1. І глава - VІ глава

—————————–

І.  1976 ГОДИНА, 24 ЮНИ, ЕНЬОВДЕН 

Рано сутринта в четвъртък Яница Андреева пристига в крайградското село с първия пораздрънкан автобус. Така прави всяко лято на Еньовден. Идва тук, за да отпразнуват с баба си своя общ имен ден. Открай време  осемдесетгодишната Яна Тракийска спазва старата българска народна традиция. Помни я още от детски години в родното си село на южния Родопски склон недалече от брега на Бяло море. Сутринта на Еньовден се берат за вкъщи най-лековитите горски и полски билки.

Яна се взира по-продължително в лицето на Яница. Сърцето на старата опитна жена се радва. Очите, ръцете, походката на синеокото деветнайсетгодишно девойче излъхват весело сияние: живнала градинка с разцъфнали домашни цветя, току-що напръскани от пролетна роса и погалени от свежи утринни лъчи!

Двете жени излизат бързешката от къщата. Тръгват през полегатата селска поляна. Целият кър ухае на свеж липов цвят! Над полето отвред се стрелкат лястовици. Насред небесата пърхат с криле весели гласовити чучулиги. Чуруликат славеи. Птичите мелодии пълнят с радост душите на поуморената мълчалива старица и нейната приказлива внучка: жизнена, слънчева!

Яна бере с две ръце разцъфналите билки. Ще има какво да раздава на своите съселяни през цялата година. По някое време Яница я подсеща:

- Бабче, ще потърсим ли лудо биле, беладона? Ама казват, че билката била много отровна? - Яница подпитва със закачливо любопитство.

- Знам я, разбира се!.. Беладоната е коварна като любовта. Затуй я думат лудо биле. Чаят й лекува всякакви остри болежки. Ама ти да не си посмяла да я побараш! Сбъркаш ли лъжицата - язък ти за хубостта! Отровена си като мравка с ДДТ! - Яна се разсмива високо със своя благ гърлен глас…

Набират си бързешката цветове само от някои билки и се прибират вкъщи.

Докато обядват сухоежбина, Яница току поглежда нетърпеливо с палавите си очи своя дребничък ръчен часовник. Нейната подкупваща усмивка сепва уморената Яна:

- Бабче, ти си полегни да починеш, че си капнала от ходене. Аз ще изляза да се поразходя из селото. Сигурно ще срещна някое момиче да си побъбрим. Не обичам да спя на обяд.

- Добре! - казва благодушно Яна.

Жегва я подозрение. Как тъй Яница ще се разхожда по слънцето баш в най-големия пек? Отдавна е забелязала как момичето краде с очи часовника си. Сигурно очаква да й се случи нещо много важно.

- Върви, върви, чедо - добавя съзаклятнически Яна като за някоя детинска щуротия само между тях двете. - Аз ще си полегна малко…

След обед Яница се завръща вкъщи. Първи я посрещат разцъфналите алени рози в градинката на Яна. Гледат я право в щастливите сини очи. Смеят се. Дъхтят на свежест  и радост!

Яна съгледва внучката си с възхищение:

- Я, каква си се разхубавила! Цялата грееш, чедо! Светиш като пълна месечина!

„Тука има намесен мъж. Баба ти е от стара коза яре и не пасе
каква да е тревица. Сеща се кога едно девойче цъфти така”. -
Яна си го мисли, но не го изрича на глас, за да не посрами
внучката си. Да не й развали потайното удоволствие от нейната скрита радост.

Яница предусеща съмнението на баба си. Опитва да се измъкне от неудобството с някаква внезапна шега. Това колебание трае само миг и тя се разкрива пред Яна, както винаги досега:

- Бабче,  много съм щастлива!

Лицето й сияе. Зачервено не само от слънцето. Очите й блестят въодушевено. Душата й пее. Не можеше да се сдържи повече. Ще сподели с най-скъпия си човек своите радостни преживявания. Защо да ги скрива като малко момиче. Вече е голяма.

- Бях на гости на един красив артист. Тук е къщата на родителите му.

- Знам го още от дете - казва сепнато Яна.  Поглежда внучката си с недоумение. - От Развигоровите е. Ама той нали е женен? И май че има две  дечица…

- Тъй е, бабче. - Яница бърза наведнъж да изкаже всичката си сладка тайна, та да й олекне на душицата. - Ти не знаеш той колко много ме обича! Само седем  години е по-голям от мене. - Оправдава се тя, да не би баба й да я упрекне.

 „И той беше само седем години по-стар от мене” - мисли си тъжно Яна. Оставя внучката да доизкаже радостта си.

Яница продължава да говори с прехласване за артиста Младен Развигоров.

Яна гледа внучката си снизходително. Чуди се как да й признае, че тази работа с артиста хич не й допада на сърцето, ама хич!

Подпитва почти клюкарски:

- Те, Развигоровите, не са ли от друга вяра?

- Не са, бабче! -  побързва да поясни Яница. - Българи са. Като мен и теб са. Младен носи медальон със златно кръстче. И той, и двете му момчета вече са кръстени в Бачковския манастир. - Увереността й не търпи никакво възражение.

- А той ще се развежда ли с жена си? - Яна не се предава. Криво й е, че момичето е толкова лошо завладяно от тази своя първа любов. Сляпа. Безразсъдна.

Яница се поколебва какво да отговори. Младен никога не е приказвал за развод. Побързва да успокои баба си, пък и себе си:

• - То се подразбира и без думи.

Яна изтръпва от тревога и притеснение: „Ох на баба пчеличката! Тя вече е близнала от медеца. Дано само не й залепнат крилцата, има много да страда,  горката…  Пък е толкоз мъничка още… мъничка и неука…”

Яница усеща нерадостните мисли на баба си. И без нейните укорни думи я разбира. Яна не я осъжда. Не я кори. Тя я съжалява.

Девойката бърза с детинска наивност да успокои старата жена с откровението си. То избликва из самото й сърце:

- Бабче, да знаеш само колко много го обичам! - Яница прегръща Яна с прималели ръце. А тя я поглежда съчувствено:

 - Знам, чедо, знам. Любовта е като краста. Най-много сърби в слабините. Само един цяр има за такваз болест. Надръгни я хубавичко, че да спиш като окъпан и да ти държи влага чак за три дена. И баба ти е била на твоите години. Ама тогаз бяхме срамежливи. Нямахме вашата слободия, да правим, каквото ни е на сърце…

- Радвам се, че точно днес, на Еньовден, Младен откъсна червения карамфил на моето детинство. Нали разбираш…

„Как да не разбирам?..Такава любов е горчива като пелин и коварна като бавен огън” - Яна пребледнява, но Яница не забелязва нейното
вълнение. Само я чува да казва като на себе си с неудобство, с майчина загриженост:

- Ами, ако ви ревне някое бебе?!

- Их, ма, бабче! Ти пък… Ние внимаваме. Младен е джентълмен. Той  е моята първа и последна любов.

Яна хем слуша, хем не иска да чува въодушевената изповед на влюбената си внучка. Мисли си за своята горчива любов. Току въздъхва тъжно и унесено:

- Ей Богу! - кръсти се бавно тя. - И аз го обичах моя първи избраник, ама на, тъй и не сколасахме да се сберем като хората. Пуст да опустей и живот! Все нещо ни спъваше. Той тъй си отиде сърдит на целия Божи свят все заради мене, горкият клетник…

Сепва я внезапният въпрос на Яница:

- Бабче, кажи ми какво да правя?

Събрала веднъж достатъчно смелост, Яница продължава:

- Не мога да го откъсна от сърцето си.

- Нищо не мога да ти кажа аз, чедо - изрича Яна примирително.
- Любовта е най-страшния дивеч. Мечката ще те изяде наведнъж. Любовта те дъвче цял живот. И като мързелива готвачка те пече все на бавен огън.

От мъдрия тон на нейната приказка Яница подразбра, че Яна се тревожи за нея. Натъжава се, пък се посвенява да го изрече с думи.

Яна продължава да приказва все тъй унесено, но още по-тихо, клатейки неодобрително глава, посребряла не само от радости:

-  Рано ти е, чедо, да се почерниш с такваз любов,  дето сватбата й никак не се вижда. Крадената любов е като цъфнала роза в пазвата ти. Хем слади душата, хем боде сърцето… Майка ти,  баща ти, знаят ли?

- Те да си гледат техните проблеми!  Особено мама Елени. Каквато е нервна. Тя на никого няма доверие. Жива счетоводителка. За нея всичко е пресмятане: пари, предмети, подаръци, услуги… 

- Ох, чедо Янчице! Пази се от хората! Най-много се пази от тез, които най-много обичаш!..

- Ама, бабче… Ти да не ми се разсърди?..

Яна вече не я чува. За поука решава да й довери една друга любовна история, много по-стара. Много по-жестоко обречена:

- Навремето аз имах една приятелка. Беше през лятото на 1913 година, когато бягахме от Беломорието през балкана към Горна Тракия. От нашето село беше туй момиче. Осемнайсетгодишни бяхме тогаз и двечките, ама тя вече беше женена. Един турски офицерин си я хареса. Той беше главатар на башибозушка банда, дето мира не даваше на българските бежанци. Тогаз през една нощ с вълча месечина главатарят на мюсюлманските разбойници я отдели от другите бежанци. Завел я в една близка къща и тя му се подчинила. Само тъй можела да опази нейния си мъж от претрепване и убиване. Как тъй се е решила на таквоз чудо невидяно, сама не разбрала. Ама на, сторила го. Помъчила се, горката, тъй да го опази читав своя човек. Предала се на чуждия мъж. Тъй, с позор, да изпроси милостта му. Ама не! От хорски срам и омраза нейният мъж забягнал от нея. Зарязал я сам-самичка… По-сетне тя ми се разкри, горкичката, какво й е препатила главата… Проклета орисия!..                                                                                                                                

Яница слуша само от уважение тъжната история. Мълчи. Пък Яна продължава:

- След време онзи проклет натрапник започнал да я спохожда клетницата в нейното село. Изпървом тя го отблъсквала, ама после сама не се усетила как му се предала. Сякаш някакъв дявол се бил вселил в нея. По-насетне оназ жена цял живот бял ден не видя, все заради таз побъркана любов…

Яна разказва жестоката история, пък няма очи да погледне в лицето внучката си. Яница никак не може да проумее странната мъка на баба си. Прекъсва я съвсем по момичешки:

 - Бабче, ако взема да записвам твоите лакърдии, цяла „Илиада” ще наредя все от твое име. Ще й сложа заглавие „Яниада”.

- Не ми трябва на мене никаква ливада! - отсича троснато натъжената Яна. Без никаква злоба. Тя щади много своята най-малка внучка. Най-обичната.

- Ех, бабче, бабче, каква си ми ливада! - продължава шегата си
Яница. Хич не осъзнава на какъв остър шиш се пече баба й. Току запитва закачливо. - Бабче, ти чела ли си някоя книга на Радичков?

- Ха! Остави  го ти тоз шмекер!  Какво да му гледам книгата? Аз от него не купувам нищо на вересия. Лъже хорицата на поразия!

Яница прихва да се смее:                 

- За писателя Йордан Радичков ти приказвам, а не за селския бакалин Радичко.

- А, тъй ли било то? - изненадва се Яна.

- Въобще някаква книга чела ли си през живота си? Щом си такава самородна философка…

- Как щяло да не съм чела книги! Ей на! „Павел и Виргиния”,  „Стас  и Нели”, „Хубавицата и звяра”, „Под игото”. Ти какво си мислиш? Че баба ти е кьорава ли?.. Ама туй беше много отдавна, още докато бях по-млада…

Яница оглежда баба си слисано, все тъй закачливо. Пък Яна я стрелва с очи:

- Янче, ти знаеш ли, чедо,  колко са смъртните грехове според Библията?

-   Един!  - Яница отсича,  без да  се  замисли сериозно. -  Лъжата!

- Не! Вие, днешните млади,  не почитате ни Бога, ни дявола.  Смъртните грехове са точно седем: завист, горделивост, гневливост, чревоугодие, сладострастие, скъперничество, мързел.

- Значи, аз никак не съм грешна - изрича бързешката на задявка Яница.

- Честните хора  ще кажат  каква си - пояснява по-ведро Яна…

Яница я прегръща отривисто. Всеотдайно. Отдавна не се е прислонявала така до родната си майка. Старата жена я отделя обичливо от себе си:

- Я не ми се прави на бебе! Че както ми е накипяло… Аз й приказвам като на светица, че носи името ми, пък тя: ливада съм била. Днеска хич не ми е до твоите майтапи. Чуваш ли!

Яница най-сетне усеща недоброто настроение на баба си. Криво й е на жената. Има си своите дертове, както всеки жив човек.

Никой не се досеща, че Яна вече панически се страхува за живота си. Плаши я наближаващата смърт. Сякаш тя е някой задрямал лъв в клетка с отворена врата, покрай която старицата всеки ден преминава по много тясна пътечка. Ха го разбудила звяра, ха я схрускал като костелива мръвка…

Старата жена подхваща нова разговорка. Пак така тъжна:

- Чедо Янчице, аз вече съм пътница… Дядо Господ скоро ще
ме прибере при себе си. Днес е Еньовден - най-дългият ден в годината. Нощеска излязох под звездите и видях как небесата се разтвориха точно по среднощ. И аз чух тихия глас на самия Свети Иван Кръстител: „Хайде, Янко. Изповядай се! С букет от разцъфнал син пелин те чакам при мене…” Тъй ми рече…

Яница гледа баба си с недоумяващ поглед. Тя все още изглежда добре запазена за своите години. Защо се предава на мъката от самотата си? Какво толкова й тежи на душата? Всичко си има вкъщи. Не е болна…

Казва като на задявка:

- Бабче, ти да не си слънчасала, днес? Какви са тези приказки? Я се вземи в ръце! Здрава си, права си. Аз нали съм до тебе.

Яна не се хваща на момичешката закачка. Подир минута пак подхваща своето, сочейки с ръка към стената на изток:

- Виж таз опушена дъсчена икона. Само на тебе мога да я
подаря. От пожари е тъй обгоряла и почерняла. Какво ли не е видяла, но пак е запазена. Аз цял живот съм я кътала. От моята баба Янка си я имам. Тя пък я наследила от нейната баба Яна. Пази я, Янчице! Тя се завещава тъй: от баба на внучка, заедно с името ни. Човек може да пропилее всякакво богатство, все ще преживее, благодарение на Бога. Затриеш ли името и вярата си - всичко си загубил. Човек без име е никой…

Яна хем приказва, хем от време на време мълниеносната мисъл за приближаващата смърт я втриса като зимна вихрушка.  Бърза да си даде кураж: „Не може да бъде! В мене има още доста кожа за дране”.

- За човека името му е, както прозорецът за къщата. Лошото име е замърсен прозорец. Нищо хубаво не се вижда през него…

От многото приказки Яна се поуморява. Все се колебае дали да изкаже пред внучката цялата си мъка, дето й тежи на душата. Да изпълни заръката на Свети Иван Кръстител. Решава да поизчака някоя година. Яница трябва да узрее още малко за най-скришната истина, която се готви да й довери. Не бърза да я натовари за цял живот с най-тежката си тайна. Изпъшква уморено. Простенва. Едва не проплаква:

- Душа трудно се дава, ей Господи!.. Очи ненаситени. Жадни зеници.                                                                                                                                                                                        Яница гледа слисано баба си. Чуди се как да я успокои.

Пък старицата продължава настоятелно не само с думи, а и с очи:

- В раклата съм си прикътала дрехите си за погребение. Когато се спомина, искам да ме окичиш с разцъфнали китки. Ама хубави да са! Да не са някакви купешки карамфили! Ако е пролет - бели кокичета искам! Ако е лято - цял сноп син пелин да е! Ако е есен - кървави димитровчета от моята градинка! Ако е…

- Ама, бабче, ти защо така… - прекъсва я уплашено Яница.

Замълчават и двете.

След малко Яна отново подхваща невеселите си приказки:

- Слушай сега какво ти думам аз на тебе, чедо! Честта на човека е като мраморен камък. Всеки сам носи своя мрамор. Много скъпа му е цената, чедо, много… Мъжът държи своя мрамор пред челото си. Отдалече да се види. Да му завижда мало и голямо. Пък жената е друго. Жената носи своя мрамор изпод кръста си. На скришно го пази. И го къта чак до гроба си…  Дотегна ми вече да крия… Тъй ми дотегна. Повече не смогвам сама да нося моя тежък товар…

- Бабче, какви ги бръщолевиш днес? Какви са тези мрамори? Товари? - Яница се опитва да поуспокои развълнуваната старица.

Яна сякаш хич не я чува да й приказва. Продължава на глас нерадостните си размишления. Те я връхлитат като досадни конски мухи. Мира не й дават. Сили се да ги пропъди надалече, откъдето са се пръкнали:

- Всеки сам разбира колко пари скритият въглен, само когато залепне на собствените му пръсти.

Яница никак не подозира колко жестоко е огорчила старата жена с прибързаното откровение за своята любовна връзка с женения артист Младен Развигоров. Яна е уверена, че от тази детешка любов няма да излезе нищо добро. Много й е болно и тъжно. Знае какви свирепи изпитания предстоят на девойката. Тя е най-милото й същество на земята. Носи нейната кръв и нейното име. Защо трябва да изстрада и нещастия като нейните. Все скрити от очите на всички, без да може да се оплаче на някого за помощ и упование.

Старата жена обича всичките си внучета, ала най-много тачи най-малката от тях: Яница. Затова отдавна е решила точно на нея да изповяда своя труден живот, преди да си тръгне от грешния свят. Голямото помирение иска голяма жертва. За курбан се прежалва най-скъпото на душата и сърцето…

Този ден Яна не събира кураж да разкрие на Яница най-голямата тайна на своята бежанска  орисия.

А как я помни тя, как я помни! Такова нещо не се забравя и в гроба. Ако започнеш да го разказваш ред по ред, девет дни и девет нощи няма да ти стигнат.

- Бежанка да не си от своя роден край! - простенва Яна. - Ни на този свят, ни на другия ще найдеш утеха. Съдбата не е гарга, да я изгониш с камък…”

—————————————

ІІ. БЕШЕ ПРЕЗ ПРОЛЕТТА НА 1913 ГОДИНА          

…По онова време Яна и Андрей бяха съвсем млади. Стремяха се един към друг, пък всеки от тях се свенеше да прекърши върха на своето самолюбие. Още не съзнаваха най-старата житейска мъдрост. Любовта не е букет цветя за празнична ваза. Тя е като домашно цвете, за което трябва да се грижиш всеки ден, за да расте и да цъфти…

Бяха се уговорили с Андрей да се срещнат през деня, пък не стана тъй.

Вечерта осемнайсетгодишната Яна не можа да заспи до късно. Колкото и да се мъчеше, сънят все отбягваше от леките клепачи на очите й. През стария прозорец право в очите я гледаше златната тракийска луна. Покой не й даваше тя със своя странен звънтеж. Той екнеше в нейните будни уши като златна камбанка. Пък сърцето й трепка, пърха. - Криле на млада чучулига, готова да полети из гнездото си за първи път! Такова е девичето сърце…

Когато се срещнаха за пръв път в града, порасналата Яна се смути. Андрей вече не беше онова свенливо селско момче, дето биваше все най-спретнато облечено и не се смесваше в хлапашките им лудории. Макар да е само с една година по-голям от нея, беше се източил. С едва наболи мъхести мустачки. С градски дрехи. Стори й се, че живите му сини очи я оглеждаха присмехулно, дори отвисоко. Дощя й се да пресегне с пръсти и да разроши избуялата му руса коса, както правеше някога на село, ала се посвени.От онзи ден насетне Яна започна все повечко да се застоява пред голямото стенно огледало на госпожа Сара. След като завърши прогимназия, родителите й я пратиха при еврейката да учи шивашкия занаят. А то си беше направо слугинство. Андрей пък се учеше на бръснарство при господин Мизрахи.

Шивачницата и бръснарницата бяха на най-оживената улица в градската махала. На десетина крачки една срещу друга. При хитрия Мизрахи винаги димеше ароматно кафе. Нарочен слуга се грижеше само за това. И двама калфи си имаше евреинът - Андрей и друго едно момче. Също като него старателно и пъргаво.

Госпожа Сара често пращаше своята ученичка да й донася топло кафе. Там се срещнаха Яна и Андрей през пролетта на миналата година, четири-пет месеца преди да пламне Балканската война. Когато Яна дойдеше в бръснарницата, момъкът я подпитваше кога ще пазарува за госпожа Сара в неделя. Тя вземаше стоплената съдинка с кафето и му отговаряше свенливо.

Имаше дни, в които Яна се стараеше да го накара да забележи, че си е облякла най-харесваната бяла риза с червена шевица. Андрей все не смееше да я огледа открито. Както си беше с голяма светла забрадка, тя току пресягаше с пръсти да открие още повече високото си моминско чело. Да виждат палавите й кафяви очи по-ясно синия поглед на момъка.

Приказваха си все делнични приказки. Свеняха се да изричат ония, другите думи, дето постоянно извираха от сърцата им. Криеха се, да не би някой да прозре лелеяната им тайна. Преди да погалят зачервените й пламтящи бузи, момчешките очи се свеждаха свенливо под дългите мигли към едвам наболите русоляви мустачки. Само когато биваше по-настрани от нея, или когато вече се разделяха, Яна усещаше как неговият мъжки поглед се плъзва по тънката й гъвкава снага като бърза речна мряна.

Яна се отдалечаваше от срещата със стегната походка. Усещаше как Андрей дълго гледа подир нея. Сякаш продължаваше да усуква с очи червените и черни ресни по нейната празнична дреха. Тя се прибираше при госпожа Сара с избликваща из душата й веселост и доброта, готова да изпълни всяка от прищевките на капризната си учителка.

Веднъж пред черквата гледаха заедно една богата гръцка сватба. Булката беше с хубава празнична премяна. Оттогава Яна започна да си мечтае за своята сватба с красивия Андрей. След онази неделя Яна често започна да се сънува сред бяла венчавка.

По Гергьовден, тя напълни осемнайсет години. Една вечер побърза да се похвали на Андрей, пък той подхвърли закачливо и присмехулно:

- Брей, ти си станала вече мома за венчило! Дали да не взема да те открадна от къщата на твоята чорбаджийка госпожа Сара?!

- Ще ме откраднеш, ама ако имаш здрави гащи! - отвърна тя шеговито с вдигната брадичка.

- Защо пък да нямам! - каза той, оглеждайки я отвисоко.

Яна почувства с всички свои женски сетива, че въпреки срама си, Андрей вече е узрял да изрече пред нея тъй очакваните сладки думи. Тя позасука двете плитки на кестенявата си коса, които не бяха на гърба й, както друг път, а отпред, и се повдигаха от набъбналата нейна пазва. Рече му през смях:

- А пълна кесия имаш ли си?

- Любовта не пита ни кесия, ни гащи!.. Ако щеш да знаеш, аз отдавна те искам, ама ти все се шегуваш…

Най-сетне Андрей се престраши. Изрече на глас това, което от толкова време все беше на върха на езика му.

- Шегувам се, защото не сънувам тебе, а един хубав търговец, дето язди бял кон и има дюкян с шарени птиченца  - каза на закачка Яна, гледайки го с премрежен закачлив поглед.

Андрей се засегна. Думите й го жилнаха като коприва. Почервеня. Изрече сърдито:

- Сбогом тогаз! Припкай при твоя… - заекна от яд - при твоя… бял… ездач със шарените пиленца! - обърна се рязко и тръгна.

- Ще ти мине - изсмя се Яна. - Сърдит поп, празна му торбичка!

Гласът й го застигна, ала Андрей продължи крачката си. Тя понечи да се затича подир него. Да му обясни, че само се задява. Отказа се. После дълго време нарочно не се мяркаше пред погледа на момъка, за да изпита обичта му.

Любовта и омразата са като планински върхове, между които има пролука само от една крачка. Горко на онзи, който тръгне през това диво ждрело на недоверието!

Когато отново се срещнаха, Яна му поиска прошка само с очи. Те издайнически му казаха много повече от нейното гузно признание, изречено на скороговорка:

- На грешка - и прошка! Нали тъй, Андро?

- Тъй! - отвърна радостно Андрей. Изведнъж забрави всичкото си притеснение през изминалите дълги дни, в които не бяха се виждали.

ІІІ. НА ПАЗАРА, 13 МАРТ 1913 ГОДИНА

Тази пролет Яна се беше запознала с един млад търговец в град Гюмюрджина. С наивността на своята крехка възраст тя никак не подозираше, че точно в този ден ще се предопредели пътя на нейния по-нататъшен живот. Вървеше из пазара с малка кошница, в която имаше пресни кокоши яйца. Госпожа Сара, нейната чорбаджийка, й беше заръчала да купи и свежи зеленчуци, затова девойката се оглеждаше по сергиите. Изневиделица пред нея изскочи конник и преди тя да се дръпне, конят му блъсна с муцуна кошницата й. Яйцата се изпотрошиха на калдъръма.

Ездачът скочи от своя бял кон с черно петно на челото. Наведе се пъргаво. Вдигна бързо кошницата. Съзря сторената поразия. Дръпна нервно юздата на коня, разчекна устата му - едва овладя своята ярост. Поклони се и проговори:

 - Моля за прошка, малка госпожице! Колко ще ми струва загубата ви?

Яна се изненада от чисто българската реч. По неписан закон непознатите в града си приказваха на турски език. Този хорски навик остана и след освобождението на Беломорска Тракия от петвековната османска власт през миналата есен.

Тя огледа любопитно ездача. Беше красив светлокос мъж на около двайсет и пет-шест години. С къси малко увиснали кестеняви мустаци и гладко подстриган врат. Неочаквано й заприлича на по-голям брат на Андрей. Синьото на очите му не беше небесно, нито свенливо като на Андрей. Тези очи бяха по-мътни, излъчваха хладна увереност. Стоеше леко разкрачен. Така вървят мъжете, които дълго време са яздили кон. Андрей крачи по-стегнато, но не е така изпъчен.

 Без да се замисли, Яна отвърна на въпроса на ездача уж сърдито, а приказката й прозвуча закачливо:

 - Искам си точно същите яйца! - Беше сигурна, че няма откъде да ги намери. На пазара по това време на деня вече не оставаха едри пресни яйца.

- Ще ги имате завчас! - Ездачът направи знак с ръка към небръснат костелив мъж с пъпчиво лице, който се навърташе наблизо. Заповяда му нещо шепнешком и пъпчивият се затича между хората из пазара.

- Имате мъжката ми дума! - усмихна се добродушно ездачът.

- Госпожа Сара ще ме гълчи, ако се забавя! - въздъхна Яна, поглеждайки притеснено непознатия право в очите, но не пристъпи да си тръгне. Нещо друго, освен неговото бързо обещание, я възпираше да се раздели с красивия млад мъж.

- Как ви казват? - попита свойски ездачът. Нарочно не скриваше, че тя му харесва. Искаше да я позабави край себе си.

- Яна. А вие, господине? Как ви наричат вас? - запита го, усмихвайки се по момичешки безгрижно.

- Адем ефенди ме думат. Търговец съм - отвърна с достойнство ездачът.

Яна се сепна. Градското облекло и приказката му беше на учен българин, а той да бил турчин. Доядя я на заблудата си. Рече му сприхаво:

- Шегувате се, господине!

- Самата истина ви думам, госпожице! На пет крачки от тука имам дюкян с отбрана стока.

- О, вие имате и друга стока, освен този хубав кон, който прави бели по пазара!

Закачката й не целеше да го разсърди. Не се замисляше защо й е приятно да се позаприказва с ездача. Той наистина й приличаше на Андрей. И по русата коса, и по светлите очи, и по удължените пръсти на ръцете, и по леко хлътналите бузи. Само че ездачът беше по-зрял и по-самоуверен. Брадичката му беше по-издадена от Андреевата. Гласът му звучеше по-мъжествено.

- Ще ви отведа да видите каква красота продавам.

- А яйцата? Госпожа Сара ще ме пребие, ако не й занеса пресни яйца.

- Ето за твоята чорбаджийка! - рече отсечено ездачът, подавайки в ръцете на Яна кесия със звънтящи монети в нея. Приказката му прозвуча хем горделиво, хем услужливо. „Тази мома си заслужава мурафета. Като се поналее още малко, от нея ще излезе една хубава булка. Да ще да дойде с мене…” - помисли си той.

- Много сте щедър, господине! - дръпна се Яна, вече готова да се раздели с непознатия.

- По-добре без яйца, отколкото без пари! - изрече бавно ездачът. Усмивката му показа нашироко неговите добре подредени бели зъби, сякаш готови да схрускат червена ябълка.

Лявата му ръка остана протегната към Яна. Тя не пое подадената кесия. Наведе се да почисти кошницата си от изпотрошените яйца. Когато се изправи, ездачът все още протягаше своята ръка с дълги бели пръсти. Те стискаха кесията, сякаш държаха за ушите пухкаво сиво зайче. А очите му - сини пламъци! Такива очи не са свикнали да им се отказва лесно.

Яна пресегна несигурно. Пое кесията, подметна я в кошницата и понечи да си тръгне. Ездачът я възпря с благ мъжки глас:

- Нека да отидем до моя дюкян! Хич не е далече.

Тръгнаха. Магазинът беше съвсем наблизо. Още като го зърна, Яна подвикна с детинско възхищение:

- Я, колко много шарени птичета!

Тя и друг път беше минавала покрай този магазин с възрастен продавач с гърбав нос. Тук цвърчаха какви ли не пъстри птички от далечни страни. В присъствието на техния собственик те й изглеждаха още по-причудливи.

- Кое ще си изберете? - запита спокойно ездачът. Светлите му очи я молеха. Личеше, че с удоволствие иска да й направи хубав подарък, без да се интересува от цената на стоката си.

- Всичките! - отвърна закачливо Яна, поглеждайки го дяволито. Знаеше, че трябва да му откаже, пък устата й друго изрекоха.

- Може!.. Ама ако дойдеш с мене в Одрин. - Търговецът изведнъж се преобрази. Очите му я оглеждаха радостно. Сякаш се готвеше да купи ново канарче за своя пореден кафез.

- Но… - Яна се смути. До тези негови думи вземаше всичко на шега. Извърна се засрамена. Преди да побегне, застина на място. Съзря, че мъжът носи револвер на кръста си. Сама не се усети как попита:

- Защо ви е този пищов?

Ездачът извади лъскавия револвер. „Левичар е - помисли си Яна, - Андрей хваща с дясна ръка.” Той се прицели към по-далечните кафези. Главата на една жълта птичка се пръсна. Кървави струйки опръскаха чак съседните канарчета. Пухкавото телце подскочи няколко пъти, потрепка и притихна. Спаружи се. Цвят на жълта хризантема, опърлен от ледена слана.

Яна се ужаси: „Ще ги избие!” Изкрещя пискливо:

- Не смейте! - Злобно захвърли в краката му тежката кесия с пари, която й беше дал. Затича се навън.

 На самия праг на магазина се сблъска с костеливия пъпчив мъж от пазара. Той й подаде кошница с яйца. Точно толкова, колкото счупените, но още по-едри.

 Тя дръпна новата кошница, без да поглежда никого. Хукна по тясната улица разтреперана. Като изплашена от лошо куче, което не лае.

 Ездачът се наведе чевръсто. Грабна кесията си от земята. Жадният му мъжки поглед проследи разсърдената Яна, чак докато тя се слее с навалицата. „Животът е пазар - мислеше си той. - Никога не знаеш какво ще спечелиш и какво ще загубиш. Всякога е време да подариш радост на душата си.” Закани се и друг път да  причака девойката между сергиите. Много му харесваше. Адем ефенди хич не беше от мъжете, които спират насред пътя си.

 Яна не можеше да знае, че този красив ездач на бял кон не е обикновен търговец на шарени птичета, а прикрит капитан от турското военно разузнаване. Офицерът още не беше уведомен, че тази сутрин българската войска е превзела Одринската крепост и скоро може да се настани в цяла Източна Тракия. Негова задача беше да защитава интересите на Турция тук, в Западна Тракия, която България си беше отвоювала през миналата есен.

ІV. ЛЯТОТО НА 1913 ГОДИНА, ПО ЖЪТВА

Не беше лято като лято. Грозни вести идваха по селата из Беломорието. Ту се втурваха като разярени кучета нагоре по южните склонове на Родопите, ту се спускаха надолу към равнината като разлютени змии, устрелени да забият зъб в когото сварят… Откъде ли не идваха те! Отвсякъде, където се разпростираше старият български корен между Бяло море и река Арда, та през Марица - до Одрин и още по на изток, към Странджа планина, чак до Черно море.

Не беше лято, а кошмар!

В самия край на месец юни, без да е обявена нова война с Турция, нейни войски преминаха граничната линия Мидия - Енос и нахълтаха на българска територия в Източна Тракия. На десети юли се самонастаниха в Одрин. После се втурнаха още по-напред и стигнаха почти до Харманли. Щом научиха това, малочислените български военни части започнаха да напускат позициите си и на запад от река Марица - в Беломорието. А след отстъплението им се развилняха башибозушки банди от всякакви мюсюлмани.

В кръв почервеня цветът на синия див пелин край пътища, ниви, поляни - навсякъде. По всички български села в Западна Тракия и Одринско…

И в селото на Яна, дойдоха двама мъже от далечните селища. Като похапнаха, каквото дал Господ, по-старият, той беше по-приказлив, започна да разказва патилата си. От време на време подсушаваше с длан своето небръснато от седмици лице. Мъж беше на години, пък не се срамуваше от сълзите си.

Тъжен беше неговият понакъсан разказ:

„По харман ни нападна башибозукът. Бяха много мъже. Като разсърдени оси налетяха на българските села. Разграбиха всичкия ни имот: покъщнина, овце, кози, друг добитък… Мъжете се разпръснахме по гората. Иначе щяха да ни претрепят… Цяла неделя мъчили женските за пари… и друго… Не е за приказване!..”

Разтрепераният мъж позамълча. Пийна хладна вода от стомната. Не смееше да погледне никого в очите. Сякаш се срамуваше, че е останал жив. Пак продължи с дрезгавия си глас:

„Не остана къща непочернена. Повече от сто къщи има селото ни и повечето ги изгориха. И училището, и черквата. И нея запалиха проклетниците…Много моми се загубиха. Къде са ги завлекли поразниците, и до днес никой не знае…”

Още дълго разказва орисията на селото си пришълецът, но Яна се махна оттам, за да не го слуша повече. Когато се завърна отново, вече приказваше по-младият мъж. Непознатият човек се покашляше от време на време. Мъката го задавяше. Приказката му беше дрезгава. Гласът му сякаш стържеше и дращеше като остри котешки нокти по празна газена тенекия.

И този българин беше от селата по източните родопски чукари. Като го слушаше, Яна си мислеше за Андрей. Притесняваше се, че няма никаква вест от него вече толкова време…

V. ТРИНАДЕСЕТИ  ЮЛИ 1913 ГОДИНА

Сред сутрешния небосвод се стрелкаха чучулиги - подобно риби в речен вир. По южните склонове на Родопите, та чак до низината на Бяло море, цъфтеше сребрист пелин. Нагазиш ли из него, миризмата те упойва, но схрускаш ли стръкче, цял ден ти горчи!

В общината на Яниното село дотича запъхтян българин, който продаваше дървени въглища в големия град Гюмюрджина. Рече уплашено на селския кмет:

- Да бягаме, братко! Още от вчера българската войска се оттегля на север, към Кърджали. Бързайте да настигнем последните военни части в града! Башибозукът ще ни съсипе. Лошо ни се заканят някои даалии и помаци. - Православните българи така наричаха родопските турци и българи мюсюлмани.

Кметът разкопча най-горното копче на ризата си от домашен памучен плат. Нареди гръмко на общинския прислужник:

- Удряй камбаната!

Отдавна беше нащрек той. Колкото ставаше по-жежко лятото, толкова повече се разгаряше войната между доскорошните съюзници България, Гърция и Сърбия. Агенти на турското правителство подстрекаваха фанатизирани мюсюлмани в разбойнически банди, наречени башибозук. Те вече вилнееха не само в Източна Тракия, а и отсам река Марица, в Беломорието, до град Гюмюрджина и още по на запад.

Камбаната на старата българска черква гръмна. Припряно. Като за голям пожар. От всички краища на селото жени, мъже, деца повдигаха уплашено очи към ясното лятно небе и се втурваха към селския мегдан. Завръщаха се по къщите си сепнати, сякаш ги беше връхлетяла чума. Жените кълняха. Мъжете псуваха.

И Кольо, бащата на Яна, изтича накъм черквата. И той се върна вкъщи разтреперан, като че змия го гонеше.

- Булка, вземай кое що! - рече припряно, прибирайки бързешком, де каквото свари. Ритна с яд дребното куче, което въртеше опашка добродушно и се мотаеше из краката му. То изквича недоумяващо - чакаше сутрешната си дажба корички от закуската на седемдесет и пет годишната баба Яна, майката на Кольо.

Обърканият стопанин чак сега събра сили да отиде на двора при дъщерите си Яна и Калина. Набързо разпрегна воловете от дъсчената диканя с кремъчни зъби над наложените на хармана житни стъбла. Сърцето му се късаше - грехота е да зарежеш жито насред вършитба!

- Кокошките! - кресна жена му Желязка. Проплака като на умряло.

Скоро из неголемия двор, ограден с нисък плет, закрещяха подплашени кокошки, гъски, пилета. Яна стискаше широката гърловина на дълбокия конопен чувал, за да не изхвръкват от него уловените птици. По-малките Калина и Вълко хващаха други кокошки зад кочината и зад дръвника. Петгодишният Михал току подвикваше с пискливото си гласче:

- Петела! Петела!

Никое от децата не посягаше към едрия петел с голям ален гребен. Не че се плашеха от острите шипове на неговите крака. Жал им беше да завържат песента му в чувал.

Из цялото село ехтеше небивала врява. Сякаш свирепа глутница вълци връхлиташе на всичкия добитък, та той ревеше, блееше, цвилеше, както никога досега. Домашните кучета виеха и лаеха настървено. Сякаш отдалече усещаха миризма на диви зверове!

Опустяха селските хармани. Недоовършани останаха разстланите по тях класове със златно жито. Пресъхна димът от комините на къщите. Сухият южен вятър го издуха на север към балкана, все към вътрешността на Майка България. С недосварени ястия хукнаха стопанките. Мъжете наляха прясна вода в стомни и стари бъкели. Добавиха ги при другата покъщнина на своите волски коли и конски каруци, натоварени с по няколко чувала жито.

По пепелявия междуселски път керванът от селото на Яна настигаше, отминаваше или се сливаше с изплашени бежанци от други селища. Тя се взираше нетърпеливо към дългата върволица. Оглеждаше момчетата, но все не можеше да открие сред тях Андрей. Беше сигурна, че и той е някъде тук сред проточените шумни кервани от коли, хора и добитък. „И от неговото село са тръгнали - мислеше си девойката с надежда. - Всички българи бягат на север…”

В тази неспокойна заран и Желязка, майката на Яна, се взираше назад към бежанците. И тя очакваше да ги настигнат хората от родното й село. Сред тях трябваше да са нейните родители, сестри, братя. Чак подир десетина дена майката и дъщерята научиха, как в злощастния ден и българите от селото на Андрей потеглили за Гюмюрджина, но разбрали, че пътят им е заварден от башибозушки банди, и се завърнали по къщите си.

Големият керван от десетина села и махали бързаше да се добере до Гюмюрджина. Там бежанците се надяваха на законна защита. Уви! По пладне разбраха, че в града няма да сварят българския военен обоз. Завиха по пряк горски път към шосето за Кърджали. Очакваха да настигнат отстъпващите войници, преди да са ги похитили башибозушки банди от фанатизирани турци, цигани и българи мохамедани. Наивните селяни тичаха след войската на Царство България, пък тя бързаше повече и от тях. Румънски войски от север вече застрашаваха столицата София.

Сред гъсти облаци от прах се тълпяха дългите върволици българи, бягащи от родните си места, за да се спасят от похищение. И прииждаха все нови и нови групи. Като малки ручеи към голяма река се стичаха те към каменистия път за град Кърджали през прохода Маказа. Само той щеше да ги отведе по-навътре в родината като в дълбоко топло море.

Но колцина бяха тия, на които беше съдено да изминат пътя на спасението?..

Ужасът ги връхлетя като градушка по жътва.

Разбойнишки банди от фанатизирани мюсюлмани и гръцки пройдохи ги нападнаха с крясъци и стрелба. Върволиците на бежанците се огънаха. Който имаше пушка, стреляше. Който нямаше оръжие, бягаше, накъдето му видят очите. Едни си пробиха път през гората на север, изоставяйки всичката си стока. Други паднаха посечени и простреляни. Трети хукнаха назад. Отвсякъде ечаха човешки писъци, гърмежи, животински ревове.

Семейството на Яна се смеси с група от стотина души, повечето жени и деца, които се върнаха назад. За щастие никой от близките й не беше ранен. Добитъкът им се пръсна по гората. Остана им само магарето с каручката. Щом се навилняха, нападателите се оттеглиха, заграбвайки малкото пушки, които имаха мъжете от селото. И домашните им животни плячкосаха. И друга стока всякаква.

По обратния път към своето село бежанците вървяха по-бавно. Бяха съсипани и ужасени от преживяното. А когато навлязоха в селце на българи мохамедани, баба Яна рече на сина си:

- Кольо, да запрем тук, чедо, да си починем. Туй е ахрянско село. Ей на, мръква се веки. По къра през нощта други разбойници ще ни довършат.

- Добре, майо, ще попитам - отвърна послушно бащата на Яна. Почука на първата пътна врата.

Върна се посърнал:

- Не ни щат. Не щат и да ни видят. И те се страхуват от даалиите.

- Божке ле, света Богородице, що им стана на тез хора? - едва не проплака баба Янка. Прекръсти се. - До вчера, дето се вика, от една паница сърбахме попара българи, турци, гърци, арменци, а сега и помаците, дето са една кръв с нас, не ни щат. Побърка се светът с тез пусти войни!

Кольо попрестъпи от крак на крак, повъртя се нещо край магарето, пък отрони:

- Аз думам, да стиснем душа в зъби и да вървим нататък.

На смрачаване навлязоха в голямо село. Още отдалече се виждаше минарето на джамия. Баба Яна каза на сина си:

- Кольо, туй е турско село. Дано се смилят над нас. Башибозукът тук може да не ни бара.

Срещнаха брадясал възрастен турчин. Още неотвърнал на поздрава им, той ги окая:

- Абе, айол, къде сте тръгнали през нощта? Разбойници ще ви бастисат по къра! - Почеса се по неподстригания тил. - Женската челяд и дечурлигата ще ги теслимим по нашите къщя. За мъжките сами си берете гайлето.

- Ха да си ми жив, дядо, за хаира! - отвърна Кольо. Стори поклон на побелелия мъж. - Подир два дена ще се върнем за женските, че харман ни чака. Още не сме овършали всичкото си житце.

Жените и децата останаха.

Мъжете тръгнаха набързо за селото си. Стигнаха там къде полунощ. Всеки се подслони в своя дом. Кольо надзърна по навик в курника, където бяха останали няколко кокошки. Погали приятелски кучето, което се мотаеше из краката му. Влезе в голямата стая, без да пали газената лампа. Понечи да легне в постелята си, но не се отпусна. Тишината го изплаши. Нарами първата черга, която му се изпречи, и отиде да спи в плевнята. Да е по-близо до кучето, едничкият му другар в тази опустяла къща. Едва свари да развърже вървите на цървулите си. Очите му сами се затвориха от умора…

Сепна се. Кучето лаеше припряно. Чуваха се и други разярени кучета из цялото село. Кольо се усъмни. Има нещо нередно! Погледна навън. Бялата месечина осветяваше дворове, градини и всичко наоколо. Тръпнещ от преживяното през дългия ден, само с два отскока се прилепи до процепа, през който се процеждаше лунен лъч. Няколко разбойници минаваха по тясната улица. В двора на къщата му влязоха двама от тях. Размахваха ножове - остри пламъци! Подхвърлиха хляб на кучето. Почукаха на прозореца. Натиснаха с рамене външната врата. Изкъртиха я.

Излязоха набързо.

Откъм всички краища на селото нощта се раздираше от мъжки стонове и писъци. Колко време ечаха, не се разбра. После остана само настървеният кучешки лай.

На развиделяване Кольо надникна по къщите на най-близките си роднини. Онемя от туй, което видяха очите му. И брат му Георги, и вуйчо му Стоян, и чичо му Стойо, и братовчед му Кольо, бащи и момчета - всички мъже от неговия род бяха умъртвени!

Мина с подкосени крака и по другите български махали. Очите му се премрежиха от видените ужасии…

Крачеше из празните селски улички и тъй го достраша, че не събра сили дори да заплаче като човек. Уплаши се, че от мъжете на селото само той едничък се е спасил жив!

„Прокоба е туй!” - помисли страхливо. Почуди се как ли ще се покаже пред жените и децата на своите роднини и съселяни. Вдърви го студ. Косата му щръкна нагоре. Понечи да изкрещи. Задави се. Устните му онемяха. Ужасът ги цепна. Просълзи ги кръв и сол.

Куче някакво виеше с подострен глас. Възпяваше съдбата си. Самотен петел приплеска с криле. Изкукурига…

VІ. ЛЯТОТО НА 1913 ГОДИНА, ПО ВЪРШИТБА      

Черна беше за жените тази нощ с кръгла бяла месечина, блеснала като току-що калайдисана медна тава, захвърлена от ядосана стопанка чак по средата на звездното небе.

Още вечерта старицата на добродушния беловлас турчин беше рекла на някои по- млади жени и момичета:

- Качете се, къзъм, по дърветата да спите. Да не дава Аллах, нощеска може да ни сгащят хаймани. Ей на, черниците!

Момите се присмяха на това подсещане. Яна също се ухили подигравателно. Но майка й настоя. Пък и баба Яна я посъветва майчински:

- Хайде, чедо! Немой се помайва! Вземи си по-дебела дрешка и се покачи на черницата! За добро ти го дума туркинята.

Яна изпълни грижовната заръка. Отначало на дървото не й беше удобно, дори гледаше на своето птиче легло с насмешка, но скоро заспа. Засънува, че са заедно с Андрей на събора в неговото село. Току-що са се срещнали. Приказват един през друг. Той се срамува да я погледне в очите. Тя се понавежда към него, уж случайно, ала синеокият момък все не посяга да я хване за ръката, камо ли да я целуне по устните…

Пронизителен женски писък стресна Яна. Тя видя как двама мъже с фесове извеждат майка й. Изкараха я на уличката, където бяха обградени и други жени. Малкият Михал се затича подир майка си. Тантурест мъж го подхвана с ръка и, без да погледне, го подхвърли към близкия орех, където зееше отворът на нисък геран. Той дори не забеляза как детето се преметна в неговата тъмна паст. Желязка изпищя като прободена с нож. И баба Яна се совна към герана. Закъсня.

Разбойниците, между тях имаше цигани, турци, и българи мохамедани, тършуваха жените за пари и накити. Раздираха ризи, чупеха пръсти, разкъсваха гердани, грабеха златни кръстчета с разпятието на Христос. Не се посвеняваха и пред лика на пресветата майка Богородица. 

От високата разклонена черница Яна видя как трима млади мъже започнаха да заделят някои от по-запазените жени. И нейната майка издърпаха при тях. Замъкнаха ги по-настрани сред високите царевици. Не ги възпираха ни молби, ни плач, ни хапане. Която се дърпаше повече, подхващаха я по няколко души. Поваляха я и се изреждаха върху нея. Така опозориха и Янината майка.

До сутринта още няколко пъти идваха разюздани мъже - и младежи, и по-стари. Яна видя как един грамаден мъжага подхвана една по-лична девойка и я разголи току до плета. През тази нощ хубавата мома за трети път я позоряха. Тя едвам изтърпя насилника. Щом той се отдели от нея, скокна. Погледна засрамено другите жени и тръгна към герана. Докато разберат какво ще прави, клетницата се прекръсти и се стрелна с главата напред право в зейналата мрачина на кладенеца.

- Ще премаже Михалчо! - прошепна ужасената Яна. Едва не изпищя.

На разсъмване извадиха с дълги куки от водата злощастната мома и малкия Михал. И двамата бяха мъртви.

Старата туркиня криеше очите си от всички, сякаш тя беше виновна за нощната поразия с жените. Добродушният турчин мълчеше под необраната лозница. Брадясалото му лице тъмнееше, като напръскано с разтвор от син камък.

Натовариха покойниците на една кола. Жените трябваше да тръгнат към тяхното си село, пък се помайваха. Хич не знаеха след всичкия срам, който им се стовари на главите, как ще могат да се покажат пред очите на своите мъже и годеници.

Без да я пита някой, баба Яна току отрони като старейшина на околните:

- Немойте се плаши ма, булки и моми! Мъжете ни са все умни и разумни люде. Ще сторят прошка за онуй, грозното. То какво ли има за прощаване?! Пред ножа под брадичката коя ли жена ще се опази непобарната?!

Тръгнаха пряко през полето, през гората. Колкото може по-настрани от пътищата. Надвечер навлязоха в своето село. Още отдалече ги лъхна миризма на мърша. Грозно предчувствие ги опърли като нажежен дъх из устата на пещ, напалена с гнила слама.

Посрещна ги само Кольо, бащата на Яна. - Закичен на ухото с цъфнал див пелин! Свири с късичък кавал. Ситни ръченица като на блага ракия! Сякаш е на сватба!

Жените се стъписаха. Втрещиха се. До една онемяха. Свалиха забрадки. - Трият сълзи и се кръстят! Кольо беше полудял…

——————————

СЪДЪРЖАНИЕ

Иван Енчев - Съдбата е стара лисица