на улицата.
Детето се събуди и в протяжно-плахия му писък бащата дочу ново обвинение - мама… ма-ма!…
Приведен от скръб, той не можеше да си уясни нищо от настроението на жена си. Никога не бе очаквал тия горчиви думи и то от своите, най-близки до сърцето му… никога! Ала те бяха справедливи и това усилваше завинаги безпокойствието му.
- Нищо ли не може повече да се поправи? - прошепна той като на себе си.
- Ма-ма!…
- Иди си! Иди си, Методий. Или остани - ние ще се махнем… за детето ще трябва да направиш това. Не бъди егоист… разбери… не мога без него!… То трябва да живее, а докато ти си при нас, аз вечно ще се боя… да не ми го отнемеш…
Претоварен от зла несрета, подгърбен и с наведена глава, напусна къщата със стъпки на пиян, озова се на улицата и тръгна към реката…
Само един миг и водите на Марица се разделиха, плиснаха високо и като че пропяха:
„Каине, къде е брат ти?…”


сп. „Червена трибуна”, 1929 г.