Светла Караянева

ДЪРВО

Влизам в сянката и ме завърта
слънчевият лъч на часовете.
Слънцето – будилникът забързан,
от върха в очите ми посветва.

Облак ли заобли хоризонта –
секва светлосянката ранима.
И замирам като лист отронен –
има ли ме и защо ме има

тук, до корена на битието,
на гората пъстрата шевица
и сърцето птиче, от което
затуптяват божите зеници.

По-високо е от мен дървото.
И след мен високо ще живее.
И съм сянка в сянката, защото
дишам въздуха зелен от нея.

* * *

Неделното момиче, издокарано,
лети към своята неделна гара.
Подрънкват гривни, бляскат обици.
Локомотив по релсите свисти.
А недалеч, като семафор в здрача,
поруменял я чака посрещачът.
Ръка в ръка, скачени две вагончета,
по релсите поемат на нагона.
Стаили дъх, изпиват се така, че
глави извръщат всички минувачи.
Часовникът двуличен на перона
след тях минути на любов отронва.
Часовникът е с две лица обаче –
посреща ги усмихнат, после плаче.