СОНЕТ

Сергей Есенин

превод: Красимир Георгиев

СОНЕТ

Аз плаках призори, когато мракът мами,
когато росна нощ разстилаше венец
и с шепот на вълна замираше плача ми,
и някъде далеч пригласяше свирец.

„Тъгувахме напразно!” - каза ми вълната
и скрила своя плащ, в брега се забразди,
след ледена целувка сърпът на луната
сълзите ми с усмивка в перли охлади.

Донесох ти, принцесо моя светлоока,
корали от сълзи в тъгата ми самотна
и нежния воал от пяна на вълна.

Но в този блян сърцето ми любов не среща…
Върни ми, щом не ти е нужно, всяко нещо,
целувка дай ми за целувка от луна.

1915 г.

—————————–

ГЪРЦИЯ

Могъщият Ахил громеше вража Троя.
Блестящият Патрокъл падна в люта сеч.
Изтри в тревата Хектор своя меч,
срещу врага развял цъфтящите шибои.

Над прахоляка горестно летяха сойки,
косеше туниките лунен сърп.
Далеч Ахил обхождаше уморна твърд,
повел убития към родните покои.

Ех, Гърция! В душата ми мечта!
Ти нежна приказка си, с нежността летя
по-мил от Андромаха към героя Хектор.

Бъди на Сърбия сестра сред боя,
разказвай за погиналата Троя.
Под меч и ешафод вандалите да секнат.

1915 г.

—————————–

* Стихотворението е поетично обръщение на Есенин към Гърция, която през 1915 г. все още не е взела страна в Първата световна война. Военният конфликт противопоставя силите на Антантата (Франция, Русия, Великобритания, Сърбия и др.) и Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Турция, България и др.). Гърция се присъединява към Антантата през 1917 г. Бел. прев.


СОНЕТ

Я плакал на заре, когда померкли дали,
Когда стелила ночь росистую постель,
И с шепотом волны рыданья замирали,
И где-то вдалеке им вторила свирель.

Сказала мне волна: „Напрасно мы тоскуем”, -
И, сбросив, свой покров, зарылась в берега,
А бледный серп луны холодным поцелуем
С улыбкой застудил мне слезы в жемчуга.

И я принес тебе, царевне ясноокой,
Кораллы слез моих печали одинокой
И нежную вуаль из пенности волны.

Но сердце хмельное любви моей не радо…
Отдай же мне за все, чего не надо,
Отдай мне поцелуй за поцелуй луны.

1915 г.

—————————–

ГРЕЦИЯ

Могучий Ахиллес громил твердыни Трои.
Блистательный Патрокл сраженный умирал.
А Гектор меч о траву вытирал
И сыпал на врага цветущие левкои.

Над прахом горестно слетались с плачем сои,
И лунный серп сеть туник прорывал.
Усталый Ахиллес на землю припадал,
Он нес убитого в родимые покои.

Ах, Греция! мечта души моей!
Ты сказка нежная, но я к тебе нежней,
Нежней, чем к Гектору, герою, Андромаха.

Возьми свой меч. Будь Сербии сестрою.
Напомни миру сгибнувшую Трою,
И для вандалов пусть чернеют меч и плаха.

1915 г.