РЕЧ НА Д-Р НИКОЛА ГЕНАДИЕВ
електронна книга
Реч, произнесена на 29 февруари 1920 г. в салона на Градското казино в София
УВАЖАЕМИ ГОСПОЖИ И ГОСПОДА!
Едва се изминаха шест месеци от последните законодателни избори и българските граждани са повикани наново да избират народни представители. Краткият живот на разпуснатото Народно събрание повдигна в печата един въпрос - дали правителството, което се прости с успешната камара и назначи нови избори, се е съобразило с конституцията, дали тоя негов акт е парламентарен и политичен. Правото на изпълнителната власт да разтуря Народното събрание е предвидено в чл. 136 от конституцията; така, щото не може и дума да става, че актът на разтурянето на събранието бил неконституционен. Но, макар това действие да е съобразно с основния закон, пак трябва да се разреши въпросът, дали то е политично и дали е парламентарно: дали е парламентарно, сир. дали е съобразно с духа на парламентарното управление; дали е политично, сир. дали е навременно, дали е оправдано от събитията и от обстоятелствата.
РАЗТУРЯНЕТО НА НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ
Във всяка една държава, по отношение трайността на парламента и на правото на изпълнителната власт да го разпуща, има особена практика. В Франция, напр. от 1876 г. насам Народно събрание не е разтуряно. Но там за това има исторически причини, свързани с опита на президента Маршал Мак Маон, чрез разтуряне на парламента да възстанови монархията.
В Англия, обаче, гдето парламентарният живот се е появил, гдето парламентарният режим се е развивал най-правилно, разпущането на камарата не е изключение, а правило и камарата на общините въобще не законодателствува до крайния срок на своя мандат. Само че разпущането става обикновено малко време преди изтичането на срока. Но имало е случаи, когато разпущанията са ставали много по-рано. Когато стане явно, че общественото мнение не е в съгласие с народните представители, тогава правителството счита за своя длъжност да разтури камарата и да даде право на избирателите са се произнесат наново.
Тоя начин на действие е не само съобразен с духа на парламентаризма, но е правилен и разумен.
Каква е същността на парламентаризма? Да не управлява изпълнителната власт, да няма господар над народа, а господар на съдбините на държавата да бъде самият народ и да упражнява властта си чрез свои представители. Предполага се, че тия представители, избрани от народа, се ползуват с неговото доверие в продължение на известен период, определен от закона - някъде три, а некъде четири или пет години. След тоя срок, било че новите слоеве избиратели могат да имат по-друго мнение от онова на своите предшественици, било че изменението на времената е повлияло и на старите избиратели, налага се едно ново допитване до избирателното тело. Но ако в този промеждутък от три, четири, пет години, през който трае мандатът на народните представители, настанат извънредни събития, по които избирателите не са се произнасяли, когато са избирали своите представители, или пък стане явно, че народните представители не се ползуват вече с доверието на избирателите си, естествено е, че трябва пак народът на нова сметка да се произнесе, защото камарата е престанала да изразява общественото мнение. В Англия това става редовно, когато от допълнителните избори поличи, че има промяна на общественото мнение. Дълги години в Англия са управлявали само две партии - либерали и консерватори. Ставали са избори, които са давали голямо болшинство в камарата на общините на едната от тях. Но минават се шест месеци, една година, и когато в допълнителните избори за вакантните места се избират постоянно или в голямо мнозинство опозиционери, правителството намира в тоя факт достатъчно указание, че общественото мнение се е изменило и счита за своя длъжност да разтури камарата. А в 1886 г., когато Гладстон внесе в парламента законопроекта за самоуправлението на Ирландия, той се счете в правото си да разтури камарата и да се допита до народа, защото избирателите не бяха се произнесли по един голям въпрос, изникнал след изборите.
В България разтурването на Народното Събрание е станало правило, само че то е вършено в миналото не като израз на правилното функциониране на парламентарния режим, а като една особеност на българските политически нрави. Народните събрания са били разпущани от правителствата, за да се даде възможност на кабинета да произведе нови избори и си докара свое болшинство. Защото в миналото в България не правителствата са изхождали от Народното събрание, а Народното събрание е било избирано по образ и подобие на правителството. Това се дължи на обстоятелството, че нашата държава е млада и че парламентарния режим е новонасаден. Отначало той ще куца. Но в никоя нация парламентарният режим не е хванал корени и не е добил съвършенство в едно само поколение. Когато французите правеха своята революция, те бяха несравнено повече напреднали, отколкото българите в 1878 г. При всичко това, свободата и правилният конституционен и парламентарен режим не се въдвориха в Франция във време на революцията, а много по-късно. Не трябва да се учудваме, следователно, че в миналото нашият парламентарен режим има недостатъци и недъзи.
По отношение на въпроса, който ни занимава сега, достатъчно е само да установим, че редовно, почти без изключение, Народните събрания в България са били разпущани безразлично и по средата на мандата си, и в първата половина на тоя мандат, и при изтичане на законния срок. Сега може да се рече, че се радваме вече на истински парламентарен режим, благодарение на новите избирателни закони, благодарение на пропорционалната изборна система, благодарение на факта, че изборите стават във всяка община - истински парламентарен режим дотолкова, доколкото той може да вирее в една страна с нашето развитие и политическо възпитание, но предвид младостта на държавата ни, нямаме причини да бъдем недоволни от начина, по който се упражнява парламентаризмът.
При днешните условия разпущането на Народното събрание става ли по същата привичка от миналото, за да се състави правителствено болшинство, или, за да поставя правилно въпроса - оправдано ли е, конституционно ли е, парламентарно ли е, разпущането на Народното събрание от страна на правителството на г-на Стамболийски? На тоя въпрос отговорът е много лесен. Макар да са се изминали само шест месеци от 17 август 1919 година, когато станаха изборите, има признаци, че общественото мнение не е с същите настроения, с които беше по него време. Има големи въпроси, които изникнаха отсетне, и върху които избирателите преди шест месеци не са се произнасяли. Изменението на общественото настроение толкова ли е дълбоко, щото да оправдава разтурянето на камарата, ако да нямаше за това други причини? В доклада, представен от правителството, между другите мотиви е наложен и този, че общественото настроение се е изменило и доказателство за това се намира в последните окръжни и общински избори. Това е вярно. Но ако да беше само този факт, той далеч не можеше да оправдае разтурянето на Народното събрание и разкарването на избирателите всеки шест месеци.
Но има друг един мотив, който е несравнено по-важен. Той е, че в последната сесия на Народното събрание се измени избирателният закон. Доскоро избирателното право се считаше като право; сега законът вменява в длъжност на всички граждани да се явяват на урните и да избират народни представители, общински и окръжни съветници. Доскоро от избирателите се явяваха да гласуват само известна част, само ония, които желаеха, може би 50%, понякога 60%, но всички избиратели не се явяваха. Законодателят намери, че ако избиратели се явяват само 50 или 60%, избраниците няма да бъдат представители на целия народ, Народното събрание няма да представлява истинския образ на общественото мнение. И за да може да има истински парламентарен режим, за да може народът, действително целият народ да се произнесе, намери се за потребно да се измени закона и да се задължат, под страх на наказание, всички избиратели да гласуват. Народното събрание, следователно, призна, че то не олицетворява народа. Естествено е, щом като става такава дълбока промяна в избирателния закон, Народното събрание трябва да си върви. Имахме друг случай в миналото. В 1911 година правителството внесе закон за пропорционалната изборна система и в неговите мотиви бе казано, че понеже мажоритарната система не дава истински израз на общественото мнение, требва да се прибегне до по-усъвършенстувана система, за да се радваме на истински парламентарен режим. Тогава аз взех думата в Народното събрание и заявих: „Реформата, която прокарвате, е добра: но ако вие я прокарате, длъжни сте още сега да разпуснете Народното събрание. Вие признавате, че то не представлява българския народ; вие признавате, че има голям недостатък в самия избирателен закон и желаете отсега нататък изборите да бъдат в такава форма, щото тук да дойдат истински представители на народа; вие сте длъжни тая камара, която не представлява народа, да я уволните.” Правителството не възприе този възглед не защото не беше правилен, а защото не му понасяше, защото намираше, че реформата ще бъде полезна след като се навластвува то, след като изтече мандата на онова Народно събрание, в което то имаше голямо болшинство. Но неговият начин на действие беше съвършено неправилен. Това, което се върши днес е логично. Измени ли се избирателния закон, призна ли се, че с досегашната система народните представители не са били израз на волята на народа, няма никакво съмнение, че камарата трябва да бъде разтурена. И само това обстоятелство напълно оправдава действието на правителството.
Но понеже зачекнах този въпрос, позволете ми да го изчерпа и да ви обясня, че има и други причини, които налагаха разтурянето на Народното събрание. Предпоследните законодателни избори станаха на 23 март 1914 г. Тогава се избра Народното събрание, при което, под властвуването на Радославова се обяви войната. Според конституцията, чл. 86 мандатът на народните представители трае читири години. Следователно, това Народно събрание - то беше XVII обикновено Народно събрание - имаше право да законодателствува до 23 март 1918 г. Но то законадателствува до 17 август 1919 г. Защо? Защото само Народното събрание, по предложение на министър-председателя Радославов, подкрепено и от некои опозиционери - видоизменено даже от тях в такава форма, щото стана по-лошо - си продължи мандата. Това действие е неправилно, ще кажа нещо повече - то е противоконституционно. Продължението мандата на камарата с нищо не може да се оправдае и ще си остане като един пример на въпиющо и върховно беззаконие, което си е позволило едно Народно събрание. В други държави това стана. То стана между другото, във Франция. Там не беше възможно да се проведат избори, защото една част от държавата беше нагазена от неприятеля. Но и то не можеше да оправдае продължението на мандата на народните представители. Във Франция това продължение можеше да стане, защото трайността на мандата на народните представители не е определена от конституцията, ами от избирателния закон, и понеже камарата може да измени избирателния закон, тя е властна и да продължи мандата си. При всичко това пак във Франция се издигнаха гласове против тая мярка: народното събрание може да изменя избирателния закон; вие имате право да речете, че отсега нататък народните представители се избират за 10 години, но това ще стане в бъдещите избори; вие нямате право за вас си да присвоите това право, защото то е вече начало на унищожение на парламентарния режим. Но както и да е, в държави с конституции, като французката, това нещо можеше да стане, без да се потъпче закона. Там има и друга особеност. Тя е, че изменението на конституцията става не от специално свикано народно събрание - от Великото народно събрание, както е у нас - но от парламента, който съществува, от сената и от народното събрание. Дали те ще действуват отделно, дали ще действуват съвместно, то е друго; във всеки случай, избирателните тела, които се намират избрани в дадения момент, те са, които са властни да изменят конституцията. Същото нещо беше и в Белгия - и там се продължи мандата на народните представители. Но и там мандатът не е определен в конституцията. У нас Народното събрание няма право да изменя конституцията, обикновеното Народно събрание няма право да постановява нещо, което е противно на конституцията. И понеже в конституцията е предвидено, че мандатът на народните представители трае четири години, от четири години нататък с един ден да се продължи тоя мандат, то е присвояване на едно право. Точно по духа на конституцията, всичките действия, извършени от Народното събрание от 23 март 1918 г. нататък, са действия нищожни и незаконни.
Българското обществено мнение имаше право да се възмущава, че мандатът на тая камара се продължава. Не само затова, защото е нарушена конституцията и защото никакви софизми не ще могат да докажат, че това нарушение е оправдано. Българските избиратели имаха право да се възмущават и по друга причина. Даже и да не беше изтекъл мандата на народните представители, избрани през1914 г., камарата пак трябваше да бъде разтурена, понеже изборите в 1914 год. станаха, без да се предвижда общоевропейската война, и че това Народно събрание подкрепи намесата на България в световната война и докара злините, които произтичат от нея. Не ще никакво съмнение, че на края на мандата си, народните представители, избрани на 1914 г. не всички се ползуваха с доверието на своите избиратели и доказателство за това е, че камарата, която се избра на 7 август 1919 г, има съвършено друга физиономия от оная, в която болшинството беше на страната на г. Радославова. На такава една камара, но не парламент като французкия, който през цялата война се ползуваше с доверието на народа, но на парламент, който и в време на войната не се ползуваше с доверието на избирателите, да продължиш мандата и да го продължиш не само догдето траят неприятелските действия, но и след като те са прекратени, след като нямаше нужда от него, след като този парламент беше излишен, не само излишен, ами вредителен, е без съмнение акт, който справедливо възмущаваше народа, и избирателите имаха право да очакват с нетърпение да станат нови избори. Правилно, по конституцията, правителството беше длъжно още след 23 март 1918 г., два месеца най-късно от тая дата да произведе нови избори. Това нещо не стана от правителството на г. Радославова. Това не стана и от следующето правителство на г. Малинова. Но когато вече фронтът се проби и се подписа примирието на 29 септември 1918 г., нямаше никаква спънка, нямаше никаква причина да не се пристъпи към нови избори. Тия избори трябваше тогава да се произведат. Това беше не само парламентарно, но то щеше да бъде почтено от страна на правителството, защото никое правителство на света няма право да се преструва, че камарата се ползува с доверието на народа и да експлоатира с нея. Камарата, председателствувана от г-н Д-р Вачева, се задържа от правителството не защото беше необходима за държавата, а защото беше необходима за постижение на партизански цели - защото не беше износно за кабинета в него момент да прави избори; но за България то беше не само износно, а абсолютно необходимо. Ако - моля ви, запомнете тия думи - ако камарата беше разпусната след примирието и още тогава беха произведени нови избори и ако, вследствие тия избори, беше дошло правителство, изпратено действително от народа, аз заявявам, по най-положителен начин, че мирът, който ни се наложи в Париж, нямаше да бъде толкова лош, колкото той е сега. (Ръкопляскане)
След като правителството не си изпълни дълга да разтури ХVII обикновено Народно събрание, най-после, на 17 август 1919 г. , под натиска на част от кабинета, на една от партиите на блока - на земеделците, се произведоха избори. Тогава беше късно, за да извлече народът всичката полза от новите избори, но беше рано, за да може той да се произнесе при пълно знание на работите. Изборите тогава станаха при едно недоразумение. Нашите уста бяха запушени, нашите ръце бяха вързани. Не за това, защото имаше насилие, защото цензурата ни пречеше да пишем, но защото ние сами не можехме да кажем на избирателите всичко онова, което имахме право да кажем и което бяхме длъжни да кажем. Възпираше ни патриотическото чувство, възпираше ни положението, в което ни беше поставило правителството. Щом правителството бе решило да сключи мир, то трябваше да произведе избори след примирието. Тогава и народът имаше да се произнесе върху един ясен и определен въпрос - върху политиката на Радославова и върху политиката на правителството, което сключва мира. Този момент се пропусна. Минава се повече от половин година, нашите делегати ще отиват вече в Париж, за да им бъдат съобщени условията на мира, които ние не знаем; мирът още не е известен. Правителството не се е произнесло, дали ще подпише и какъв мир ще подпише, а избирателите са призовани да се произнесат върху… какво? Какъв ще бъде мирът? Такъв ли, какъвто ни го разправяше почитаемият бивш министър-председател г. Тодоров? Ако мирът беше такъв, ние всички с две ръце щяхме да го подпишем. Тогава ни разправяха - на мене лично това е говорено от министър-председателя - че г. Тодоров е обезпечил за България Българска Добруджа, Енос-Мидия и безспорната зона на Македония. Обезпечил ги е! И българските избиратели бяха повикани да се произнесат да дават ли доверие на едно правителство, което е обезпечило такива придобивки за България. Естествено, избирателите бяха заблудени. Аз познавам софийски граждани, които не принадлежаха на партията на министър-председателя и които гласуваха за него. Аз и на него в очите казах, и на приятелите си говорих, че всичко това са печални заблуждения. Аз още не мога да си обясня, един такъв светъл ум, като г. Тодорова, как е могъл да се заблуди до такава степен да мисли, че е възможно да ни дадат, след като сме победени това, което обещаваха да ни дадат, ако бяхме съюзници на Съглашението. Но във всеки случай, можах ли аз да изляза да кажа пред избирателите: „Недейте вярва; това, което ви обещават е лъжа, нищо няма да ви дадат”, Естествено, нашите съперници, нашите неприятели, щяха да си послужат с нашите думи… Това, което се говори, което се пише в България, винаги е било експлоатирано и всека непредпазлива дума на политически мъж би било от естество да понесе пакост на отечеството. Всичко, което се писа от правителствени и опозиционни вестници през течение на войната, всичко това е обнародвано на разни чужди езици. И ако излезеше някой от нашите близки или далечни съперници да каже: ето какво казват просветени българи, - че на България няма да се даде нито Енос-Мидия, нито Добруджа, нито част от Македония, ами вероятно ще се отнеме Тракия, - вие, които съставяте върховния световен съд в Париж, няма ли да бъдете повлияни, няма ли да разберете, че българите са доста изтрезнели, за да разберат, че не им се падат тия земи? Ако бяхме излезли да кажем, че правителството на г. Тодорова, след като направи известни грешки, направи и последнята - изпрати делегация в Париж, която по състава си не е най-добрата за постижение на целите, които тя си е задала; ако ние бяхме казали, че нашите делегати не отговарят на предназначението си, че представляват известна несгода, нашите неприятели щяха да се възползуват от това, ний щяхме да подринем позициите на България. И ние трябваше да мълчим. Ако да беше подписан мира, ако да беше вече всичко свършено, щяхме да можем да бъдем откровени. Но преди подписването на мира, ние, напротив, трябваше да вършим всичко, което е от естество да увеличи престижа на нашите делегати, престижа на нашето правителство, макар и да не сме му съчувствували. При такива условия произведени избори, не можеха да изразяват истинската народна воля. Ето още една добавъчна причина, зарад която Народното събрание можеше да бъде разпуснато, без да се нарушава конституцията и парламентарния ред.
Едва ли има нужда да се спирам повече върху този въпрос. Но мимоходом мога да забележа, че и от изборите насам възникнаха нови въпроси, които сами по себе си не могат да оправдаят разтурянето на Народното събрание, но които могат да засилят доводите на правителството, за да пристъпи към това разтуряне.
Новите въпроси, които възникнаха, са от областта на външната и от областта на вътрешната политика. По външната политика ние имаме вече сключен мир. Избирателите са се произнесли, действително, на 17 август, че те желаят мир. Но дали правителството има право да прилага такъв именно мир, толкова несправедлив, толкова жесток - по този въпрос правителството требва да бъде на чисто. Защото, който и да управлява отсега нататък, при прилагането на мира ще требва да бъде извънредно внимателен, ще трябва да не бъде предизвикателен, но в същото време, който и да е управник на България, като пътеводна звезда трябва да има едно нещо само пред очи, - че мирът требва да бъде поправен и че старанията му требва да бъдат съсредоточени към тая именно цел.
В областта на вътрешната политика изникна стълкновение между властта и ония елементи, които смятаха, че подобрението на обществения строй ще дойде след насилствена промяна на сегашния строй. Тоя въпрос, който в други времена можеше толкова да не вълнува общественото мнение, днес, след войната, след неизмеримите и неизброими последствия от нея, и пред вид на общото положение на света, и той има своята важност и върху него правителството, след като е усвоило една политика, има право да иска да се допита до българските граждани и да знае какво е тяхното мнение - дали те го опълномощават да продължава в същия път или ще му заповядат да направи известно отклонение; дали българските избиратели мислят, че социалните подобрения и увеличението на социалната правда трябва да дойдат с мирни реформи, че спасението на България се намира в труд и мир, или пък, че трябва и спасението на страната, и подобрение положението на страждущите и неимотните да дойде от едно насилствено разрушение.
След всичко това, мисля, че може да се тегли вече заключението. И то е: разтурянето на Народното събрание, без да е изтекъл мандатът на народните представители, без да е изтекла една година, откак са станали последните законодателни избори, е акт конституционен и оправдан.
МИРНИЯТ ДОГОВОР И НЕГОВИТЕ ПРИЧИНИ
Сега вече избирателите ще трябва да се явят на урните, и те, преди да пристъпят да пуснат бюлетината си, трябва да бъдат осветлени върху важните въпроси от обществения живот в утрешните дни. Първият въпрос, който трябва всестранно да бъде уяснен и за уяснението на който днес вече няма никакви пречки, е въпросът за сключването на мира. Може би малцина бяха ония, които вярваха, че присъдата на международния съд в Париж ще бъде толкова страшна за нас. Твърде е вероятно, че мнозинството от избирателите са били увлечени, също както двете последователни правителства на г. Малинова и на г. Теодорова, и са вярвали, че понеже парижкият аеропаг действува съгласно 14-тех точки на мастития председател на Съединените Щати г. Уйлсон, в никакъв случай България няма да бъде онеправдана и може да придобие по-малко, отколкото се надява, но във всеки случай, ще ликвидира войната с придобивки. Излезе, че за никакви придобивки не може да става и дума, че част от земите, които взехме в 1915г. от Турция, по силата на една спогодба, са отнети, че ни е отнет изходът на свободното море, толкова важен за бъдещето развитие на България, и че са нанесени на телото на България две люти рани - отнемането на земи, населявани с българи, които са живели общ живот с нас в продължение на 40 години, от освобождението насам, и задължението за нас да предадем в ръцете на чужди военни съдилища, български граждани, които са се провинили в окупираните земи. Ако другите постановления на мира, било за обезщетението, било заприщването на България откъм Бяло море, са страшни за бъдещето, тия две последни клаузи на мира са най-чувствителни и за тях най-много ще трябва на първо време да се борим, щото те да не бъдат приложени.
За мене не е чудно, че мирът не е сключен на основание 14-те точки на Уйлсона. За мене е чудно, че са се намерили в България хора, които да се заблуждават, че е възможно да се сключи мир въз основа на оповестените принципи, както у нас ги тълкуват. Не е било досега случай в историята победителят да не си наложи волята като победител. Когато на 1915 год. , през пролетта, дълго време преди Америка да влезне в войната, аз представих доклад на министър-председателя за своето пътуване в странство, между другото в него казвам: „Ще трябва да си отваряме очите, защото всичко, което се говори сега за принципа на националностите е нещо красиво за статии, писани в вестниците, но когато се свърши войната и когато победителите се съберат около зелената маса да диктуват своите условия за мира, принципът на народностите ще бъде закачен на онзи гвоздей, на който висеше в 1878 год. в Берлин, когато се решаваше съдбата на българския народ.” (Ръкопляскания). За мене беше ясно, че 14-те точки на посланието на Уйлсона са имали смисъл тогава, когато са били написани и не този смисъл, който ние, победените им даваме, а смисълът, който са им давали победителите. Ако тогава Германия се съгласеше да сключи такъв мир, какъвто искаха Съединените щати, по всяка вероятност, почти напълно тия точки щяха да бъдат изпълнени. Но ако след това потекат още реки кръв, и ако след това един от воюващите е пълен победител, той вече ще намери основание да изостави тия точки.
Но един политически мъж нема да изпълни своя дълг към народа си, ако не бъде съвършено откровен и ако не му каже кои са по неговото мнение истинските, дълбоките и всичките причини, за да добием ние такъв лош мир. Не е достатъчно да се провикваме, че онези, които са се събрали в Париж, изневерили на цивилизацията, че те са били несправедливи, че те са ощетили българския народ. Да, ощетили са го! Да, несправедливи са били, повече отколкото трябва; да, жестоки са били! Но най-после ние сме победени, нам се налага един мир, ние сме длъжни да си отворим очите, ние сме длъжни да се взрем в истинските причини, по които е наложен този мир, ако искаме да извлечем поука от миналото и да си създадем по-добро бъдеще. Аз презирам оня държавен мъж, който ще ласкае своя народ, който ще му говори само работи, които са нему приятни. Аз мисля, че тук трябва да се обясним, да си кажем всичката истина. А всичката истина - ето каква е.
Кои са причините, по които ни наложиха този мир? Интриги на наши съперници ли? Да. Омраза от страна на някои държавни мъже ли? Вярно е. Лошото име, с което се ползува България в последните времена пред общественото мнение на света само затова, защото е влезла в войната като съюзница на Германия ли? И то е повлияло. Но дайте да разгледаме основните причини.
Първата причина е, че ние влязохме във войната. Никой не ни е карал да се намесим в световната борба; можехме да стоим неутрални, и ако не ни изнасяше да стоим неутрални, никой не ни е карал да вървим с ония, които очакваше поражение. Първата грешка не е грешка на народа, не е грешка моя и ваша, а на ония, които са представлявали българския народ - на цар Фердинанда и неговото правителство. Първата грешка е, че влязохме във войната като съюзници на Германия. От тук изпъква въпросът: оправдано ли беше това съюзничество, обяснимо ли е то и по какъв начин можем да си го обясним. След това, ще се породи втор въпрос: ако действително българското правителство и българският цар са извършили грешка, до каква степен е ангажирана отговорността на българския народ, дали за грешки на отделни лица не наказват цял един народ, дали в това именно не се състои върховната несправедливост на нашите съдии в Париж. За да можем да бъдем ясни по този въпрос, позволете ми в неколко думи само да обясня събитията, които ни докараха до днешното състояние.
В август 1914 г. избухна всеобщата война. Двете воюващи страни търсеха свои съюзници. Германия се надяваше, че освен Австрия, наред с нея, ще воюва Италия, която 32 години принадлежеше на тройния съюз, и Ромъния, която тъй също отдавна беше в таен съюз с Германия и с Австрия. Германия се надяваше тъй също, че и Гърция, кралят на която е давал обещания на германския император, и тя ще вдигне оръжие против враговете на Германия. Германското правителство се надяваше, че Англия ще остане неутрална. При тия условия сметката на германците е била да свършат войната в шест седмици. Това е днес вече добре известно и, между другото, е разобличено в една книга на италианския историк Гулиелмо Фереро. И наистина, германците можеха да свършат войната в кратко време, защото те 40 години се готвеха за нападателна война, защото те произвеждаха много муниции, те имаха по-многобройна войска, повече железници, повече оръдия. И ако да не срещнеха препятствие в Белгия, можеха да навлязат в сърцето на Франция, да завземат Париж, да принудят Франция да сключи мир и да остане да се разправят само с Русия, ако Англия бъде неутрална, или даже и с Англия, която нямаше да бъде в състояние да изпрати сухопътна войска на Франция, толкова повече, че Англия по него време нямаше войска и ней беше необходимо поне една година, година и половина, за да си създаде армия. Но планът на Германия не успя. Не успя той по много причини. Една от причините е, че италианското правителство, наместо да помогне на Германия и на Австрия, още от самото начало помогна на Франция. Италианското правителство заяви, че то няма да влиза във война като съюзник на Германия, че то не смята, че съюзния договор го задължава да обяви война на Съглашението. Италианският посланик в Париж направи още в първите дни на войната важни изявления: „Вдигнете всички войски от италианската граница, ние няма да ви нападаме, не се безпокойте.” Тия войски, пренесени в Париж, и оттам на Марна, дето стана великото сражение на 6 септември 1914 г., помогнаха, за да се спре германското нашествие. Друга причина е белгийската съпротива. И тя не влизаше в сметката на германците. Тя забави тяхното нашествие с три седмици. В тия три седмици достигна малко от войската, която имаха англичаните, достигнаха французки войски, организира се френската отбрана на белгийския фронт. Следствието от всички тия причини е, че на 6 септември 1914 г. на Марна французите нанесоха поражение на германската армия. И ако те имаха муниции толкова, колкото имаха германците, не подлежи на съмнение, че щяха да могат да ги изгонят от французка земя. Във всеки случай, от него момент войната стана окопна - не такава, каквато я предвиждаше германският генерален щаб - щеше да продължи година, две, три, четири, пет. А това значеше, че Германия вече е изгубила войната. Това мнение беше доста разпространено между сведущите кръгове още в началото на 1915 г. Това мнение аз изказах в доклада си до българското правителство, което ме беше изпратило в Европа, именно за да се осведомя. В него изрично ще прочетете: „Германия изгуби войната на Марна и отсега нататък вече и дума не може да става за германска победа”. Германия ще бъде непременно победена. Защо? Защото отсега нататък войната, като се продължи, ще я спечели онзи, който може да изтрае четвърт час повече. А понеже Съглашението има повече хора, повече хляб, повече олово, повече желязо, повече каучук, повече чер пипер, повече захар, повече мас - повече всичко, и понеже германците постоянно и постепенно се лишават от всички първични материи, няма никакво съмнение, че те ще изнемогнат първи - както и стана. Сега, след като измина време, за това мнение има едно потвърждение, което не се знаеше на 1915 г., което стана известно на 1919 г. Германският престолонаследник е написал едно писмо до своя адютант, обнародвано в германския вестник „Frankfurter Zeitung”, в което изрично е казано: „Аз заявих и на императора, и на главната квартира още в 1914 г. , че след сражението на Марна ние окончателно изгубихме войната”. Ако германският престолонаследник е на мнение, че на 1914 г. е изгубена войната за Германия, ако това мнение се споделя в началото на 1915 г. от много просветени хора в Европа и от българи, които достатъчно са научили положението, мисля, че този факт трябваше да накара българското правителство да се замисли, преди да решава то да отиде с Германия, сир. да отиде с оная държава, която фатално трябваше да бъде победена.
Това е първото от съображенията, които трябваше да има пред очи едно българско правителство, когато на 1915 г. ще влиза в войната.
Второ съображение. Ние не влязохме в войната през пролетта на 1915 г., а едва през есента, в септемврий месец. Тогава вече беше известно, че от очакваните съюзници на Германия - Гърция и Ромъния, те ако влязат във войната, ще влязат сигурно на страната на Съглашението, а най-важният съюзник на Германия - подир Австрия - Италия, една велика държава, която разполагаше най-малко с милион и половина армия, е вече влязла във войната на страната на Съглашението. Значи, положението на Германия ставаше по-лошо. И забележете добре, че когато не се обявява обикновена война, която може да трае шест месеци или година; когато не се бият две държави върху определен въпрос, но когато става стълкновение на два свята, на две цивилизации, на две концепции за управление на света, на различни раси; когато става всеобщ катаклизъм, който Лойд Джордж нарече най-великото бедствие след потопа, - не е допустимо при такива условия България да се намеси във войната, за да надвие едната или другата страна. Никой държавен мъж няма право да увлича народа си в война, особено когато се касае за една малка държава, за възтържествуването на каквито и да било начала. Само когато се засегнат жизнени интереси на народа, само тогава войната може да бъде оправдана. Аз ще отида по-далеч и ще кажа: войната е едно велико зло и докогато има пълна възможност тя да бъде избегната, длъжност е на политиците да я избегнат. Никога народите не печелят от войните и никога няма да се оправдаят всички зверства и всички лоши последствия на войните. Но войната може да бъде обяснима и оправдана в един случай - когато тя е неминуема и когато е справедлива, с условие да се води с разум. Такава беше войната на 1912 г. и затуй народът се хвърли целокупно срещу Турция. Ако тая война беше свършена с мир тогава, когато великият везир ни молеше още в октомврий месец 1912 г., положението на България сега щеше да бъде бляскаво. Такава война може да бъде оправдана. В 1914 г. бият се велики сили. Мужду тях има една Русия, която ни е освободила. Тя се бие с Германия, която в продължение на 40 години е била против нас и е подкрепяла Турция против нашето обединение. Не ни е работа да се месим нито в полза на едната, нито в полза на другата. Ние сме малък народ, нашите сили едва достигат, за да можем да служим на себе си и трябва да ги употребим само тогава, когато е абсолютно необходимо и само за наши нужди. Именно това трябваше да ни ръководи, когато ще решаваме въпроса на коя страна ще върви България в световната война.
Казах ви какво беше положението на Германия - тя още в 1915 г. имаше всички изгледи, че непременно ще бъде победена.
Сега вземете другата страна на въпроса. Германия, като съюзник, ни предлагаше да обявим война на Сърбия. Ние трябваше да знаем - и ние знаехме, правителството знаеше - че щом обявим война на Сърбия, един ден, рано или късно, ще се бием против гърци и ромъни, защото гърците бяха съюзници на сърбите, а Ромъния, макар да не беше сключила формален съюз, не можеше да допусне, след обидата, която ни нанесе на 1913 г., щото България да се издигне дотолкова, щото да заповядва на всички други балкански народи.
Но имаше и други съображения. В тая световна война Германия можеше да пострада, защото ще бъде победена, можеше и да не пострада - във всеки случай, можеше да се сключи някакъв мир по споразумение. Можеше Австрия да пострада, защото тя винаги подир войните губи по някоя провинция, но можеше да пострада по-малко, отколкото сега. Само за една държава беше сигурно, че ще плаща счупените паници - то беше Турция. Гърците, каквото имаше да вземат, щяха да го вземат от Турция и не можеха да застанат наред с нея във войната. Ромъните, каквото имаха да вземат в земя за своето народно обединение, щяха да го вземат от Австрия. Не можеха да застанат наред с нея. Ето още една причина, поради която ние трябваше да срещнем и гърци, и ромъни против нас, ако решим да обявим война на Сърбия. Но не е само то. Ние трябваше да знаем и ние знаехме, а то е най-страшното - българското правителство беше предупредено още преди мобилизацията, че англо-френската войска ще слезе в Солун. Следователно, ние ще се бием против англичани, ще се бием против французи, а утре, когато влезе Ромъния във войната, ще се бием и против Русия. Сега, след като дойдоха нещастията, та ни удариха по челото, не ви ли се случва понякога да се замислите, каква беше тая лудост, имахме ли ние сили да се бием против всички велики сили? Когато се бихме в 1885 г. против сърбите, цяла Европа плачеше над нас: „Бедните българи, прави са, но ще загинат, защото онези са по-силни”. Излезе, че ги бихме. През 1912 г, когато се бихме против Турция, наши големци генерали бяха се разплакали: „Ще бъдем бити”. Излезе, че ние победихме. Но когато ний можем да бием една империя, като Турция - и то не сами - то е вече много. Да имаме претенцията да се бием против Русия, против Англия, против Франция и всички съседни народи - то е лудина. А който се решава на 1915 г. да влезе в тая война, като съюзник на Германия, той беше длъжен да знае, че непременно ще се бием с всички тия народи. И ако това не е знаял, той не е достоен да бъде управник. (Ръкопляскане).
Имаше и трети един въпрос. В 1913 г. мирът, сключен в Букурещ, ни ограби и от плодовете на нашите победи, и от част българска земя, която принадлежеше на България от освобождението насам. Тогава се образува вместо балканския блок - което беше една щастлива политическа идея на г. Гешева, но приспособена по един начин съвършено неумел - друг един блок против България. Този обръч от неприятели, който ни опасваше, трябваше непременно да го разкъсаме. Обръчът от ромъни, гърци и сърби, да го разкъсаме с сила, когато тия държави ще бъдат съюзници на велики сили, не е по нашите сили и никога не може да има добри сетнини. Една голяма нация може да се бори наляво и надясно 50 - 100 години и постоянно да се разширява. Може да бъде и бита, нищо няма да й стане. Но един малък народ не може да си губи силите във войни. Занаят на народите не е войната, а да работят, да увеличават благоденствието си. Ние трябваше по друг начин да разкъсаме тоя обръч. За тоя начин имаше благоприятни условия на 1915 г. От страна на Съглашението нам ни предлагаха не да се бием с съседите, а да се споразумеем с тях. Нам ни предлагаха да ни отстъпят земя от тази, която сърбите неправедно бяха взели от Македония през 1913 г. Предлагаха ни да ни направят отстъпка от тази част от Македония, която бяха взели гърците - Кавала с известен хинтерланд. Това ставаше със съгласието на министър-председателя Венизелос, който даде специален доклад на крал Константина, за да го убеди, че трябва да направи отстъпка на България, та и България заедно с Гърция да върви да помага на Съглашението. Предлагаха ни да се върне оная част от Добруджа, която също неправедно бяха отнели от нас ромъните. И при тия условия вече можехме да се присъединим към групата на Съглашението, но пак с условие, било да воюваме против Австрия, било да воюваме против Турция. Моля ви, обърнете особено внимание на това обстоятелство, че за Съглашението е било безразлично дали ще воюваме против Австрия или против Турция, защото подир малко ще имам честта да ви обясня, защо то по-сетне се спря на последното предложение - да воюваме само срещу Турция.
Сега, тъй обяснен въпросът, нека се спрем на официалните документи. В 1914 г. на 11 ноемврий Съглашението дава нота на българското правителство, в която е казано: (чете) „Правителствата на трите съюзни сили със задоволство посрещнаха изявленията, направени от г. министър-председателя пред министъра на Негово Британско Величество.”
Ако съгласно тия изявления, България се задължи да пази по отношение на Ромъния, Сърбия, и Гърция строг неутралитет, трите сили й гарантират, че при окончателното уреждане на войната, ще държат сметка за нейното поведение и ще й обезпечат важни териториални придобивки.
„Тия придобивки ще бъдат по-големи, ако България се реши да нападне Турция или Австро-Унгария.”
Тая нота е потвърдена на 26 ноември. Съобщено е вече на Гърция, че няма какво да се бои от България и по-нататък се подкачат преговори между българското правителство и Съглашението. Тия преговори се водят тук от правителството устно.
На 16/29 май 1915 г. пълномощните министри на Русия, Англия, Франция и Италия връчили на нашето правителство следната вербална нота. - Защо едва на 16/29 май? Затова, защото българското правителство не бързаше във воденето на тия преговори и особено, защото Съглашението имаше вече сведения, че Италия ще се присъедини към него; и затуй то чакаше да влезе и Италия във войната и да вземе и тя участие в внушенията, които ще се правят на България, и в условията, които ще й се предлагат, да се вземе и нейното мнение, да се съобрази Съглашението и с интересите на Италия и тогава това, което ще бъде предложено, да бъде нещо по-солидно. Ето какво предлага Съглашението на 16/29 май (чете): „Правителствата на четиритех съюзни сили решиха да направят на българското царско правителство следните изявления, ако то е готово да влезе във война с Турция с всичките си военни сили”… „с Турция с всичките си военни сили” - и това има своето значение.
Съглашението изостави намерението си да кара България да се бие против Австро-Унгария. И това се дължи до известна степен на обясненията, които аз дадох в Париж на министъра на външните работи г. Делкасе. Аз му обясних, че България не желае да се бие с Австро-Унгария, не желае да се бие и с Германия. Моите интимни побуждения бяха, България да няма война с велики сили, защото в каквато и война да влезем против велики сили, все ще пострадаме, макар на края да бъдем победители - както стана със Сърбия и Гърция. България е уморена от войни, нека ние се бием само на Балканския полуостров и да положим минимални усилия.
Доводите, които изложих на г. Делкасе, за да подкрепя това си мнение, нямат никакво значение тука. Важното беше, че трябваше да се прокара тая мисъл. И аз поисках да узная от него по един положителен начин: Все едно ли е за вас дали ще се бием против Турция или Австро-Унгария или не; достатъчно ли е да се бием само против Турция? - „Да, само против Турция”. Само докато паднат Дарданелите ли? - „Само докато паднат Дарданелите”. При такива условия водех аз преговори - начало на бъдещи преговори, както обясних на правителството. Ето защо Съглашението не иска вече да се бием против Австрия, а само против Турция, само че в неговата нота от 16/29 май е казано - „с всичките си военни сили”, както искаха и германците и както постъпихме - бихме се, действително, с всичките си военни сили против сърбите и други народи. (Продължава да чете) „I. Съюзните сили се съгласяват България да окупира незабавно земята до линията Енос-Мидия, която ще стане българско владение.”
„II. Съюзните правителства гарантират на България, че на края на войната, владението на частта от Македония, разграничена: а) откъм север и запад с линията Егри Паланка, Сопот на Вардар и Охрид, включително с градовете Егри Паланка, Велес, Битоля и Охрид; б) откъм юг и изток са сегашната сръбско-гръцка и сръбско-българска граница” - целата безспорна зона от сръбска Македония. „Това задължение се поема при следните условия: а) Сърбия ще получи справедливи компенсации в Босна и Херцеговина и на Адриатическия бряг; б) България няма да направи никакъв опит за окупиране на коя да е част от гореопределената територия до сключване на мира.”
„III. Съюзните сили се задължават да положат всички усилия пред гръцкото правителство, за да обезпечат отстъпването на България Кавала. Понеже съюзните правителства за да могат да направят това, ще требва да бъдат в положение да предложат на Гърция компенсация в Мала Азия, българската войска трябва да влезе в действия против Турция.”
„IV. Съюзните сили са наклонни да спомогнат в преговорите, които Ромъния и България биха подкачили за уреждане на Добруджанския въпрос.”
„V. Съюзните сили се задължават, най-сетне, да доставят на България всякаква финансова помощ, от която тя би имала нужда.”
Следующата нота е връчена на 21 юлий/3 август 1915г. н. с. (чете): „Правителствата на четирите съюзни сили обсъдиха с голяма грижа и взеха в твърде благоволително внимание нотата, връчена от българското царско правителство на техните представители в София на 1/14 юний. Въодушевени от горещо желание да видят положението на Балканите уредено по траен начин, те имат чест да направят на българското правителство изявленията, които следват и които определят техната политика”. Сега вече още по-точно се излага какво ще направи Съглашението.
„Съюзните сили гарантират на България владението на безспорната зона в Македония (каквато е начертана на картата, приложена към сръбско-българския договор от 1912 г.) като вземат задължението, че всякакво увеличение на Сърбия, вследствие сегашната война, ще бъде абсолютно подчинено на условието, че Сърбия ще отстъпи на България речената безспорна зона. Те считат, че тая декларация дава на България сигурен залог за бъдещото владение на тая зона.
„По отношение на Кавала, очевидно, невъзможно е при днешните условия да се определят даже приблизително териториалните владения, които ще може да добие Гърция в Мала Азия. От обширността на тия придобивки ще зависят размерите на хинтерланда на Кавала, който съюзните сили ще предложат на Гърция да отстъпи.
„България във всеки случай може да бъде уверена в намерението на четиритех съюзни сили да дадат на думата хинтерланд тълкувание справедливо, широко, и те поемат задължението, че няма да признаят никакво увеличение на Гърция в Мала Азия, ако Гърция не отстъпи на България Кавала с един хинтерланд съразмерен с увеличенията, които тя ще добие другаде.
„Незабавното владение на Тракия до линията Енос-Мидия е вече гарантирано на България с нотата на четиритех съюзни сили от 16/29 май.”
„Като правят това съобщение на българското правителство, четеретех съюзни сили желаят да подчертаят факта, че времето изтекло дордето отговорят на запитванията, които то формулира, не значи по никакъв начин желание или намерение да се отметнат от предложенията направени на България на 16/29 май.”
„Съюзните сили считат, че гаранцията, предложена днес на България, основана на отказа да се признае какво да е разширение на сегашните граници на Сърбия или на Гърция, освен ако те отстъпят на България гарантираните й от четиритех сили територии, ще бъде за България залог за пълното и всецяло изпълнение на обещанията, които й се дават на настоящата нота.”
„Ако България приема тия предложения, съюзните правителства ще искат да се сключи в скоро време подробен договор, за да се определи датата, в която България ще обяви война на Турция и с колко войска ще воюва.” - Не вече с всички военни сили, а България ще определи с колко войска; ще се пазари. „Ако България не обяви война на датата и по начина, които ще се уговорят, предложенията, съдържащи се в тая нота ще се считат нищожни по взаимно съгласие.”
„Най-сетне, в случай, че тия условия бъдат приети, съюзните сили ще искат от българското правителство да вземе всички възможни мерки, за да не се допуща минаването на военни припаси, предназначени за Турция.”
Най-после, на 31 август 1915 г. е дадена друга нота, а три дена по-късно английският пълномощен министър с вербална нота е предложил и една гаранция на България - част от безспорната зона да бъде окупирана от английските войски и цялата безспорна зона да бъде предадена на България от английските войски в края на войната. Това са предложенията, които Съглашението е направило на българското правителство, това са били и гаранциите, които са предложени. Вие ще ги обсъдите и оцените и няма нужда да има подробно изложение по този въпрос. Само позволявам си от опит и от по-дълбоко познание на политическите въпроси да ви спомена едно нещо, - че тоя разговор между Съглашението и българското правителство е бил едностранчив. Съглашението е говорело, а българското правителство е мълчало. Решило се е един път да даде една нота, само за да спечели време. Тук са налице предложенията, които Съглашението прави. Българското правителство не е влязло в разискване на тия предложения и не е представило свои контрапредложения. Един вол да купиш на пазаря, никога няма да предложиш най-високата цена най-напред - ще се пазариш. Когато държави предлагат територия, от самото начало няма да предложат най-многото, а ще предложат по-малко, защото знаят много добре, че България ще иска повече. Тъй напр. аз зная по един положителен начин, защото ми беше казано от английския посланик в Рим, че за линията Енос-Мидия и дума не можеше да става - щеше да ни се даде линията Мидия-Родосто. Не се съмнявам, че и хидерланда на Кавала можехме да добием, ако бяхме влезли в разбирателство и пълно съгласие. Не само безспорната, но и част от спорната зона сигурно щяхме да си обезпечим, ако бяхме влезли в разискване на въпроса и ако бяхме доказали, че сме готови да помогнем на Съглашението.
При такава една война, която щеше да ни постави в положението да се сприятелим с вчерашните си врагове, да нямаме разногласия нито с ромъни, нито със сърби, нито с гърци, какво са условията, които се искаха от България? Да обяви война на Турция до падане на Проливите, ако щете, до капитулиране на турската войска. Какво представляваше то? Ние вече сме воювали, ние пътя за Цариград го знаем. Но сега вече Турция се намираше във война, тя се биеше на три фронта, тя се биеше против Русия и против англичаните, и трябваше да се бие и на четвърти фронт тук. Тя се биеше на четвърти фронт в Галиполи. Съглашенците не можаха да вземат Дарданелите, защото Галиполският полуостров попречи. Те нямаха войска от тук по сухо да изпратят. Можеше ли Турция през 1915 г. да окаже по-голямо съпротивление, отколкото през 1912 година? Животът на Турция беше в нашите ръце. Доста беше да стиснем ръка и да я удушим. Ако българското правителство не беше допуснало да минат през България муниции, преди ние да влезем в войната, Дарданелите биха паднали, защото турците нямаха муниции, а сега не беше 1912 г, когато през Бяло море и през Черно море можеха да си доставят военни припаси; сега не можеха да им доставят нито един патрон, нито един снаряд отникъде. Ако, следователно, ние бяхме обявили война и ако бяхме искали да не изкарваме повече от 200 хиляди души, защото нямаше нужда от повече, тази войска, заедно с оная на съглашенците, която действуваше в Галиполи, заедно с тежката артилерия, която съглашенците можеха да снемат от флота си било на Деде Агач, било на някое друго пристанище, за да я закарат гдето трябва - а не да бъдем с малки топчета, както на Чаталджа, но да поставим артилерия по-страшна от турската - компетентни военни лица мислеха, че войната не можеше да се продължи дълго, можеше да трае месец-два, но щеше да се свърши с падането на Цариград, без да дадем ние жертви - максимум ги изчисляваха на 3000 души.
Сега позволете ми да ви кажа нещо, което узнах от дипломатически източник. В Цариград се е разисквал от министерския съвет въпросът: ако България обяви война на Турция, последнята какво ще прави, и е надделяло мнението: „Ако България обяви война, ние нямаме работа тук, да си дигаме парцалите.” Така щото доста беше да обяви България война, и непосредствената цел, която гонихме с нея щяхме да можем да я постигнем, ако не толкова лесно, както сега ви обясних, то във всеки случай, сравнително лесно, ако не с 500 - 3000 души жертви, във всеки случай не с тия жертви, които дадохме, като воювахме с цял свет - 100 хиляди души избити и десетки хиляди инвалиди. Ето усилията, които се изискваха от нас, ако бихме отишли със Съглашението.
При всичко това българското правителство отиде с Германия.
Кое е тласнало българските управници нататък? Не подлежи на съмнение, че цар Фердинанд е имал най-голямо влияние при разрешението на тоя въпрос. Не подлежи на съмнение, че една от причините, които най-много са му повлияли да върви с Германия, е фактът, че германската победа означаваше засилване на монархическия принцип и на прусашката военна дисциплина. Вярно е още, че цар Фердинанд се боеше от победа на Русия, не за бъдещето на България, но за своето собствено положение. Вярно е тъй също, че още от първите дни, когато стъпи на българска земя, у него се беше породила мечтата да завладее един ден Цариград. На тази негова периодическа лудина ние дължим гдето дадохме 17 хиляди души на безсмисления бой на Чаталджа, гдето не сключихме мир с Турция в октомврий 1912 г. На тази негова лудина до известна степен дължим и гдето на 1915 г България беше тикната в пропастта. Но цар Фердинанд е цар, човек, който не може да разбере, че неговите и тия на династията му интереси изискват да се подчинява на интересите на българския народ. Българските управници трябваше да знаят, че синовете на царете не отиват да се бият, че вследствие на войната царските синове не остават сираци; те трябваше да мислят за своите съграждани, те трябваше да мислят за съдбините на българския народ.
Ето първата причина, заради която нам се налага тежък мир. Вие виждате, че след като обсъдихме въпроса: къде имахме интерес да вървим, сега всички сме съгласни, че интересите на българския народ диктуваха да вървим със Съглашението.
Какво щеше да бъде днес положението на България, ако бяхме се съюзили с Съглашението? То щеше да бъде великолепно. Нещастията, които днес ни притискат, лишенията, на които бяхме изложени, ние щяхме да не познаем; а политически, щяхме да постигнем почти всичките си идеали. Българските управници презряха тия изгоди. Ония, които ни съдят в Париж, и с тях заедно световното обществено мнение, ни считат виновни, защото не отидохме на страната на Съглашението. Позволете ми да издигна един протест пред чуждия свят и да бъда изразител не само на моите, но и на вашите чувства. Да, България отиде във войната с враговете на Съглашението; но вие, които ни съдехте, бяхте ли абсолютно справедливи? Взехте ли в съображение, че не е българският народ, който е отишъл на война, че тая война той не я желаеше? Не сте ли вие, които облагодетелствувахте Гърция? Ние сме днес победени. На нас не прилича в публични събрания да кажем нито една зла дума за който и да е съсед. От моите уста няма да чуете нищо неприятно за Гърция. Но аз имам право безпристрастно да обсъдя един въпрос, който е изникнал пред моя ум. Защо днес Гърция е галеното дете на Съглашението? Защото в последния момент там се намери един разумен патриот, като Венизелоса, който я спаси. Но Гърция беше тръгнала с Германия. Ако ние имахме цар Фердинанд, и Гърция имаше своя Фердинанд - крал Константин, ако ние имахме един Радославов, Гърция имаше десет души Радославовци, ред последователни правителства, които поддържаха германската политика. Гърция се намираше по-изложена откъм Съглашението, защото срещу всичките й пристанища бяха насочени гърлата на топовете на съглашенските кораби. И при всичко това гръцките войски избиха французите в Атина. И при всичко това, когато ставаше офанзивата към Лерин и Костур, съглашенците отстъпиха не защото нашият напор беше силен, а защото знаеха, че зад гърба им са гръцките войски, и че са готови да ги нападнат. Защо България да бъде по-виновна? Наистина, гърците се присъединиха най-накрая към Съглашението: техните войски, мобилизирани малко по малко, дойдоха да подпомогнат съглашенските войски и без съмнение съдействуваха за окончателната победа не в такъв размер, както те си въобразяват, но във всеки случай, били са братя по оръжие.
Но как в Гърция работите взеха такъв обрат и защо това не бе възможно в България? От всички гръцки държавни мъже, само един просветен, самонадеян и самоотвержен човек, Венизелос, се реши да действува. Но какво би направил той, ако беше в София? Какво щеше да направи в Атина, ако Атина не беше на морето? Или щяха да му отрежат главата, или щеше да гние в някой затвор. Той можа да успее, защото Атина се намира на около 30 километра от Пирея. За да премине в една нощ 30 километра, човек може да се облече в селски дрехи и да тръгне пеша. А в Пирея имаше съглашенски кораби, в тях Венизелос намери гостоприемство. А в Солун, дето отиде със съглашенски параход, имаше 50 хиляди англофранцузи. Ако тук, в София, имаше 50 хиляди англофранцузи, нито Радославов, нито цар Фердинанд нямаше да посмее да издаде указ за мобилизация. (Ръкопляскания)
Ако във Варна или Бургас имаше десет хиляди руси, никой не би посмял да мобилизира срещу Съглашението, защото мобилизираните войски щяха да се присъединят към тех.
(Ръкопляскания). Ако даже съглашенските представители не бяха напуснали България, по всека вероятност, на 1916 г. не щеше да бъде възможно влизането на България във втора война против Ромъния. Сега България е най-виновната, а Гърция е най-облагодетелствувана.
Когато крал Константин събори Венизелоса и произведе избори, той доби значително болшинство в изборите. Българското правителство, ако беше разтурило камарата, нямаше да има болшинство. Българското правителство на 1915 г, което имаше тогава болшинство по въпроса за войната го нямаше вече. То беше в меншество с повече от 20 души, защото нашата група беше се отделила от кабинета именно по въпроса за войната. Така, щото народното представителство беше против войната. Нещо повече, чувствата на народа са безспорни. Аз заявявам, че още от самото начало на войната, в съглашенските страни са постъпили маса доброволци българи. В Русия - повече от 2000 души, между които двама генерали и десетки офицери; в Англия - няколко души българи, които са се намирали в Австралия или в самата Англия; в Париж, няколко дена след обявяването на войната, се записаха 35 или 36 души доброволци българи и се биха рамо до рамо с французите. Посочете ми един само доброволец в германската или австрийската войска. Нито един! (Ръкопляскания). Това не свидетелствува ли, че българската душа е била против тази война и не доказва ли, че наказанието, което ни е наложено, с диктуване на мира, който бяхме принудени да подпишем в Париж е наложено на цял народ не за грешките на народа, а за греховете на единични лица? Колкото безпристрастно изложих нашите грешки, толкова безпристрастно ценя и грешките на нашите съдии. Това ми дава по-голяма свобода да продължа разглеждането на въпроса, който ни занимава.
Г-да! Трябва да признаем, че ако да беше само обявяването на войната на 1915 г., озлоблението против нас нямаше да бъде толкова голямо. За нещастие, на нас се прави и друг упрек. Царят и правителството въвлякоха България във войната, макар че българският народ не желаеше да се бие. Това нещо го знаем. Даже днес за европейската публика е известен и друг един факт, че 27 полк, след като го мобилизираха, наместо да тръгне за местоназначението си, тръгна за София, да иде в затвора да освобождава Стамболийски и да отреже главите на министрите. Но, спряха го и от него полк са осъдени на смърт чрез разстрелване 150 души. Това стана през първите дни на мобилизацията. За европейския свет е вече известно и друго нещо - че ако в турската война нито един български войник не е бил застрелян, защото не е желаел да се бие, в тая война числото на застреляните от палачите военни съдии, които изпълняваха заповедите на хора кръвожадни в главната квартира, е около 1500 души. (Ръкопляскане) Но при всичко това пак ви казват: след обявяване на войната, в продължение на три години, българският народ се би храбро; българският народ се би до последния момент; не ви ли дойде на ума някога да се опомните? Обвинявате Радославова и цар Фердинанда, но само те ли са виновни? Ами ако и всички други ваши държавни мъже малко по малко са се изместили от първото становище и потънали в същото блато, какво да кажем за тех?
ВОЙНАТА ПРОТИВ РОМЪНИЯ
Ето един пример. В 1916 г. на България се дава възможност да се изкопчи от тоя нещастен съюз и да го направи по начин, щото да не заслужи никакъв упрек. Есента на 1916 г. Ромъния беше решила да влезе във войната наред с Съглашенските сили. Важно беше за Съглашението всичките ромънски войски да бъдат насочени срещу Австрия, за да не се боят от нападение в гръб от страна на българите; важно беше, следователно българите да останат неутрални. Ромънският представител се яви в Министерския съвет и не можа да се сдобие с разговор с г-н Радославов. Принуди се да отиде в двореца и след като бяха предадени неговите предложения на цар Фердинанда, последният натовари г. Добровича да отиде в Министерския съвет, да намери Радославова и да му ги изложи. Предложенията са следните: България влезе във войната, Сърбия е вече окупирана. Каквото е станало, всичко се заличава. Ако България остане неутрална по отношение на Ромъния, Съглашението, при сключването на мира, гарантира на България цяла сръбска Македония, спорна и безспорна зони. Но България ще трябва да върне ония земи, които преди 1912 г. са съставяли част от сръбското кралство. Съглашението гарантира тъй също на България връщането на оная част от Добруджа, която беше отнета в 1913 г. , по споразумение с Ромъния. По отношение на споразумението с Гърция, то е един въпрос, който ще се третира по-нататък. Ако България желае да приеме тези предложения, от нея се иска само да остане неутрална. Ромънският представител, за големо нещастие е прибавил една нещастна фраза. След като е обяснил, че тия предложения се правят от името на Съглашението, но че ще бъдат потвърдени на нашите представители, които биха се изпратили в Букурещ, от английския министър, казал е пък, че ромънското правителство ще ходатайствува, щото цар Фердинанд да остане на престола. Не му е била работа. Разбира се, на цар Фердинанда България не му струва нищо, важно за него е престолът. Тия предложения са били отхвърлени.
Нещо по-лошо. След като са се престрували дворец и правителство - че водят преговори с Германия, в продължение на шест деня, за да тегли тя военните разноски и да се обезпечи нещо повече, отколкото е предвидено в по-предишните договори, най-после България влезе с всичките си сили във война против Ромъния и усложни още повече своето положение. Това съставлява един от сериозните упреци, защото тук чуждия свят намира отговорност не само на цар Фердинанда, не само на правителството, но и на Народното събрание, което в 1915 г, ако беше се обявила войната със свикване на Народното събрание - нямаше да даде болшинство на правителството и което на 1916 г. не му попречи да обяви война на Ромъния. Желая да бъда съвършено ясен по тоя въпрос, за да не може да се претълкува каквато и да е част от моята реч.
Когато ромънският представител правеше своите предложения, те бяха съобщени и на някои от партийните шефове. Опозицията, която беше единодушна против войната на 1915 г. и в 1916 г. беше единодушна против влизането на България във война против Ромъния. Но от опозиционните водители един, г. Малинов, затова ли, защото е бил по-дълбоко проникнат от необходимостта да стоим неутрални, затова ли, защото се е ползувал с личното приятелство на цар Фердинанда - написа едно писмо на царя и му изложи, че ще бъде голема грешка, ако не се приемат предложенията на Съглашението и ако България бъде въвлечена в война против Ромъния. Забележете, че г. Малинов, както сам той обясни в една своя реч миналата година, е бил поканен да влезе в кабинета на Радославова на 1915 г. Царят чувствуваше, че само с тия политически мъже, които се решиха да водят войната, той не представлява общественото мнение и че поне след мобилизацията, ако може да вкара още една партия в кабинета, ако може да убеди и други политически мъже да усвоят неговата политика и заедно с него да водят войната, той вече ще има право да каже, че води войната от името на българския народ. Г-н Малинов отказал съдействието си. В речта си от 1919 г. той обясни, че е казал на царя следните думи: „Нито аз, нито мои приятели не могат да влязат в кабинета на Радославова, не защото не желая да помогна на България, но защото аз виждам, че тая работа ще се свърши с катастрофа и не желая ние да имаме отговорност в тая катастрофа”. В 1916 г., последователен със себе си, той пише на царя, че трябва да приеме предложенията на ромънското правителство. Какво е отговорил царят и дали е отговорил, не зная, но във всеки случай г. Малинов си изпълни дълга. Но по него време между опозицията се водеха преговори, за да се събори правителството на Радославова, преди да успее да обяви война на Ромъния. Радославов се спаси, не защото успя да намери самостоятелно болшинство, но защото една част от опозицията го подкрепи по въпроса за бюджета. Това днес чужденците ни навират в очите: „Вие твърдите”, казват те, „че само цар Фердинанд и Радославов са виновни за войната на 1916 г. Ето хора, които са минали за съглашенофили, ето още една партия, която беше уж с нас, че подкрепя Радославова” Ако си спомните още германофилския обрат на някои опозиционни органи, ще разберете, че упрекът е оправдан.
СЕПАРАТИВНИЯТ МИР
Не е само това. Чуждият свят знае, че Радославов не е управлявал България до края на войната. Дойдоха след него на власт хора, които на 1915 г. са били против войната, които на 1916 г. са проповядвали споразумение с Ромъния. Ами те защо не сключиха мир? Толкоз повече, че ако на 1916 г. да не личеше за всички ония, които не са в състояние да вникнат по-дълбоко в въпросите, накъде ще бъде победата; ако на 1917 г., вследствие на руската революция, се мислеше, че може би Германия ще победи - в 1918 г. , в средата на лятото, на германците работата беше свършена. Защо тогава не се сключи мир? Защо не се прати един човек да влезе в съприкосновение с Съглашението? Защо, когато Съглашението направи няколко опита да се разбере с българското правителство, защо то не побърза да използува случая, ами систематически отблъскваше протегнатата ръка? Този въпрос е твърде важен, за да мога да си позволя да го мина накратко. Той се нуждае от обяснение.
Дипломатическата история по възможността за сключване на сепаративен мир в 1918 г. не е още написана. Но всичко, което е необходимо, за да си направи човек правилно заключение, е вече известно. Тайна по този въпрос вече няма. От това, което е известно, явствува едно нещо - че правителството тогава можеше да сключи мир и че, ако беше поискало в юлий или август да сключи сепаративен мир, България можеше да добие не толкова, колкото ние вярвахме тогава, а несравнено повече. Пропущането на този момент е една фатална грешка, която ще тежи на българския народ за столетия! (Ръкопляскания)
Правителството на Радославова не можеше да трае: против него беше фронтът, против него беше българският народ. Цар Фердинанд се принуди да го махне, само за да успокои до известна степен фронта. Принуди се да повика лица, които се ползуват с доверието на войниците и на народа; лица, които не бяха опетнени и които не бяха известни като фанатизирани в германската политика. Когато на 21 юни 1918 г. се оповести, че новото правителство е съставено от г. Малинова с участие на хора от демократическата и от радикалната партии, по целия фронт е било разнесено гръмогласно „ура”, до такава степен, щото от неприятелска страна са пожелали да узнаят какво става на българския фронт и какво е значението на това ликувание. Фронтът се радваше, защото се спаси от правителството на Радославова, но още и затова, защото знаеше, че г. Малинов на 1915 г. отказа да влезе в кабинета, отказа да стане съучастник в престъплението, което се извърши тогава. Фронтът знаеше, че на 1915 г. Малинов е бил за Съглашението и против Германия и фронтът очакваше, естествено, че на 1918 г. Малинов е пак за Съглашението, и от него очакваше да сключи мир.
Как посрещнаха идването на г. Малинова в Европа? С най-голямо нетърпение. В съглашенските държави са се надявали, че г. Малинов непременно ще намери средство да протегне ръка и да сключи сеперативен мир, че той ще отцепи България от Германия. И когато са чели неговите декларации за вярност на съюза, общественото мнение е било донейде изненадано. Дипломатите, обаче, не са гледали тъй на тия изявления. Те знаят много добре, че който и да поеме властта в България, принуден е да прогласи неразрушимостта на съюза с Германия, но че истинските чувства на министра и неговите намерения ще станат явни по-сетне. И затуй с нетърпение са очаквали да видят какви са намеренията на българското правителство. Съглашението е очаквало аванси от нашето правителство, но и то е правило аванси с каквито средства е разполагало, дало е на българското правителство да разбере, че то е наклонно всяка минута да сключи сеперативен мир, разбира се, до известно време: когато победата бъде обезпечена за Съглашението, ще бъде лудост да допущаме, че и тогава то ще иска да сключи с нас сепаративен мир.
Мисля, че ако г. Малинов беше разбрал тия две неща: първо, необходимостта за България да сключи сеперативен мир и второ, възможността да го сключи при износни за България условия, той щеше да бъде най-популярният и най-заслужилият човек на България. Всичките почести, които щяха да му се отдадат, щяха да бъдат оправдани. Защото на никой български политически мъж не се е случвал през живота такъв момент, с най-малки усилия да пренесе грамадна и неоценима полза на своето отечество. (Ръкопляскания)
Аз мисля, че българското правителство трябваше да си даде сметка какво е положението. Дошло на власт на 21 юни, на края на месеца, или в първата половина на юли, то вече трябва да знае какво е вътрешното и какво е външното положение.
Вътрешното положение в България какво беше? Знаеше го всеки: от лошо по-лошо. Глад, лишения, недоволство. Ами положението на фронта? Малко време след идването на власт на г. Малинова генерал Жеков подписа един позив до българските граждани да подаряват стари ризи, за да могат да се облекат войниците на фронта. Туй показваше, че нашата армия се намираше в най-окаяно положение. Всички знаехме какви са страданията на войниците от болести и от недостатък на церове, от безредие и беззакония. Изтощението не можеше да не бъде по-голямо, отколкото във всяка друга държава, защото при пет милиона население, ние имахме 350 километра фронт, а Австро-Унгария при 52 милиона население имаше фронт не повече от 80 километра.
Но на правителството се налагаше длъжността да узнае положението и на западния фронт. Българското правителство трябваше да си даде сметка, ако продължим войната, ще победим ли. Българското правителство, което се състои от хора противници на тая война, които на 1915 г. са били убедени, че нашата работа ще се свърши с катастрофа, сега трябваше да видят, вярно ли е това, или ще трябва да ревизират своите понятия по този въпрос. За да разбере положението на западния фронт, то нямаше нужда да праща специални емисари. От това, което беше всеизвестно, от това, което не се криеше даже от германските вестници, но което не се допущаше от цензурата само в българския печат, от това, което съобщаваше английската и французката преса, можеше да се извлече правилно заключение за положението на западния фронт. Положението беше следното:
Вследствие на руската революция и на премахването на един от опасните противници на австро-германците, голяма част от войските на Германия, които се намираха на руския фронт, бяха свободни и в началото на 1918 година германците ги хвърлиха на западния фронт, за да могат да решат победата. Германците бързаха да постигнат един значителен успех, да влязат в Париж и да принудят французите да сключат мир в възможно по-скоро време, защото ако пропуснат още няколко месеци, това за тях ще бъде безвъзвратно късно. На мястото на Русия изправи се на страната на Съглашението нов съюзник, по-страшен за Германия, по-мощен, отколкото Русия. Действително, Русия имаше много войска, Русия имаше военни традиции, но Русия се намираше в неблагоприятни условия да воюва против Германия, защото е страна с неразвита индустрия, защото нямаше достатъчно муниции, защото железопътната мрежа беше недостатъчна, и защото в народа й нямаше доброволна морална дисциплина, с която се отличиха американците. А американците - една нация с повече от 100 милиона души, с висока цивилизация, с интензивна индустрия; една нация, която макар в началото на войната да не притежаваше постоянна войска, в скоро време се въоръжи до зъби - в една година създаде грамадна армия; една нация, която идеше със свои материали да строи пристанища и железници във Франция; една нация, която беше стоварила грамадни стоки на френска земя, където беше основала болници по за 40 000 легла едната; складове с по 80 000 фригорифирани волове - с всички тия грамадни средства Америка беше решила да спечели войната непременно набързо. Оставаше на Германия едно средство: или да надвие, додето Америка не е образувала армия, или с подводната война да попречи да пристигнат навреме американските войски. Подводната война фалира. Само 300 души американски войници от два милиона пренесени, можаха да бъдат потопени. Да може Германия да изпревари американците с надеждата, че им трябват три години, за да образуват армия, - и то беше илюзия: в една година те изпратиха войските си, а недостигът от офицери го попълниха с помощта на съюзниците си. Във всеки случай, войските пристигнаха, войски пресни, неуморени, хора между 20-30 години. Колко войска можаха да пратят американците? Военният им министър Данилс беше заявил: „Колкото е необходимо, но войната ще се свърши с победа”. Американският генерален щаб беше намерил, че победата ще бъде обезпечена, ако до 1 май 1919 г. докара на французкия фронт 3 600 000 души американска войска, - точно толкова, колкото беше цялата германска армия на тоя фронт, така щото, всичката французка и английска армия да представлява численното надмощие. При тия условия не може ли всеки един от нас да разбере накъде ще бъде победата?
В 1917 година Америка беше във война с Германия, но нямаше готова войска да я докара в Европа. Американски войници във Франция нея година имаше всичко на всичко 1700 души. През февруарий 1918 година бяха докарани 48 000 души; през март - 83 000 души; през април - 117 000 души; през май - 244 000 души; през юний - 276 000 души и от тогава нататък по 10 000 души на ден. В плана на американците влизаше до 1 май 1919 година да изпратят 3 600 000 души.
Защо се пращаха тъй бързо тия войски? След мартенската офанзива на Лудендорфа, Клемансо телеграфира на Уйлсона, че положението е сериозно и трябва да се ускори изпращането на войски. Американското правителство се съгласи тогава да праща по 300 000 войници на месец. Изчисленията показват, че на 1 август 1918 г. е имало вече толкова американски войски на французкия фронт, щото численото надмощие, което в март беше на страната на германците, сега беше в полза на англо-французите. Първата офанзива доведе германците до Амиен и малко остана да се разкъса връзката между англичани и французи. Втората офанзива, през май, ги доближи до Марна. Но нито едната, нито другата не решиха войната в полза на Германия. Очакваха с голямо нетърпение третата офанзива, която действително се подкачи на 15 юли. Сега вече благодарение на американските войски, които прииждаха, благодарение и на ония, които се пращаха от Англия, англо-французите бяха толкова силни, щото от никаква офанзива не се бояха. На 15 юли германците не можаха да продължат нито три недели, нито две недели, нито два дена - в няколко часа те бяха спрени. И вече на 18 юли генерал Манжен подкачи френската контраофанзива. По него време един приятел, който днес занимава видно обществено положение, ме запита какво е моето мнение; германските офанзиви траеха по три-четири недели, а кога ще спре френската офанзива? „Никога, казах му - до последня победа; подкачи ли се тази офанзива, то е вече доказателство, че германците са бити.” То беше ясно от съпоставянето числата на двете войски. Докогато англичаните и французите бяха по-малко, можеха да губят по 50-80 000 души след всека офанзива. Нека да имат 80 000 пленници, и убити и ранени още толкова. Но от 15 юли нататък по-големи загуби дават германците. А сега на англо-французите всеки месец им иде помощ от 300 000 души и ако французи и англичани до 15 юли са давали пленници, оттогава нататък те не дават, ами вземат пленници. Съществената разлика между положението на Германия и Съглашението е, че Съглашението имаше толкова много съюзници, щото можеше да претърпи големи загуби, цели поражения: претърпя смазването на Сърбия; претърпя поражението на Ромъния; претърпя даже поражението на Русия и пак се издигна по-силно и по-мощно, отколкото по-напред. А Германия не можеше да претърпи нито една голяма несполука. След първия неуспех нейната работа щеше да бъде свършена и тъй стана. Ето какви са цифрите, които намираме още тогава, изложени във вестниците. От 15 юли до 31 август 1918 г. Германия губи, освен убитите и ранените, 126302 пленници, 2069 оръдия, 1734 минохвъргачки, 3783 картечници и големо количество материали и припаси. А от 16 юли до 1 октомври числото на пленниците достига 254 000, на оръдията - 3669 и на картечниците 23 000. В миналото, през целите четири години на войната, от германците да вземе неприятелят 30-40 оръдия, беше много нещо. Сега вече със стотини и хиляди се вземат - положението им е безнадеждно.
Един български държавен мъж, който би разгледал всички тия цифри, би дошъл до заключението, че от 15 юли нататък за германците войната е изгубена. От 18 юлий нататък никой не може да храни надежди, че е възможно Германия да победи, толкова повече, че българското правителство можеше да вземе сведения не само от европейския печат. Нямаше освен да говори с българите, които се връщаха от Берлин. Там се знаеше, че положението е отчаяно, там се знаеше, че обвиняват цели дивизии баварци в предателство, защото са се предавали, че умората е достигнала крайни размери. В Берлин не се криеше, че Германия е вече окончателно изгубила войната, ще бъде победена, ще бъде сразена, ще бъде унищожена. Защо да не можем да го разберем ние, които не сме германци и можем да съдим по-хладнокръвно?
Това е положението на западния фронт.
Какво беше положението на нашия фронт? То се рисува много ясно с няколко само данни. Първата от тях. Днес се намира във военното министерство един доклад, представен до главнокомандующия от началника на оперативния отдел полковник Нойков. Тоя доклад е написан преди да дойде на власт г. Малинов, още във времето на Радославов през първата половина на 1918 г. Този доклад е написан подир страшната офанзива на германците. В него началникът на оперативния отдел заключава, че германците ще бъдат бити и че ако ние продължаваме да се бием рамо до рамо с тях, България е изгубена. Спасението за нас е да искаме сепаративен мир. И не трябва да се стесняваме от германците, никой не може да ни обвини в изменничество, защото никой няма право да жертвува интересите на бъдещето на своя народ за свое честолюбие. Този съвет, казва полк. Нойков е написан в завещанието на Фридрих Велики, който е образец на всички германски пълководци.
Ако началникът на оперативния отдел дава такъв доклад, какво остава за едно правителство, ако и то е дошло до такова заключение, че не може да продължава войната? Да вика главнокоманующия, да пита и него. Няма нужда да го пита: той на много места в тоя доклад със собствената си ръка е писал „вярно”, „много вярно” - значи от него е потвърден. Тогава какво се чака? Има ли нужда да се пита още някой? Правителството събира сведения. Министрите отиват на фронта, питат войниците, които заявяват недвусмислено: „няма да се бием вече”. И не беше възможно да се бием. Изтощението фатално трябваше да настъпи у всички войски, като започнете от англичаните и свършите с турците, но по-рано можеше да дойде у германците, още по-рано у австрийците, а още по-рано у българите, защото ние търпяхме най-много лишения. Не е чудно, че подир три години морални и материални лишения това изтощение е дошло и е принудило българските войници да не се бият, а е чудно, че при тия неблагоприятни условия нашият войник можа да утрае толкова време. Войниците заявяваха, че ще се бият до 10 септември. „Чувате ли, г. г. министри, до 10 септември, един ден повече не!” При г. министър председателя се явиха тук, в София, офицери. Един от тия офицери дойде да ме търси в края на юли да ме пита какво е положението. Аз му казах откровено: „Германия ще бъде бита и ние сме изгубени” -„Спасение има ли?” „Има - сеперативен мир!” Вероятно тоя и други офицери са питали и други хора в София, които много по-лесно можеха да намерят, отколкото мене, защото аз бях на сянка. Но било, че са били съветвани, било, че сами са дошли до туй заключение, мнозина от тех са написали писма, които са били донесени пак от офицери на г. министър-председателя. Писмата са писани с машина и са подписани саморъчно. В тях се изброяват няколко причини, заради които българските войници отказали да се бият по-далеч от 11 септември и съветват правителството да сключи сепаративен мир. Правителството, следователно, беше уведомено. Едно от тия писма аз съм чел в препис.
Значи, българското правителство знаеше или е било длъжно да знае, че западният фронт е гнил и че Германия ща бъде бита, че нашият фронт е още по-гнил и ние ще бъдем бити, защото войниците не желаят да се бият. Но правителството знаеше също така, че цели полкове са се отказали да се бият вече, че началото на туй нежелание да воюват се е появило и че злото е непоправимо, щом армията е поставила срок до 10 септември. До 1 септември даже всичко, каквото можеше да се направи за спасение на страната, требваше да бъде свършено, защото от друга страна главната квартира докладваше в Кюстендил, че според нейните сведения, офанзивата на Съглашението щяла да подкачи в първите дни на месец септември.
Какъв е възгледът на провителството по тия въпроси? Направило ли е нещо то, за да узнае истинското военно положение? Свикало ли е едно съвещание от военни лица, от главнокомандующия, началник щаба, от други полководци, за да се осведоми какво е положението? Не. Аз предполагам, че до такова съвещание не е прибягнато затова, защото правителството знаеше, че нашата работа е безнадеждна, че няма какво друго да му кажат военните. Но направило ли е нещо, за да узнае дали е възможно да се сключи отделен мир със Съглашението? Не, правителството това не го отрича, защото в очите на тогавашния кабинет, или поне на неговия председател и мисълта за сепаративен мир се отхвърляше. Правителството правеше постъпки да убеди германците, да убеди и австрийците да искаме мир. Г. Малинов, в речта си, държана миналата година в София, обяснява, че той е знаел, че Съглашението няма да сключи мир с всички свои противници. Той е знаел, че Лойд Джордж е заявил, че ще диктува мира след пълната победа, без никакво споразумение с Германия. Като си знаел това, защо правиш опити да убеждаваш германците да сключат мир? С Германия Съглашението не желаеше да сключи мир, освен след победа. С Австрия също не можеше и не се отзова даже на опитите на император Карла, защото съдбата на Австро-Унгария беше решена. С Турция не желаеше да сключи отделен мир, защото беше решено разграбването на нейните богати провинции. Едничката държава, с която можеше да се сключи мир, беше България. Защо? Защото американците желаеха бързо да свършат войната, преди Америка да има много жертви. Вътрешното положение им налагаше да се стараят час по-скоро да се положи край на кръвопролитието. Една специална комисия, натоварена от Уилсона да изучи въпроса, предлага между многото други средства за бързото привършване на войната и следното: България занимава важен географически пункт и играе изключителна роля в тази война; или трябва да се махне, като се смаже нейната войска, следователно да се предприеме офанзива, или трябва да се влезе в споразумение с нея и се вземе на страна на Съглашението. Председателят Уилсон е удобрил мнението за споразумение с България. Това мнение е преобладавало в съглашенските кръгове. Днес вече е известно от разобличенията на периодическия западен печат, че главнокомандующият на източната армия е искал отдавна да подкачи офанзива, но че в съветите на Съглашението не се е приемало това мнение и най-много се е съпротивлявала Англия и след нея Италия, без да говорим за Америка. Само на 4 септември, когато съглашенските кръгове се убедили, че правителството на г. Малинова отхвърля предложението за сепаративен мир, само тогава дадоха заповед да се подкачи офанзивата. (Ръкопляскане).
Вярно ли е, че можеше да се сключи сепаративен мир? Днес това в Европа не подлежи на съмнение. Това ясно ни го казват и в това ни упрекват: „Къде бяхте два месеца по-рано? Вие протегнахте ръка след Добро поле и се опитахте да сключите сепаративен мир. Да бяхте го направили два месеца, един месец по-рано, нямаше още да бъде късно.”
Аз имам сериозни основания да твърдя, че ако България беше поискала сепаративен мир на месец септември 1918 г. беше вече късно. Но ако беше го поискала на юли или август даже, България щеше да добие несравнено повече, отколкото можеше тогава да очаква.
Има ли някакви признаци, че българското правителство е било уведомено за желанието на съглашенските сили? Признаци много. Един от ратниците за сепаративен мир е уважаваният от целия български народ благороден старец г-н Мърфи, генерален консул на Съединените щати в София. Той не на едного, не на двамина е поверил, че стига българското правителство да изкаже желание, той ще иска разрешение от американското правителство и е убеден, че сепаративният мир ще се постигне. Тия думи са били съобщени на г. министър председателя - предадени от полковник Емануил Николов на генерал Никола Иванов, който ги е съобщил лично на г. Малинова. Г. Малинов отговорил: - „Никога. Най-многото, което можем да направим, то е да сключим сепаративен мир заедно с Австрия.” Това значи да не разбираш международното положение, това значи да тласкаш народа си в пропаст, защото не си в състояние да разбереш, че с Австрия не може да се сключи мир, а само с България. (Ръкопляскания). Специален човек е идвал от Швейцария да осветли правителството върху намеренията на американските кръгове. От Швейцария са писани и писма. Аз заявявам публично, че има писмо от г. Димитър Мишева, в което не се говори изрично за сепаративен мир, но се уведомява правителството за опасността, която ни грозеше. Това писмо е изпратено не на г. Малинова, но до един сродник на г. Мишева, със задължение да го прочете на г. Малинова и го е прочел. В него е още казано, че в съглашенските среди имало течение да пощадят България, но че трябвало бързо да се действува. Г. Ив. Ев. Гешев и той е писал. Неговото писмо е било отправено от зетя му г. Яблански, който е бил натоварен с грижата да го прочете на правителствени хора или на г. Малинова. И той го е чел на тогавашния министър на финансите г. Ляпчев. Това са достатъчно доказателства, че правителството е било уведомено за намеренията на Съглашението.
Но ето сега пак доказателства, че правителството не е желаело сепаративен мир. Само по себе си се разбира, че правителството, което се готви да прави избори за общините в Моравско в септември, не мисли за отделен мир. Без съмнение, този факт е дребен, но той издава какви са били грижите на правителството в него време. Но по въпроси от такъв важен характер не са достатъчни признаци, необходими са прями доказателства. Те са доставени от самия г. Малинов, който искрено заяви: „Аз сепаративен мир нямах намерение да сключа. Аз желаех да убедя царя и германците да сключат общ мир”. Царят си е отишъл оттук и, когато България гине, той се занимава с разни тържества в Нюрнберг. А министър председателят му пише и чака от него 20 дена отговор, а времето минава. И докато се губят скъпоценни дни, които можеха да бъдат оползотворени за България, най-сетне дойде офанзивата. На 15 септември се проби фронтът на Добро поле, а правителството на 16 септември още не е изтрезняло, нито на 17. На 18 септември отговаря на някаква си нота, която дала Австрия, и кани да се сключи мир по споразумение на основание 14-те точки на Уйлсона. На 20 септември още не се е вразумило, неговото заблуждение трае до 24-ий. На 24 септември по инициативата на г. министър-председателя - царят се е върнал вече един ден по-рано от Скопие - свиква се коронен съвет. Тоя коронен съвет, с громко име, се е състоял от министрите, царят и един-двама генерали от главната квартира. В него министър-председателят - според това, което той сам разправя в миналогодишната си реч - заявил на царя: „Предвид на това, което стана - сир. пробивът на фронта и бягството на войската - правителството е решило да иска от Германия и от Австрия незабавно да пристъпим към преговори за мир и ако тия сили не са съгласни, тогава правителството ще види какво ще прави.” Значи, на 24 септември, девет дена след пробива на Добро поле, правителството нито мисли да сключва сепаративен мир, ами предлага на царя да се изпрати нота на Германия и на Австрия за сключване на общ мир. От двореца, където е станал този голям коронен съвет, повечето от министрите отиват на вечеря в хотел „България”. Там получават една шифрована телеграма, че и втората армия, и тя си отива - тя не е бита, но не желае да се бие. Тогава вече министрите се убедили, че няма време за чакане, не можем да вървим нито с германци, нито с австрийци, ами ще искаме сепаративен мир. На 24-и вечерта правителството най-напред замисля сериозно за сепаративен мир. И на 25 септември през деня министерският съвет решава да изпрати делегати в Солун да искат сепаративен мир.
Значи, да 24 септември правителството е мислело да сключи общ мир. Правителството знае много добре, че общ мир е невъзможен. Защо не е пристъпило към сключване на сепаративен мир? Не може да каже, че не е вярвало, че Съглашението ще даде такъв мир. Ако правителството и това не знае по него време, значи нищо не знае. Причината е, че за такъв мир не е съгласен цар Фердинанд. Очевидно е, че ако се сключи отделен мир, царят не може да остане в България, и той е готов да жертвува България, отколкото короната си. Значи, правителството не желаеше да се противопостави на царя. Втори един по-основателен мотив, който съм чувал от добросъвестни хора е, че правителството се е бояло да не би преди да успеем да сключим сепаративен мир със Съглашението, германците да ни смажат. Ако действително правителството е имало този страх и затова не се е решавало да пристъпи към преговори за сепаративен мир, значи, че то не е било в състояние да прецени истинското положение на работите. Ние сключихме отделно примирие на 29 септември, без да имаме войска, защото целата войска бегаше, и германците не дойдоха да нагазят страната, а как ще ни смажат, ако бихме имали целата си войска непокътната и тая войска, заедно с съглашенската да воюва против тях? Германците сключиха съюз с нас не за да пращат войски тук да ни наказват, а за да си служат с нашата войска и да пазят своята. Германците можаха да отделят - и то с голямо затруднение - пет, шест, даже десет дивизии в края на 1916 г. , за една ромънска ескпедиция. Но в 1918 г. подир 18 юлий, когато са ги погнали французите и те не могат да намерят място да се спрат, могат ли да изпращат дивизии да наказват България? То е лудина. Аз вярвам, че българското правителство е било заблуждавано, и най-много от генерал Ганчева, който е бил в германската главна квартира. Негова е грешката, че е вярвало на такива хора. То имаше средства да се осведоми достатъчно и да разбере, че германците не са в състояние да попречат на сепаративния мир.
Само едно сериозно възражение има. То е, че ако в присъствието на цар Фердинанда правителството се опита да сключи сепаративен мир и не успя да го свърши, или то щеше да бъде свалено и заместено с Радославова, или министрите щяха да бъдат арестувани. Това е вярно. Царят не можеше да допусне на министрите да сключат отделен мир и те трябваше да знаят, че е изгубен труд да убеждават царя за сключване на такъв мир. Те трябваше да знаят, че у него няма нито една политическа идея, че в такъв момент нито съвет трябва да искат от него, нито да се подчиняват на неговите внушения. Министрите трябваше да знаят, че българският цар беше достигнал до такова положение, че каквото трябваше да се направи, за да се спаси България, по необходимост трeбваше да го направят без него и против него. И ако знаеха това и бяха решени да работят за отделен мир, - щяха да си вземат мерките. Ако не успееха, поне щяха да си изпълнят дълга. Но аз мисля, че един министър, който малко много знае как се водят дипломатически преговори, щеше да ycпee да наложи мира. Това можеше да стане доста бързо. Достатъчно беше министерството да изпрати един доверен човек в Швейцария, и оттам да се прехвърли в Франция, за да го не подуши германската полиция и да уговори основите на мира и условията, при които солунският фронт ще се слее с нашия. В уговореното време, сам министър-председателят можеше да иде на фронта и да заяви на офицери и войници: аз съм дошъл да сключа мир, но царят е на противно мнение; ако вие мислите, че съм предател - пронижете тия гърди; ако мислите, че съм прав - вървете с мене! (Ръкопляскане). Без съмнение, такова предприятие не е без риск.
Но когато отечеството преживява дни съдбоносни, когато от един човек зависи да бъде то спасено или погубено, не заслужава ли тоя човек да жертвува спокойствието си, да жертвува свободата си, да жертвува живота си даже, за да изпълни върховния си дълг? (Викове: „Вярно!” Ръкопляскания).
Дадох ви всичките тия обяснения, за да ви осветля кои са упреците, които се правят на България от чуждия свят. Не го направих от желание да изложа свои политически противници, но от съзнание на длъжността да разкрия всичката истина пред българския народ, пред вас, избирателите, които утре сте призовани да упражните избирателното си право. Вий трябва да бъдете всестранно осветлени, за да упражните гласа си така, щото в бъдеще да не се вършат фатални грешки. Ако сега не бъдат обяснени тия въпроси, то кога? Ще оставим на историята ли да обяснява на нашите деца и те да плачат не само над нашите и своите нещастия, но и над нашето безумие? Необходимо е да станат по възможност разобличения, още повече, защото мирът отсега нататък ще се изпълнява. В него има жестоки и страшни клаузи, но има и средства той да бъде поправен. И ако искаме да постигнем успех в това направление, трябва да знаем къде са грешките, които ни докараха до туй положение, за да изнамерим средствата, с които можем да извоюваме облекчения от страна на победителите. Аз се надявам, че облекченията ще бъдат сериозни и крайното им последствие ще бъде значителното изменение на сегашния мир в едно време, може би по-близко, може би по-далечно, но което сега за сега не може да се определи.
И тъй, първата причина, за да ни третират като победени и за да ни отмъщават е, че Бъгария през 1915 г. се намеси във войната в съюз с Германия. Втората е, че България в 1916 г. отхвърли предложенията на Съглашението да стои България неутрална по отношение на Ромъния и че тогава и опозициони партии помогнаха в камарата на Радославова да се закрепи. Но ето още един грях, който е по значителен. През 1918 г. българското правителство не направи нищо от себе си, за да сключи сепаративен мир на всички внушения отвън ги отхвърли и с това ангажира отговорността не само на Радославова, но и на други партии, които по-напред са минавали за съглашенофилски. Разкаянието дойде много късно.
Какво щеше да бъде - положението на България и какво щеше да бъде положението на света, ако някои от тези грешки не бяхa станали? Забележете добре, че светът е наклонен да слуша всички наши оправдания. Аз съм положително убеден, че в ония даже страни, в които общественото мнение е най-много озлобено против България, и там има възможност да се каже истината. И когато тая истина излезе наяве, когато се застъпим изключително за българската кауза; когато излезем да докажем по какъв престъпен начин България е била увлечена във войната и какви са били мъчнотиите за българското правителство да се отчепка от съюза с германците и какви са били жертвите, които ние сме понесли, в опитите си да не се подчиним на волята на Фердинанда - тогава ще настане отрезвление. Днес вече общественото мнение в съглашенските страни не е толкова озлобено срещу нас, колкото беше по-рано.
Но кое кара, щото да не могат хората да съдят хладнокръвно за България? Има нещо, което тежи над чувствата и съвестта на хората. То е обстоятелството, че България има твърде голямо значение за тази война. Вече преди България да се намеси в конфликта, видни европейски държавни мъже, като Сонино, заявяваха, че значението на България в тази война ще бъде твърде голямо, много по-голямо, отколкото се мисли в Европа. Ако бяхме отишли със Съглашението, каква роля щеше да изиграе България? В един месец отгоре, най-много в два, значи в лятото на 1915 г., Дарданелите и Цариград падаха в ръцете на Съглашението. В Цариград влизаха български войски, Дарданелите бяха в ръцете на английската и французка флота, съобщенията между Русия и западния свет стават нормални и лесно можеше Съглашението да изпрати муниции на Русия, която от своя страна имаше в изобилие жито и войници. Гърците и ромъните щяха да бъдат принудени да се обяват незабавно на страната на Съглашението, защото не можеха да оставят на България славата и предимното положение, щото тя да спасява Съглашението; идеха да побързат да се обяват на страната на Съглашението, за да постигнат своите идеали, за да вземат земите, които им са дадени вече. Тогава, Турция изкарана извън строя; ромънските и сръбските армии нападнали Австрия, при тогавашното положение на Русия, не подлежи на съмнение, че войната щеше да се свърши една-две години по-рано, пак с победа на Съглашението. Влизането на България във война на страната на Германия какво докара? Спаси се Турция временно, - окончателно не можеше да бъде спасена. Засили се съпротивата на Германия и Австрия, продължи се войната и от това продължение излезе страшният обрат в руската революция, която съсипа тая великолепна страна. Два милиона души повече загинали, милиарди материални загуби и всичките ония последствия от войната, края на които още не сме видели и дълги години още нема да видим. Това, за което хората държат сметка, това, което угнетява съвестта и ума на съглашенците, то е, че благодарение на намесата на България, войната се продължи, победата на Съглашението се забави и загубите се значително увеличиха. За нас не остава, освен да скърбим, че изпуснахме великолепното положение, което България щеше да има, ако беше отишла на страната на Съглашението. Но не можем да не признаем, че това нещастно обстоятелство за голямата роля, която България изигра в войната, е от естество действително да угнетява умовете и да не дава възможност на западния свят в кратко време да разсее всички свои заблуждения по отношение на България. А ние, които не притежаваме хитростта на някои наши съседи и не знаем да се представяме в благовидна форма пред европейския свят, не сме направили нищо, за да можем да осветлим общественото мнение в странство. С течение на времето, когато настъпи хладнокръвие, когато умовете изтрезнеят, аз мисля, че България ще има възможност да защити своята кауза и че тази кауза най-накрая ще бъде спечелена в ония размери, в които е възможно да се спечели след тази страшна катастрофа.
ОТ ПРИМИРИЕТО ДО МИРА
Позволете ми да ви кажа още две думи, за да свърша с тия въпроси. Ако чужденците намират вина в обявяването на войната, както и в отхвърляне на предложенията в 1916 г. и в несключване на сепаративен мир на 1918 г. , трябва да признаем, че техните упреци са до известна степен справедливи. Също тъй, когато ни обвиняват, че от 1918 г. , поне до сключването на мира, ние не сме проявили голям ум, за да можем да се умием от обвиненията, които са тежали отгоре ни, и в тия упреци има нещо основателно. С други думи казано, нашата дипломация не се показа на висотата на положението. Ето напр. на 29 септември се сключва примирието. Българските делегати са прочели предложенията, изпратени от Париж. В тия предложения личи, между другото, че дивизиите, които останаха отвъд Вардара, ще останат като пленници или заложници. Имало е и друга точка, че германските и австрийски войски трябва да напуснат нашата територия в десет дни. Нашият делегат, тогавашният министър на финансите, не се застъпва да се облекчи положението на пленниците, ами е искал да се измени и клаузата, която налага на германците да си вървят в десет дена. Били са принудени на нова сметка да телеграфират в Париж и от там са разрешили, по искането на нашия делегат, отстъплението на германците и австрийците да стане не в десет, а в 28 дни. Питам ви, моля ви се, на какво прилича това? Какво ни влиза нам в работа, че срокът бил кратък за австро-германците? Ние вече сме свършили с тях, ние не сме съюзници, не можем да бъдем съюзници, тях ли ще защищаваме или българите? И какво впечатление ще направи в Париж, когато първите българи, които са се появили в Солун да искат мир след поражението, не се застъпват за своите войници, не се застъпват за свои интереси, а за германците, че им било късо времето за да се оттеглят?
Мога да приведа и други факти, и дребни, и едри. Разискван е бил в Министерството на външните работи въпросът да се денонсира съюзът с Германия. Даже, когато г. Теодоров е бил министър на външните работи, натоварени са били някои чиновници да приготвят и нота за това. Тази нота не е подадена на Германия и до днес, и ние си останахме до сключването на мира съюзници на Германия. Някои умници у нас са мислели, че ще бъде голяма грешка, ако я подадем, макар, че имахме пълно основание, след поведението на германците при отстъплението - защото в конференцията щели сме да се лишим от тяхната подкрепа, без да сме обезпечили приятелството на Съглашението.
Друго нещо. Дойде време да се изпращат делегати за сключване на мира. В 1912 г. , когато изпращахме делегати в Лондон, вместо да гледаме кои са най-способните да вършат работа, грижехме се най-напред да са хора от партиите на власт. Нито гърците, нито сърбите не постъпиха по тоя начин. Сега, на 1919 г. пак гледахме коя партия от блока ще влезе да даде представител в делегацията. Следствието беше, че европейският печат ни посочи грешката. Личностите, които бяха изпратени, нито бяха най-способните, нито бяха най-сполучливо избраните. Всички са имали добра воля, всички са били добри патриоти, всички, кой повече, кой по-малко, притежават качествата и достойнствата на дипломати. Но част от французкия печат не скри, че на първия делегат, тогавашния министър-председател, не му е било мястото да отива в Париж, ако иска да бъде полезен за България. (Pъкопляскане)
Това са някои от причините за лошия мир. Ако искам да ги изброя всичките, ще трябва да говоря още дълго време. Случайно погледнах часовника. Мисля, че ще злоупотребя с вниманието, с което ме удостоихте и чувствувам нуждата да привърша.
КАКВО НИ ПРЕДСТОИ
Един въпрос изпъква: след като ни е наложен такъв мир, какво ще трябва да правим? За да отговорим на него, мисля, че най-добре ще бъде да го поставим правилно. Нека най-напред се знае, че Световната война, която взе неочаквани размери, която ще има в историята важни последици, ще докара дълбоки промени и в управлението на народите, и в социалния строй, и във външната политика на много държави. Във време на тази война назряха много въпроси, разрешението на които можеше да се постигне след десетки години, ако тя не беше избухнала.
По отношение на външната политика занимава ни изключително България, и трябва да си начертаем правилата, които ще трябва да ръководят бъдещите наши държавни мъже. В миналото, от 40 години насам, външната ни политика е била традиционната политика на поколението на възраждането - насочена към обединението на българския народ. Тя се опираше на два факта, които са имали значение в нейното развитие: съперничеството между Русия и Австрия за владението на свободните морета, и неминуемото разтление на Турската империя и откриването наследството на ония земи, които са били предопределени нам, защото са населени с българи. Днес европейските провинции на Турция не са в нейни ръце. Остава само една малка част от Тракия, която тъй също, по всяка вероятност, почти без никакво съмнение, няма да остане в ръцете на Турция, а ще бъде една автономна област, която ще се надзирава от някои от европейските сили. Днес съперничеството между Австрия и Русия не съществува, защото Австро-Унгария я няма, а Русия се намира в вълнение, намира се в положение, което показва, че тя е бременна, за да роди нов строй. Но този строй няма да бъде нито този, който сега върлува от болшевишкото нашествие, нито този на представителите на миналото, които искат да възстановят монархията. Когато във великите народи става революция, не в първите години се установява окончателната форма на новия строй. Миналото ще рухне, а бъдещето ще излезе от стълкновението на разните мнения и на разните чувства, които сега се борят по такъв яростен начин в Русия. Във всеки случай, по отношение на външната политика, Русия днес не е фактор. И да бъде възстановена, тя ще има влияние върху развитието на нашата външна политика, но не такова, каквото в миналото.
Ние се намираме пред един мир и окръжени от съседи, които, за нещастие, вместо наши приятели, станаха пак наши неприятели. Първото правило на нашата външна политика в бъдеще е, че трябва да престанем да мечтаем с оръжие да разбием обръча от неприятели около нас, и с оръжие да присъедим ония територии, които трябваше да съставят целокупното наше Отечество. Сега трябва да работим с ум. И да желаем да вдигаме оръжие, и да искаме да го направим подир 10-15 години, това няма да ни се удаде. Предпочтително е да се помирим с съседите и по такъв начин, щото и те да признаят нашите права в онзи размер поне, в който могат да го признаят, без да пострадат техните жизнени интереси. Едно братско споразумение със съседите не значи отстъпление от наша страна от идеалите, които са ръководили цялото наше поколение. Резултатите от такава разумна политика няма да ги видим в скоро време. Може би ние, по-старите, да не ги видим, но вие, по-младите, ще им се радвате. Но във всеки случай, и това трябва да го знаят много добре съседите, с които ще говорим в бъдеще - в никой случай ние не можем да се откажем от ония въжделения, които са били завещани от нашите бащи. Ние не можем да се откажем да се дадат на българите, където и да живеят те, ония правдини, които са равносилни с една пълна свобода. Ние можем да отстъпим по въпроса за присъединението, в една или друга смисъл, на земи към българската теритотрия, но да не бъдем защитници на нашите сънародници, да отстъпим от тази роля, която ни прави чест и която може да ни ръководи в бъдеще - това няма да го направим никога, не трябва да го направим, и то не е необходимо. (Ръкопляскане). Народите са се издигали много по-често след поражение, отколкото след победа. Ако сега духовете у нас са угнетени, недейте вярва, че това ще трае много години. Ако ние сме разумни, ако имаме добра външна политика и ако тя е подкрепена от добра вътрешна, икономическа политика, ние в скоро време ще докажем на света, че сме един напредничав елемент на Балканския полуостров. И тогава, когато въпросите не ще се решават нито с оръжие, нито с пристрастие, когато ще функционира един международен институт - Обществото на народите: когато то ще има правото да налага свойте решения - нашата дума ще бъде чута. Но затуй е необходимо най-напред да знаем и да разберем, че с пушка вече няма да постигнем идеалите си. Ще се мъчим да ги постигнем по друг начин - с ум. Това е първото правило на нашата външна политика. Второто правило е добро разбирателство с всички наши съседи.
По отношение на вътрешната политика, тя е неразривно свързана с външната: нито външната политика може да бъде добра, ако не е подкрепена от вътрешната: нито вътрешната може да бъде добра, ако не е подкрепена от външната. За да имаме стойност, за да се чува нашият глас, когато ще защищаваме националните си интереси, ние трябва да дадем доказателства, че сме способни да запазим у нас реда. Не говоря това като някой закоравял консерватор, който не разбира веянията на новото време. Между младите по сърце аз съм най-младият, аз разбирам какво трябва да се разруши от понятията на миналото. Но когато казвам, че ний требва да пазим реда, разбирам, че този ред трябва да бъде един правов ред, един законен ред, защото без това условие никоя европейска сила, нито всички, събрани в ареопаг, няма да ни слушат. И най-после то е необходимо за нас. След всяка война или вълнение, има увеличение на болестите, има увеличение на пиянството, има увеличение на престъпността. Въдворяването на реда, утихването на страстите, е абсолютно нужно, за да може народът да напредва. Чели ли сте някъде в историята да има безредие в някои държави и епохата на безредието да представлява епоха на цивилизация или на благоденствие? Първото условие за икономически напредък, първото условие за развитието на добродетелите, е редът в страната. И аз мисля, че българският народ, който се отличава най-много по това, че е трезвен в всяко отношение - и особено в умствено отношение - ще даде доказателства, че е способен да запази реда и във времена размирни.
Какъв трябва да бъде този ред? Той трябва да се основава на зачитане правата и законните аспирации на всички. Конфликтите между капитала и труда са по-важни в другите държави, в по-малки размери те се появяват и у нас, но утре могат да добият, ако не по-широки размери, то по-шумен израз и ние трябва да си имаме предначертана формула, по която ще разрешаваме тия конфликти.
Вие чухте, може би, че в Народното събрание заявих, че държавните служители не могат да се обявят в стачка. Това съм поддържал винаги, поддържам го и сега и ще го поддържам дотогава, докогато са в сила днешните закони. А такива закони трябва да има, защото иначе не може да има ред в държавата. Не може да се допуска един човек, който служи на държавата, да злоупотребява със средствата, които държавата влага в ръцете му, за да се бори против нея. Но ако от това начало не мога да направя никакво отстъпление, то по отношение на общия въпрос за конфликтите между труда и капитала, аз съзнавам, че старият ред не е възможно да се запази. Аз отивам по-далеч и заявявам, че след тази война самото право на собственост нема да изчезне, но то ще бъде видоизменено. Правото на собствеността, каквото го знаем, няма да остане абсолютно. Днес с един закон, утре с друг, ще го откъснем по нещо. До какви размери трябва да отидем? Аз съм партизанин на правото на собственост, особено за земята, защото мисля, че при сегашната степен на цивилизация особено за нашия народ, никакъв напредък, никакво поминъчно повдигане не са възможни, ако престане то да съществува.
Трябва да има стимул да кара гражданина да работи. А той ще работи, когато знае, че неговият имот е негов и че ще остане на децата му. Ако той знае, че само една година ще се ползува от своя труд, няма да работи усърдно. Съзнанието на общественото благо не е още тъй дълбоко, за да може да замести интереса на челядта. Недейте си въобразява, че цивилизацията е отишла много далеч, че човешката душа е напълно облагородена. Достигнали сме напредък, повече в науката, но звярът живее още в нашата природа. Ще се минат много години, докато човечеството се проникне от потребността да служи на обществената правда повече, отколкото на частичното благо. Във всеки случай, при ограничение на правото на собственост, трябва да се ръководим от началото, че трудът трябва да вземе участие в печалбите, своите и на капитала. Това участие трябва да бъде разпределено съразмерно по такъв начин, щото не да се спъва производството, а да се увеличава. Капиталът трябва да бъде обременен в излишъка на своите печалби, с всичкото онуй бреме, което е необходимо за възстановяване по-голема социална правда: за пенсиите на старци, на осакатени работници и пр., за правото на обезпечение, което малко по-малко трябва да се разпростре от държавните служители и чиновници към държавните работници и най-после към всички граждани. Естествено, разноските трябва да се плащат предимно от големите печалби на капитала и с участие, там където е необходимо, и на самия труд. Във всеки случай, трябва да знаем, че колкото и да сме ратници за социалната правда, колкото и да желаем да я въдворим, това трябва да го обусловим с ония мерки, които сме кадърни да вземем в днешната държава и при днешното състояние на напредък на нашия народ.
Когато говорим за ред в държавата, когато говорим не за облагодетелствуване, а за отдаване на това, което се дължи на безимотните класи, не трябва да забравяме, че всичките граждани еднакво имат право да се ползуват с опеката и покровителството на държавата. Една категория от тях съставляват държавните служители. Ако те преди 30 години са имали привилегировано положение, защото са получавали богата заплата, могли са да скътат по някоя пара, и са били обезпечени до края на живота си с пенсия, днес държавните служители са в окаяно положение. Този въпрос аз повдигам не само защото държавните служители заслужават еднакво с другите граждани грижите на държавата, но защото е свързан с реда в страната и с нейния напредък. Какъв ред ще има, ако не можеш да разчиташ нито на правосъдие, нито на безпорочна администрация? Има чиновници толкова зле платени, щото трябва или да мрат гладни, или да вършат злоупотребления. Какво може да се очаква от чиновническото тяло. Няма никакво съмнение, че съдбата на държавните служители, предимно на ония, които са най-важни за функционирането на държавните служби, трябва да бъде обезпечена. Нямa никакво съмнение, че не можем да се възхищаваме от сегашното положеиие на правосъдието, че трябва да се направят в него дълбоки реформи, които не трябва само да се изразят в окръжни или закони, набързо изработени, а трябва да се състоят от две точки - унищожение на бюрократщината, която пречи на бързото правосъдие, и създаване възможност - чрез добро възнаграждение - да се приемат в съдилищата лица способни и безпристрастни. Същото може да се каже и за много други клонове от управлението.
Като оставям настрана всичките въпроси, които се отнасят по личностите, били те държавни служащи, били те работници, били те инвалиди, желая да обърна вниманието ви на едно основно начало в нашата икономическа политика. Трябва да разберем, че при задълженията, които ни налага мирния договор и, ако щете, и без тия задължения, даже ако успеем да се отървем от тях - и аз се надявам, че от голяма част от тях ще успеем да се отървем - и без тия задължения, казвам, нуждите на държавата са тъй много нараснали, положението на пазаря е тъй много изменено, щото ние не ще можем да излезем от лошото положение, в което се намираме, ако не засилим своето производство.
България е една земледелска страна. Тя преди войната е имала износ от около 150 милиона лева, в който зърнените храни представляваха около 120 милиона лева. Но тогавашните цени бяха много низки; тях няма вече да ги видим. Скъпотията, от която ние се оплакваме, ще трае още дълго време и бъдете уверени, че нито едновремешните цени преди войната, нито двойно по-високи няма да видим и след 10 и след 15 години. Направете сметка на житните произведения, които ние можехме да изнесем преди войната, колко струват те днес. Увеличението цената на тия произведения улеснява малко положението и на нашия бюджет, и на нашия икономически баланс, но още не разрешава всичките въпроси, не изглажда всичките мъчнотии, с които ние има да се срещнем. Необходимо е да произвеждаме несравнено повече. Там, където има възможност, хората, вместо да произвеждат жито - което дава малко възнаграждения - произвеждат тютюн, някъде боб. Този процес на интензивно земледелие ще се развива сам по себе си. Но има друг един процес, на който ние трябва да обърнем особено внимание и в който държавата ще играе най-голяма роля. България може да произведе няколко пъти повече от своето земледелие, без да оре нито един декар повече, отколкото сега, даже ако произвежда все същите произведения, особено пък, ако вземе да сее на некои места, където може, други храни, вместо сегашните. Защо германското земледелие, защо земледелието в Англия и Белгия, в Северна Франция да дава плод, четири - пет - шест пъти повече, отколкото нашата нива? Защото хората, без да имат същата плодородна почва, като българската, без да имат даже същия благоприятен климат, са си послужили с опита и науката и са достигнали да усъвършенствуват своето земледелие. Ако ние положим същите старания, няма да добием резултат в година - две. Ако ние заприщим всички води, с които можем да си послужим, да поливаме лятно време земята, и в същото време възприемем методите на модерното земледелие, не се съмнявам, че в не повече от 15 години нашето производство ще бъде поне тройно, ако не и четворно. И тогава ние ще се радваме на такова икономическо благосъстояние, каквото по качествата на народа си, по качествата на местния труд, не може да очаква нито един от нашите съседи.
И ако ние, г-да, при новото положение, в което е поставена да се развива България, свързана с един мирен договор, който ще ни спъва ръцете и краката за дълго време; ако ние се проникнем от убеждението, че трябва да зарежем старата си външна политика и да я заместим с оная, за която ви говорих преди малко; ако ние искрено заявим на ония, с които сме сключили мирен договор, че имаме намерение да се подчиним на него, но още по-искрено заявим, че ще ратуваме за изменението му в силата на предвидени в него клаузи: ако ние дадем на света доказателства, че сме кадърни да запазим реда, че сме проумели уроците на миналите грешки и бедствия, че се впущаме в пътя на дейността; ако ние дадем доказателства, че у нас не се е разпространила вълната на мързела, която толкова тревожи отлични умове в чуждите държави; ако ние дадем доказателства че можем пак, като преди войните, да насочим всичките си усилия, за да увеличим производството си и се явим с по-голямо благосъстояние; ако най-сетне дадем доказателства на трезвеност, на умереност в своите претенции, аз не се съмнявам, че ще настанат дни, в които пред един обществен ареопаг, който няма да се ръководи от страсти, който няма да се ръководи от вражди, ще можем да се представим пред тоя съд на световната обществена съвест с възстановени права и че ще доживея и аз, доволен от това, което нашето поколение извърши, да мога да се провикна: Да живее възродена България! (Бурни ръкопляскания).