ДУЕЛ
ДУЕЛ
Животът съществува неуморно.
Умира Пушкин в битката за чест,
край чистия остава и злосторната,
проклета сянка на един Дантес.
И клеветите как не свършват с времето,
не трепват от рапири и дула?
Земята, от убити хора бременна,
оплаква обарутени чела.
Честта е скъпа! Тя остава жива
и вярна на убития поет,
но вие ми кажете, где почива
един подлец във този свят проклет?
За тях са стълби дните и годините,
вървят по тях с праобраз на човек
през блясъка стоманен на рапирите,
от век на век, от век на век, навек…
С очите на Дантесовци се вглеждат,
в усмивка на приятел се таят,
като сълза над твойта скръб се сцеждат
и дебнат като скитници сред път.
И ти се движиш, свит и разтревожен
за свойта чест и свойта земна цел.
Изправяш се, ръката дири ножа,
но вече нямаш право на дуел.
ХИМН
Разтопява се времето като дим
и остава една далнина.
Синове,
пейте с мене великия химн:
„Горда
Стара
планина!”…
Тя познава смъртта на горди мъже,
обич мъжка познава!
Тя е виждала над бунтовна глава
как се вие въже
и зора от куршум да изгрява!
В своя път пъстроцветен и непобедим,
тя е пазила топлина.
Синове,
пейте с мене великия химн:
„Горда
Стара
планина!”…
А прегърнати, буките на Петрохан
в свойта обич горят като свещи.
Мила, сложи ръката си в моята длан,
както някога, в първите срещи!
В гласовете им мъжки с теб се топим,
моя спътнице,
моя жена!
Синове,
пейте с мене великия химн:
„Горда
Стара
планина!”…
