МЪЛЧИ ЧОВЕК

Динко Динков

Из стихосбирката „Гмуркачът” (2014)

МЪЛЧИ ЧОВЕК

Море като забулено преддверие…
И още по-навътре в тишината
се вливаш в любовта на немислимия
без теб омаен свят. През най-опасното

и тайнствено пенливо огледало
със устни, страстно впити във вълните,
пропадаш със водата в необятното,
където никой преди теб не беше идвал.

В морето ли се вричаш и в молитвите
от всеки врязан нос с лъчи към слънцето?
В небето тътне грохот на копита
от войните, дошли да спомнят мъртвите.

Море като разпятие към бездните…
И още по-навътре в тъмнината
мълчи човек… За миг е сам и истински
като пред смърт и като преди раждане.


ПЪТ КЪМ БЕЗДНИТЕ

И може във самото съществуване
човекът да забрави да живее…

Умира ли, завръща се във детството си,
а някога е заличавал с пясък времето.

Чертаят под луната път към бездните
шепите на морските крайбрежия -

и няма ги… и зверски са далечни
очите на любимите създания.

Съзвездия от дишащи предмети -
безпаметно човекът тайно вярва,

пиян от съзерцания и шепоти
на глъхнещи и мъртви жални вопли.

И може във самото съществуване
човекът да забрави да живее…


ЛЕГЕНДА ЗА ОСТРОВ СВ. АНАСТАСИЯ

Гмуркачът е самотник. И морето,
когато се надигне да си тръгва,
изхвърля го от себе си с вълнение.
Заплаква Богородица и сплитат стълба
най-дългите коси към светлината,
платна пропадат, флагове угасват

и лодките спасителни увисват
във мрежите, напуснали леглата
на заливите. Гларусите с писък
разсипват се в прибоя от жълтици
и тежките съкровища умират
в легендата за острова. Под птиците

човекът малък се е влюбил в прилива
и слива се със тялото на рибите.

Във кръчмите морето се пропива,
дъхти на водорасли, мъртви миди,
примигва под лъчи луминисцентни,
ракия лее в мътните си рани.
Изхвърленият още го сънува
като дете. Не спира да мечтае.

Гмуркач ли е самотникът? Бълнува
на масата със старите рибари -
за времена, в които се будува,
за младостта, погълната от пясъци.
Морето в миг навън ще се търкулне,
пияно от измами и предателства

и само Богородица от лунната
икона плаче и го съзерцава.


МАНАСТИРЪТ НА ТАСОС

Палми и маслинови плантации. От влага
е изтъкано тялото на планината. Дишат
под облаци от анасон и отчаяние
огнени скали и тежко спускат
морето като кърпа над главите
на монахините от храма. Слиза
благословен Архангел Михаил и пие
вода от извора на вярващия в притчи.

В чешмите животворни на Панагия
потича слава като бистро вино.
Над пъстрото пристанище Лименас
луната се затваря като книга,
а в бисерните заливи на Принос
вълните мият стари златни мечове.
Жените са свободни да обичат
най-силно до смъртта на боговете.

Небето се навива на хартия.
В ухание на лаврови дървета
заспива островът. Звездите като миди
проблясват в мрака със зехтин намазани.
Издига се на Тасос манастирът
като титан над всички низки страсти.
В терасата надвесил се, разбира
човекът, че е само прах във вятъра.


ЗАКЛИНАНИЯ

Сирените се спускат в черни котви
над мачтата на Одисей, обречени,
а островът като метален съд трепери
и глинени ръце замесват слънцето,
за да нахранят с хляб обреден глухите
гребци от восъка на морското причастие.

Злокобно съскат в мрака демоничен
омайващи, изтръгващи човешки облик, водни
магически мелодии и близки
на немощните аргонавти стават нимфите
от дъното на Посейдон до медните
и прокълнати брегове в кошмарни сънища.

Пристанища, в които идват мъртвите.
И да достигнат влюбените вечност,
телата им превръщат полурибите
със заклинания в скали. Луната бледа
потича като пипала на октоподи
по леките вълни и ги приспива.

Заслизаха по тях изящни, голи
жени, които плуват и отлитат,
умираха мъжете, като кораби,
оплетени, разкъсани, съсипани,
захвърлени самотни, изоставени,
страданието ги душеше яростно,

строшени бяха всичките представи,
че може любовта да е навсякъде.