ЦЕЛИНА
Преди десетина години в канцеларията ми дойде една селянка. Имаше да получава от Америка 300 000 лева застраховка за мъжа си, загинал като миньор някъде в Пенсилвания.
Обясних на вдовицата какво трябва да се направи, за да може на другия ден да вземе парите от Народната банка. Тя ме изслуша внимателно, сетне се усмихна със стеснение. Отрано застарялото й лице се зачерви.
- Господин началник - рече тя - довела съм един свой човек, чака отвън в антрето, бива ли да дойде, да му кажеш и на него за парите?
Отвърнах утвърдително и след малко в стаята влезе един съвсем млад човек, облечен в спретната железничарска униформа, хубав и строен. По мургавото му, гладко лице се четеше смущение и недоверие.
Сметнах го за роднина и му повторих, каквото бях казал на жената. Той ме изслуша напрегнато, като от време на време повтаряше: „Тъй вярно, разбирам!”
Като свърших, селянката кимна с глава и рече властно:
- Видя ли, че няма лъжа в тая работа? Ха сега си излез, да си свърша приказката с началника.
Младият мъж покорно излезе, а моята събеседница се обърна към мен и почна да говори, но вече много по-свободно - неудържимо и страстно:
- Мъжа ми, дето остави застраховката, беше лош човек. Напусна ме още на шестия месец, след като се оженихме, преди да се роди детето ни. Пращаше ми от чужбина, за да се прехранваме, но ме заплашваше в писмата си, че ще ги спре, ако се научи, че се заглеждам по друг! Двадесет години съм се пазила, мъж да не погледна, докато не загина оня нехранимайко - там, в Америка. Само детето ми е пораснало, изучих го в гимназия, учителка е в едно село, близо до нашето. И то ще вземе от парите и от другия имот, а аз със своя пай ще се оженя за това момче, дето го видя и ще си отзема от живота…
- На добър час - рекох сухо.
- Ами! - извика тя предизвикателно и вдигна глава като че се караше със свой човек.
Направих й рязко знак да си върви. Неприятна ми беше нейната откровеност, с която разправяше, че ще си купи млад мъж с парите.
През следните дни тя често ми идваше наум. Питах се дали сметката й ще излезе вярна и дали ще успее „да си отвземе от живота”. И според настроението си давах ту едно, ту друго разрешение на загадката.
Година по-късно разрешението ми се донесе от самата жена.
Тя пристигна пак в канцеларията ми, но съвсем променена: подмладена, напълняла, разхубавена.
- Успяла е! - помислих си и попитах на глас за какво е дошла пак.
Тя ми обясни, че има нужда от някакъв препис на документ и сетне поде:
- Помниш ли, господин началник, как се заканвах да си отзема от живота, с оня железничар? Ама не стана, както смятах. Като се върнах на село, размислих си: защо пък да се заробвам на мъж? И взех, че повиках щерка си при себе си, па си купихме имотец, добитък и сега си продаваме сиренето и маслото в града и ди гледаме рахатлъка!
- А железничарят? - подметнах аз.
Жената махна нехайно с ръка:
- Нито съм го виждала оттогава, нито ми е мъка за него.
- Много скоро ти угасна огънят - рекох шеговито малко разочаровано.
Тя се усмихна и отвърна:
- Море, на моите години тоя огън можеше само да ме изгори на нова сметка. А сега, като си работя в имота, обикалям си нивите и ливадите, и стоката - виждаш ли ме как съм се подмладила. Има хора - не вярват, че си нямам скрит изгорник!
Сетне добави сериозно:
- Хич бива ли? Сега е ред на щерка ми.
в. „Огнище”, г. 6, бр. 50, юни 1942 г.
