ЩАСТИЕТО НЕ ЗАПОЧВА ОТ СЪБОТА

Тодор Богданов

Отвори очи и скочи от леглото. Кой ли е побеснял по това време, ще събуди квартала! И съня му прекъсна… Проклет звънец, отдавна да му е видял сметката, ако хазайката не се противеше. Казваше, че чува шумове само от осемдесет децибела нагоре, а никога не пропускаше, да го попита кой му е дошъл на гости: „Чувам аз, всичко чувам, не ги карай да вървят на пръсти!”
И по пижама, с един чехъл само - другия не можа да намери в тъмното - побърза да отвори вратата. Видя пред себе си потно, зачервено лице.
- Другарю старши лейтенант, тревога!
- В колко? - погледна часовника си офицерът.
- В четири. Две минути натискам звънеца и вече помислих, че ви няма - извика от долната площадка войникът и стъпките му зачаткаха по стълбите като кастанети.
- Тръгвам веднага.
Обличаше се бързо, на максимална, както казваха бойците, макар че сънят още тегнеше на клепачите му. Усещаше главата си като напълнена с олово. Кога най-после ще може да си отспи като хората! Струваше му се, че ако не му попречат, няма да се събуди поне три денонощия. Вечерта не прибра бойната униформа. Много добре! Сега всичко му е под ръка… Цели две минути да не чуе звънеца, а той дрънчи като камбана на пожарна команда.
Старши лейтенантът влезе в банята и плисна в лицето си две шепи студена вода. Какъв мъчителен сън беше! Обикновено не сънуваше или ако е сънувал, после не помнеше нищо, а сега всичко се беше запечатало в съзнанието му. На ръката му имаше следи от мазилката, пръстите му бяха ожулени и чувстваше болка. Ударил е с юмрук в стената и здраво ги е натъртил. С нервите ли не е добре или умората си казваше своето? А може би тревожният звън беше причината?…
Какъв беше тоя сън? Тича по някаква широка, заледена улица, срещу него гърмят трамваи, профучават автомобили, скърцат спирачки, а погледът му не се откъсва от светлото петно - роклята - още малко и ще я загуби от очи. Трябва да я настигне, трябва да я спре! А не може. Маха с ръка и вика с всички сили: Янаа, спри Янаа, студено е, върни се! Вика, но не чува гласа си. Отчаяно се оглежда за помощ, бледите неонови лампи подигравателно му намигат, лицата на минувачите са безизразни като парафинови маски. Ей, хора, спрете я! - вика той. - Янаа, чуваш ли?… Подхлъзва се, залита, хваща се за дънера на едно дърво край тротоара и опира чело на обледената му кора. Парафиновите маски го заобикалят, кривят се, сочат го и изведнъж започват отвратително да се кикотят: не е Яна, не е Яна… След това се хващат за ръце, въртят се около него и крещят в хор: няма да се върне, няма да се върне, няма да се върне… Махайте се - шепнат устните му с ненавист - махайте се! Никъде не може да се огледа, а вижда лицето си подпухнало, почерняло от студ, устните му - напукани, кървящи. Това страшно го озлобява, вдига юмрук и го стоварва върху дървото. Отгоре се посипва бял облак от ситни кристалчета, които падат бавно, спират над главата му и звънят, непоносимо звънят…
Сигурно тогава беше чул звънеца и скочи от леглото.
Идиотски сън. Можеше да бъде нещо по-приятно.

- Тая зима няма да се усмихнем от тревоги и занятия - посрещна го на изходния пункт механик-регулировчикът на ротата. - Ще ни зарежат - реши да се пошегува с нещо от пиперливия си репертоар, но изведнъж засече, сконфузи се и рапортува стегнато. - Всички машини са изведени. Екипажите са по местата си.
- И за усмивки ще има време. До събота сигурно ще се върнем - отговори старши лейтенант Горанов, като закопчаваше гащеризона. - Командирите да дойдат при моя танк, а вие проверете радиовръзката. Отивам за задачата.
Познавам те аз, изпрати го с поглед старшината, време ще има, ехе, мене питай - акълията мъж намира време за всичко, но на тебе усмивката още ти бяга, братле. Зная, че те мъчи отвътре, но ти мълчиш, стискаш зъби, като че ли нищо не е станало. Затова те харесвам и не се страхувам за тебе. Ще те изпече мъката, ще те преболи и на душата ти пак ще стане широко, защото и ти самият си широко скроен. Няма да се пречупиш, познавам те аз. Сега като тръгнем…
Нощта беше тиха, тъмна и много студена. Погледната отзад, танковата колона приличаше на пламтяща рубинена огърлица с кръглите червени очи на габаритите, а отпред светлините на маскировъчните фарове като ножове режеха тъмнината на късчета и проправяха път на тежките машини. До определения за ротата район имаше още двадесетина километра, но времето беше ограничено и трябваше да се движат с по-висока скорост.
Командирът на ротата усещаше познатата тръпка на машината и му се струваше, че се е сраснал със заледената стомана. Оттук започваше да се преобразява, да „настръхва”, както казваха помежду си бойците от ротата, заживяваше с ритъма на бойната обстановка - по нови правила и закони, без малодушие и компромиси. Подлагаше на изпитания и своята воля, и волята на подчинените си. Веднъж очите му грееха като два топли въглена, излъчваха обич и дързост, друг път обливаха с безпощадна студенина, а се е случвало да ги виждат и онемели от мъка. Колко добре познаваха танкистите очите на своя командир и как добре го разбираха!
А най-близкият му човек не можа да го разбере…

Беше свикнал на какви ли не изненади, но тогава всичко връхлетя върху него съвсем неочаквано и сякаш го парализира. Всъщност после често си мислеше, че едва ли би могъл да реагира по друг начин.
Връщаше се вкъщи след поредното „апостолско” отсъствие. Така Мария наричаше занятията и ученията на полето. Вървеше по улицата с килнато над веждата кепе и, както винаги, „поизмачкан малко под нормата и вмирисан на изгоряла нафта малко над нормата”. И тези определения бяха на Мария. По отношение на службата му тя проявяваше завидно остроумие, но той не отдаваше особено значение на язвителните нотки, които се прокрадваха в него. Беше весел, мислите му още следваха трудните маршове и огнените рубежи, в гърдите му напираше радост. Закачливо подсвирваше на сгушените в клоните врабчета: забравихте ли ме, сиви разбойници, или се затъжихте за мене?
Бавно се изкачваше по стълбите и спря пред вратата, на която отдавна се канеше да залепи табелка „и семейство Горанови - звъни два пъти”. Оставаше си само със заканите. И хазайката се беше отказала вече да му напомня. Не потърси ключа, а натисна по навик звънеца. Ето ще чуе припрените стъпки на Мария, ще види усмивката й, ще вдъхне аромата на тялото й…
Но този път трябваше да си отключи сам. Помисли, че жена му е излязла някъде, а бабата сигурно е заспала. Влезе и почна да се съблича в коридора. Каква беше изненадата му, когато видя Мария да чете в леглото. Дори не вдигна глава да го погледне, а той сигурно е имал много объркан вид - в първия момент не можа да каже нищо. После си помисли, че това трябва да е някаква женска хитрост, какво не им хрумва на жените, засмя се, поздрави я и тръгна към нея, като търсеше очите й.
- Добър вечер! - отговори жена му така, сякаш се бяха разделили не преди десет дена, а преди два часа. - Много рано се връщаш.
- Наистина врабците още не са заспали - пошегува се той. - Случило ли се е нещо? Или можем да вечеряме спокойно?
- Можеш да вечеряш съвсем спокойно.
- А ти?
- Какво аз? - рязко се обърна към него Мария и зениците й блеснаха с непознат огън. - Страхуваш се да не си легна гладна? А може би се страхуваш, че няма да имам сили в леглото? О, господарю мой, вие ме трогвате до сълзи!
- Мария!
- Остави, ролята на развълнуван не ти отива. Известно ми е, че не обичаш да се храниш сам, но ще трябва да свикваш… или да си намериш по-подходяща компания.
- Няма ли да ми обясниш все пак…
- Какво искаш да ти обясня? - скочи от леглото жена му. - Колко съм щастлива, че нося името ти? Докато вманиаченият в службата старши лейтенант едва намира време да се прибере у дома си, за да преспи няколко часа и да се преоблече? Или това, че на този същия старши лейтенант въпреки старанието не му се полага квартира, защото нямал деца? А може би трябва да ти обясня, че не искам да раждам децата си по чужди квартири, че от две години един празничен ден, една събота не съм посрещнала като хората? В това време перспективният млад офицер си мечтае за академии… Сигурно и ордени чакаш?
- Какво говориш? - думите му прозвучаха като шепот от вълнение.
- Искам да живея, разбираш ли, да се радвам и да бъда щастлива като всички хора, а не да гледам ухилените физиономии на твоите старшини и да слушам тъпите им вицове. Искам до себе си мъж, който се сеща за жена си не само в леглото. Още да ти обяснявам ли?
Слушаше думите й като насън, а в главата му биеха тежки чукове. Това ли беше неговата хубава, винаги усмихната Мария? Любовта им? В какво го обвиняваше и каква беше всъщност вината му? Искаше да я оправдае, защото я обичаше, а не можеше да намери опора.
- Няма нужда. И това е достатъчно.
- Не, има още малко… Утре си отивам. Завинаги. Обещавам, че на делото ще бъда по-спокойна и няма да уроня авторитета ти.
Можеше да почне да й говори, да изреди неприятностите, за които едва ли беше помислила, можеше да й обяснява надълго и нашироко, че щастието не започва от събота, да изсипе в краката й пламенни думи и обещания - всичко можеше, но то нямаше да бъде предназначено за неговата Мария. Объркан от изненада, от измаменото доверие и от обич, той щеше да захване игра, която никога след това нямаше да пожелае да спечели.
Облече се мълчаливо и отиде в казармата.

В шлемофона на командира неочаквано се разнесе песен. Тиха, накъсана, защото радиостанцията не беше за песни, а за бойни заповеди, но думите се разбираха: „Къща имам, мамо, къща чардаклия, конче имам, мамо, конче галоплия, само либе нямам, мамо, либе севдалия…”
„Драго - позна старши лейтенант Горанов гласа на мерача. - Мисли, че са на вътрешна връзка… Сърцато момче.” Усмихна се и натисна нагръдния превключвател.
- Тук „Вихър”! - предупреди със строг глас и песента секна. Но последните й думи запариха на устните му.
Яна! Често си мислеше за нея. Дори насън тичаше след жена си, а викаше Яна - спомни си старши лейтенантът. Когато я видя за първи път, много бързаше и едва не се сблъскаха. Хубава е - мина през ума му, но после я забрави. Човек вижда толкова хубави неща… А по-късно, след като се бяха запознали, всеки път, когато я видеше, усещаше, че го изпълва необяснима радост. Не търсеше близостта й, но му тежеше, че се срещаха рядко по за няколко минути. Когато първия път я изпрати до дома, в който живееше, беше с бойна униформа и един съсед казал на майка й, че Яна си приказва с едно войниче на входа. Че с какво войниче ще си приказва! - учудила се майка й. Не зная - хитровато се усмихнало старчето - но си говорят като на свиждане. Прав е бил човекът, нали и сам понякога се упрекваше, че се държи като новобранец. За много неща си мисли, от хубави по-хубави, очите му преливат от нежност (това веднъж Яна му го каза), а думите трудно излизат от устата му.
Яна отдавна знаеше, че жена му си е заминала, но още нямат развод, знаеше, че още я обича, че му е трудно. И други подробности от своя живот й беше разказвал, но нима това беше най-главното, което трябваше да си кажат? Една вечер беше решил, но Яна го изпревари: “Може би жена ти ще се върне, Румене. Нека да не се срещаме повече. После ще ти бъде още по-трудно…” Тревожеше се за него, а той й говореше отново за танкистите си. Как да я увери, че постоянно мисли за нея? Искаше тя да бъде щастлива, а не знаеше какво ще бъде за нея обичта му - радост или мъка, която ще я накара да си замине някой ден като Мария. В някой съботен ден…
Разделяха се и отново се срещаха. Понякога Румен я чакаше под стария кестен. Не беше сигурен, че ще дойде, но тя идваше. А последния път? Беше си тръгнал вече, когато гласът на Яна го догони: „Румене, повече няма да идвам…”
Старши лейтенантът се обърна и плъзна поглед по колоната. Добре се движат. Местността беше пресечена, постоянно въртяха покрай дълбоко дере и светлините на фаровете много приличаха на блестящи, остри коси. Една след друга, ту отляво, ту от дясно, те поваляха тъмнината на широки откоси. Ръката на командира по навик потърси цигарите в дълбокия джоб на гащеризона, но там беше само запалката. Забравил ги е, значи. Мерачът усети движението му, поизвърна се и вдигна поглед към него. В малкото джобче на якето му винаги имаше цигари. Ротният ги оставяше там, за да не се мачкат в джоба му и защото беше по-лесно да ги изважда - танкът не е приемен салон и трябва да се разполагаш според условията. Но този път командирът не посегна за цигара. Видя ироничната усмивка на войника: „Не издържахте, а, запалете си.” Бяха решили в ротата да не пушат. Но можеше ли всичко да стане ей така, само с една мъжка дума?…
Тогава не отговори на Яна. Струваше му се невероятно да се разделят така глупаво. Защо трябваше да бързат? Искаше му се да я настигне, да я притисне до болка, да извика: къде отиваш? Не знаеш ли, че си само моя?… Но Яна беше права и заради него, и заради себе си и той не се обърна, дори не помръдна. Погледна голите клони на кестена, погали студената му кора и си тръгна.

Учението се оказа най-трудно за тая зима. Може би защото е последно, шегуваха се някои. Хлътнаха в динамиката изведнъж - отбрана, настъпление, форсиране, бойни стрелби. Наистина не им оставаше време да се усмихнат. Нямаше дни, нямаше нощи - само бойни задачи и срокове. Старши лейтенант Горанов като че ли за първи път виждаше ротата си такава, макар да държеше първенството в поделението. Настръхнали са повече от мене, мислеше си той и се заглеждаше в лицата на бойците си. Какво се чудите - казаха му те - нали искате да бъдем като вас? Не сте ли доволен? От доверието започна всичко, другарю старши лейтенант. Обич за обич, а усмивката на мерача Драго надничаше зад нечие рамо и се извиняваше: хубава песен, още не съм ви я изпял, но сам виждате какво става, все няма време, командвайте „За бой!”. Когато се прибрах в поделението, механик-регулировчикът скочи от ротния автомобил и викна: „Момчета, позапече се малко, пълна десетдневка изкарахме, но да знаете, булката с баница ще ме посрещне. Още преди два дена е надушила кога ще се върнем. И друг път да се разберем - отличният си е отличен, но машините трябва да се пазят, ясно ли е?” Радваше се за успеха на ротата и за това, че не се изложиха с техниката.
Командирът на ротата излезе последен през портала. Искаше да се убеди, че всичко е оставил в ред: знае ли къде може да се наложи да посрещат утрото? Вървеше бавно, беше почувствал умора. Нямаше и за къде да бърза, никой не го очакваше. Мисълта му още летеше по танковите следи. Така беше свикнал: докато се прибере, да премисли отново всичко.
- Румене!
Неволно бе тръгнал към стария кестен. Яна! Още не беше я видял, а името и гласът й изпълниха цялото му същество. Изведнъж му се прииска да я извика с пълен глас: Янаа!… Нали така я викаше и насън.
- Щеше да ме подминеш, ако не бях се обадила.
- Не очаквах да те видя и едва сега разбрах къде съм се озовала… Знаеш ли, че ще се върнем? - приближи се към нея и протегна ръка.
- Не… Но страшно ми замириса на танк - усмихна се Яна, а на него му се струваше, че потъва в големите й черни очи.
- Мирише само на пролет.
Погледна към стария кестен и усети как ръката й трепна и се сгуши в твърдата му длан. Като малко сиво врабче.
- Яна, какъв ден е днес?
- Сряда! - учудено го погледна момичето.
- Сряда?… Нима щастието не започва от събота? - каза замислен Румен.
Яна се засмя.
Започва от мен!