КОГА ЛИ?

Васил Гюлеметов

Из „Под лъчите на слънцето” (1939)

КОГА ЛИ?

Копнеж тих и светъл ме гали,
и носи ме светла мечта
над ложе в утихнали зали:

- Кога ли, обсипан с цветя,
елмази, рубини, корали,
ден чуден ще блесне в нощта?

Изтихом тремоли излива
и шепне ми нощният глъх,
и в сънни ме пазви завива.

Тъга по далечна мечта
разстилат утихнали зали,
разтворили двери в нощта.

Видение свидно ме гали,
в съня ме обсипва с цветя,
а трепна ли, чувам: - Кога ли?


САМОТНОСТ

Разстила вредом ранна есен
увехналите си листа;
с напев от тиха, тъжна песен
самотен губя се в нощта.

И тръпна. Глухо е край мене.
Навред - мълчание и мрак.
Камбанен звън далеко стене
отмерен, стихне, почне пак.

Летят в предсмъретн танец, леден,
листата есенни сами.
Ехо от дневен вик последен
в нощта замира. Дъжд ръми.


РАЗМИСЪЛ

Ти пак ще откликнеш на моята песен,
отмора на моите морни очи,
и поглед ще хвърлиш ти сетен, унесен,
де твоят глас още, нестихнал, звучи.

Аз зная, ще дойдеш, илюзия скъпа,
родена в притома на свидна мечта,
разнежена, мила от болката тъпа,
сломена от ледния дих на скръбта.

Размисъл ме ломи: Без време потресен,
е стихнал акордът на земния сън;
безшумно ме спомнят в молитвена песен,
а вънка ридае тих, траурен звън.

Незнайна, ти плахо пристъпваш до мене,
открила дълбоки и влажни очи,
в гърдите понесла неземно томлене,
в ръцете - нетленен венец от лъчи.


НЕОБЯТНОСТ

Когато на струя с напева приятен
запееш за свежия пролетен чар,
що литва душата в полет необятен
и шепне кат топла молитва в олтар -

притворил очите, със глед ненаситен
съзирам пред мене екран да блести,
с цветята на девствена прелест накитен,
във който природата цяла трепти.

И виждам аз образа чуден, омаен
на слънцето, литнало в звездния прах
на космоса, пълнещ простора безкраен -
тоз вечен създател с чутовен замах!

А всяка твар - атом нищожен и жалък -
аз виждам в световния вихър и гмеж;
нищожен, че център на мир е той малък,
и жалък - със своя недълъг летеж.


НАД ГУБЕР ЗЛАТОТКАН

На летен ден в покоя, замайващо приятен,
обжарен от лъчите на пламнало небо,
усещам морна тръпка в простора необятен
под тежката премала на знойното кълбо.

Вред макове червени разстилат пламък ален
над кичести градини, по синури, поля;
в невидими пожари просторът е запален
и тръпне в изнемога заченала земя.

В ден огненозамайващ на пламналото лято
почивам, очарован, над губер златоткан;
като дете се радвам на всичко под небето
и в унес лек потръпвам, от прелести пиян.


ПРИ КУПЕНА

Ето, стигнахме Купена!
Колко е красив
с диадема посребрена,
горд и мълчалив!

Спираме се възхитени
с тоя възглас драг,
от невиждан чар пленени,
неувяхващ злак.

Меки, пухкави поляни,
свежест, чистота
и порой лъчи засмяни,
глъч и самота.

Ранна есен вредом рони
мънички цветя -
теменужки, анемони,
нежност, красота.

Пладне. Шушне из тревата
горски свеж ветрец
и събира из цветята
багри и прашец.

Той от тях упойка сладка
смесва и, засмян,
черпи всички с глътка хладка
в тоя чуден стан.

Освежени, на тревата
лягаме по гръб
и погалва ни челата
ведросиня глъб.

Леки облачета, близки
раждат се, летят
и във сенките им нишки
сребърни блестят.

В мрежи, от лъчи изткани,
въздухът трепти
и с невидими мембрани
приказки шепти.

Чува се далеч в скалите
ек от стаден звън,
и замрежва ни очите
крепък горски сън…

С ехо залезът ни сепва
в пурпурни лъчи
и почуда леко трепва
в смаяни очи:

Грее приказен Купена,
странно мълчалив,
с диадема позлатена,
царствено красив.

—————————–

Купена - връх в Стара планина, източно от връх Амбарица.