СЕЛСКИ ТАБЛАДЖИИ

Панчо Панчев

               На Найден Вълчев

Тази история ми я разказа поетът и мой добър приятел Найден Вълчев, така че тя не е измишльотина, както повечето ми съчинения, а е истинска случка.

Вуйчото на въпросния Найден Вълчев (ако не знаете чудесните му стихове и стихотворни преводи, известен ви е поне текстът му за песента „Една българска роза”) живеел на село.

Той от своя страна бил приятел на пощаджията, който всяка сутрин минавал край тях с велосипеда си и му донасял новия вестник. Сутрин му носел вестника, следобед идвал да поиграят табла.

Оставял велосипеда до оградата на двора и сядали под асмата. Там - на шарена сянка - имало грубо скована, но удобна дървена маса, заобиколена от пейки. На тях се разполагали двамата табладжии и започвали да хвърлят заровете.

Отначало играели кротко, но постепенно се разгорещявали и силното тракане на пуловете се придружавало от много по-силно изречени думи. С тях всеки от двамата изтъквал колко слаб играч е противникът му. Чували се най-различни сравнения, упреци, закани…

И съвсем естествено шумната караница събирала около табладжиите група запалянковци, както се наричали тогава феновете. Това били кучето, котката, две малки козлета, десетина кокошки и, разбира се, петелът.

Един горещ летен ден по-късметлия в играта бил пощаджията. Хвърлял все хубави зарове и въпреки фукливите подвиквания на вуйчото, водел в резултата с четири на две.

А когато губел, вуйчото така нервно мятал малките бели кубчета, че едно от тях изскочило от дървената кутия и се търколило на земята. Другото, което останало в таблата, показвало шестица и затова - преди да вдигне падналото от земята, пощаджията се пошегувал: „Я да видим и това ли е шестица, че само така можеш да се спасиш от загубата!”

Но докато каже това и се протегне под масата, петелът го изпреварил и глътнал бялото кубче. Ами сега? До близкия град, откъдето можело да се купят нови зарчета, имало трийсетина километра.

При това положение вуйчото оставал победен и, страшно ядосан, се развикал: „Не те е срам! Вместо веднага да се наведеш, нарочно остави петелът да го клъвне. Защото знаеш, че пак щях да те бия. Нищо че ми водеше. А така ти печелиш.”

Пощаджията се засмял и тръгнал към велосипеда си, но домакинът го спрял: „Чакай, чакай! Не бързай толкова да се радваш!”

Той грабнал един голям нож и подгонил петела. Сред малко се върнал под асмата със зарчето в ръка. Избърсал го, че било мокро от миенето и казал: „Сядай сега да си довършим играта! И ако все пак ме биеш, довечера те каня на петел с картофи.”

Кой е победил в края на краищата - няма значение. Както гласи девизът на олимпиадите - не е важно кой е първенец, важно е да се участва в играта.

Жалко само, че запалянкото петел станал жертва на спортните страсти.