Петре Димовски

превод: Ваня Ангелова

Чувстваше се тежест във въздуха. Причината за това навярно се състоеше в нарушеното атмосферно налягане, което задушаваше, притискаше и омайваше. Създаваше се усещането за полет по време на сън. През нощта Ленка почти не спа, обзета от житейските мисли, които й пречеха да се унесе и да отпусне душата си. Очите й се затваряха. Сънят превземаше съзнанието й и го побеждаваше, но в същото време започваше някакво бучене, сякаш целият простор бе изпълнен с него и го огласяваше. И това сякаш се случваше не вън от нея, а прииждаше като река и завладяваше същността й, и както когато реката тече, така шумът от нея оставаше. В просъница тя усещаше вятъра, който духаше от всички посоки и развяваше косите й, а върху лицето й като че падаха отронили се от дърветата цветове. Тя се сепваше. Откъде идваха реката и шумът, вятърът и цветовете? Кога беше положила снага в леглото си? Тя се уплаши да не би да не е в постелята си. Не, тялото й беше там, но не и мислите й. И Ленка се понесе нанякъде. Изскочи отнейде и се намери в средата на кипящ вихър. Навлезе в страшна виелица. Бурята вилнееше, чернееше и пухтеше. С ужас, какъвто не бе изпитвала през живота си, Ленка разбра, че се намира сред подивял рояк от пчели. Те я обкръжаваха, летяха около нея, бръмчаха, а тя беше в стаята си, в къщата си, където подобно нещо никога не беше се случвало. През своите осемдесет години нито беше виждала явление от този род, нито беше слушала за сходен случай. И никой не й беше разказвал за аналогично обстоятелство. А пчелите бяха объркани, колкото и Ленка, и именно страхът от тази заплетеност увеличаваше опасността. Тя се опитваше да се досети дали е почувствала някакви ужилвания, налагаше си смиреност и се стараеше да не се самоотбранява, за да не разгневи пчелите, да не ги разлюти и да не ги предизвика за атака. Знаеше, че ако я нападнат, ще падне мъртва по средата на стаята си. Затова мируваше. Стоеше и гледаше, будна и в пълно сънание, къде се намира. Беше май - времето на цъфтежа и на изобилието и периодът на роенето на пчелите. Този рояк навярно търсеше кошера си по грешка в нейния дом. Трябва действително да се е случило някакво объркване, иначе защо да търсят пчелите обиталището си в одаята й. Къде беше смисълът? Ленка беше затворила не само вратата и прозорците, но и всички пролуки. Не от пчелите. Те никога не са й гостували. Притваряше ги от досадните мухи и от бръмчащите комари, които често се превръщаха в истинска напаст. Тя не можеше да разбере откъде бяха дошли пчелите. Как се бяха наврели в къщата й. Вярно е, че са малки, дребни и че могат да влязат и през най-миниатюрния отвор, но пък нали са много, цял рояк… Ако трябваше да се промъкват през някоя малка дупка, цял ден биха се провирали и пак не биха се промушили. Ленка знаеше, че роякът не може да премине през толкова нищожно отвърстие. Роякът не влиза нито в къща, нито в стая, населявана от човек. Но този рояк пчели беше проникнал в жилището й. Сега пчелите са тук. Заобикалят я, бръмчат, пърхат като вятър с крилцата си, лазят по лицето на Ленка, а тя, вкаменена и неподвижна, наблюдава смъртта си. Въпреки че през живота си е имала опит с пчели и че се е случвало да ги хваща в шепи, без те дори да покажат жилото си, тя знаеше, че тогава това е било съвсем обичайно. Тук обаче нищо не изглеждаше нормално.
Пчелите пълзяха по очите й, а тя затваряше клепачите си, за да не се пъхнат под тях, стискаше устни и изведнъж… ужас. Една от пчелите се опитваше да се намърда в носа й. Това ще бъде нейният край. Колкото по-навътре се настани насекомото, толкова по-сигурна е гибелта й: ще спре дишането й, ще я предизвика да кихне, ще я ужили. Това ще раздвижи лавината, която отведнъж ще я затрупа. Старае се да не диша, преустановява всички свои движения, но пчелата не се отказва. Пърха пред отвора на ноздрите й, гъделичка я, преди да нахлуе през него, предизвиква я. Ленка прави опит да вдиша въздух и да я издуха, да я пропъди, да я възпре от намерението й, което и за двете е сигурен край, но не успява да я озапти. Пчелата издържа удара от струите на вятъра и отново започва да шета и чопли с краченца, с пипалца. Ръката на Ленка трепери, гърчи се, не може да се противопостави на собствената си заповед да не се намесва. А помръдне ли, ще задвижи и лавината, надвиснала над нея. Ленка се стяга, в спазъм свива надолу мускулите около очите си, повдига нагоре устните си мускули, старае се да затвори ноздрите си, и докато прави този опит, спира да диша. Мускулите на ноздрите й не могат да се затворят напълно, а би следвало да се отворят, за да не спира въздуха, който сега гърдите й непосилно търсят, за да изпълнят белите й дробове отново.
Въдухът неконтролируемо се юрна навътре, като повлече и пчелата. Тя се заклещи в ноздрата, объркана и разтреперана, и в същия миг, когато Ленка почувства болката от ужилването, дойде и нагонът да кихне. Силната ударна въздушна вълна изхвърли пчелата в пространството.
През ушите на Ленка премина силно бръмчене. То сякаш излизаше от тях, сякаш изтичаше, изпразваше се, оставяйки тежестта от налягането вътре в нея.
Когато отвори очи, видя, че пчелите отлитат. Да! През единствената пролука, която оставаше отворена. Излизаха от стаята през отвърстието на комина.
Малко след това в помещението нямаше нито едно насекомо. Освен едно, лежащо там, на пода, което бе паднало мъртво, след като беше забило жилото си.
Ленка разбра, че ще живее още. Опасността беше отминала. Само носът й гореше от ужилването, но вече страшно нямаше.
Беше чувала, че отминалите времена объркват живите. Ето че и пчелите се заблудиха и неволно й дойдоха на гости.
Тя им благодари за достойното гостуване.