Ирина Сурнина

бележка и превод: Тихомир Йорданов

„Зов” („Оклик”, КАУ , Алтайский дом литературы, Барнаул, 2014) е нарекла книгата си със стихотворения поетесата Ирина Сурина. Тя сега живее в Москва. Но стиховете й излъчват диханието на Алтайския край, където тя е родена. Свежа, прозрачна образност, впечатляващо жива картинност изпълват развълнуваните й творби, населени със съдби и човешки драми. Те са осезаеми, те са плътни, те са близко до нас или ни стават близки. Точно това ме предизвика да преведа на своя език прибавените тук стихотворения.

Ирина Сурнина (родена в 1971 г.) е поет, но и музикант (свири на цигулка), и художник (книгата е илюстрирана с нейни рисунки). Мисля, че това е онази многозначна артистичност, с която ме облъхва книгата й. Досещате ли се каква душевна радост може да дари такъв един сборник със стихове, получен по пощата, като приятелски жест? Та и би ли могло да е иначе при днешните книжовни взаимовръзки между двата славяно-православни народа!

—————————–

***
Обеците, Наташка, са златни!
Ти сама си на белия свят.
Как разкърцвахте двамата с брат ми
остарелия вкъщи креват.

Той - прахосник окаян… И духна:
не понася уседнал режим.
А сега автоматното дуло
вместо теб го покорен държи.

При Людмила се повеч забави
и за спомен й две подари.
А пък тя: „Той би се оправил…
да не пиеше толкоз… дори…”

Безразсъден бе той да зареже
още други скърбящи жени.
Но такъв бе, нещастник, понеже
беше слаб… Боже, нас сохрани!

Щом излезе, на пътя пак плюне,
побелял, ужким друг, не е той.
Служба карал, синът му през юни
с нова форма застъпва в конвой.

***
Живели във своето време
старица и с нея - старик.
Тя с голо зализано теме,
а той - с апетита велик.

С проядени зъби - гнилеца
е стигнал сърцето дори.
Но с вечната тема: подлеца
не дава за нищо пари!

И ето, че пак те се скарат,
крещят и докарват до грак.
До гроба изтиква го старата,
с гърба си усетил е пак.

Старикът е станал на дрипа,
умора усеща - но не!…
А старата, смазана, хлипа:
нощем той да не хърка поне!

След ден пак си тътрят краката -
при доктор отиват комай.
А после… на място познато
лайкучка разцъфва… И край.