Владимир Георгиев

ЧОВЕК И ВРАНА

Изобщо няма да му се оплаквам. Той най-вероятно знае всичко. Те, банкерите на високи постове, имат уши навсякъде. Нали са богати, назначават си бивши и настоящи ченгета, имат подръка дори бъдещи политици, защото те ги произвеждат. Даже ги фабрикуват на конвейер. Банките са манифактури за производство на политици и ченгета, твърдят някои, но и те сигурно са банкери, щом знаят това. Затова ще го излъжа, че съм добре, той уважава лъжата, ще я оцени. Децата ходят на училище, учат се, ще кажа, жена ми си работи на същото място, няма да му кажа, че това е мястото, където я съсипват от сутрин до вечер, където не й повишават заплатата вече пета година и където… Няма значение всъщност. Навсякъде е така. Да не се оплаквам. Всичко е наред, ще кажа.
Каква зима само. Отдавна не беше валяло толкова. Снегът промени света, студът го направи стегнат, малък и уединен, сякаш вселената се свиваше.
- Ще се видим след три или четири дни, ти пак се обади. Виж какъв студ е навън - така беше казал банкерът при поредното му обаждане. Не можело да се видят сега, студено било.
Ясно. Отлага срещата. Пак ще звъня, няма как.
- Ще го търсиш отново, моля те - настояваше жена му, когато се върна от работа. - Не издържаме вече с една заплата. Виж децата на какво приличат, не те ли е срам?
Срам ме е, каза си. Срам ме е за много неща. И от мене си ме е срам. Гледам да не ми личи.

Няма да му казва, че знае как и защо го уволниха. Знае, че именно той, банкерът, който се пишеше негов приятел, го бе натопил с едни манипулация, която само болен мозък може да измисли. И то не за друго, а за да го смаже. Да го смаже не просто ей-така, по женски, а за наказание: да знае мястото си. Да разбере, че е нищожество. Че трябва да е благодарен, задето има приятел като банкера. Да благодари за това всеки ден, всеки час, да носи подаръци, да се подмазва, да клечи пред него и да лази… Това е то, приятелството: осъзнато и необходимо преклонение пред чуждото несъвършенство.
„Как може да ти хрумне, бе Мишо? Аз корумпиран? Как ти влезе в главата? Това ли успя да измислиш?” - „Няма значение дали е вярно или не. Така се говори. Няма дим без огън. В банковия свят слухът е по-важен от реалността, нематериалните активи са по-стойностни от материалните.”

Няма да му напомня, че благодарение на него стана известен. Като дойде на работа в банката, изобщо не приличаше на банкер. Дойде от някакъв институт, умно момче беше, будно, но още лапаше мухи. Трябваше да мине време да разбере, че наистина е лапал мухи, но не за друго, а защото бе влечуго, те така се хранят. Сприятелиха се. Той го запозна с всички в банката.
- Ето, виждате ли какви млади хора идват на работа при нас. Запознайте се, това е Михаил Поптодоров, един ден ще се гордеем с него.
Така го представяше. В счетоводството му помогнаха да усвои международните стандарти, научи се как да дебитира и кредитира основните групи сметки, после с юристите обсъждаха договори, цесии, особени залози и тем подобни. Момчето бързо схващаше. Той се радваше, защото някак неусетно станаха приятели, а само важните неща стават неусетно. Покани го на гости вкъщи.
- Ще ме обидиш! Мишо, моля те, настоявам…
- Не знам дали е удобно, жена ти, децата… По-добре да го отложим. - Михаил знаеше как да се съгласява, като отказва.
На следващия ден цъфна с букет цветя точно в седем вечерта пред входа на апартамента. Прие поканата за гости.
- Жена ми е сготвила сафрид, щото сме били банкери, трябвало риба да ядем. Абе какви банкери сме ние, ама карай. Важното е да изглеждаме така.
Отвори доста трудно виното, защото беше в картонена кутия и кранчето бе скрито вътре. Седнаха, отпиха, завързаха разговор. Михаил не можеше да повярва, че новият му приятел притежава толкова много неща - две деца, момчета, малко грозновати, но иначе лъчезарни и добродушни, съпругата му беше хубава, много по-хубава, отколкото той заслужаваше. Апартаментът беше скромно обзаведен, но приятен, дори имаха нещо като статуетка-слон в коридора, своеобразно бижу. Никак не е малко, никак, каза си Михаил и завидя, макар че не искаше да завижда, но пък и не желаеше да се съпротивлява. Когато заговориха за пари, жената деликатно се оттегли, а момчетата отидоха в другата стая.
- Самоцелната доброта няма място в нашия свят - отсече Михаил. - Тя е невеществена, не е актив, от който да очакваш изгода. Да си виждал на някоя банкнота да пише: „Обезпечена с честност и добро”? Няма и да видиш. Пише: „Тази банкнота е обезпечена с всички активи на банката.” И макар, че вече няма златно покритие…
- Не е така - възрази стопанинът. - И за кой свят говориш? Да, живеем в материален свят, той е такъв по произход, но нали ние се смятаме за духовни същества, парите са наша измислица, те не са част от природата.
- Така, така - парите са наша измислица, за да превърнем света в по-удобно и по-управляемо място. Затова преди малко ти възразих - разбери най-после, че доброто е въпрос на пари, нищо повече. Най-правилното място да споделиш, че вярваш в Господ, е като го напишеш върху банкнота: така правят американците. Нали по времето на Студената война се надпреварваха с руснаците да произвеждат повече атомни бомби, за да могат да затрият цялото човечество - и всичко това в името на мира и за доброто на човека. И парите, и бомбите са за доброто на човека, нещо повече - те произвеждат доброто.
- Не, в никакъв случай не съм съгласен. Как лошо го каза, Мишо. Не си прав.
Поговориха, поспориха, времето напредна.
- Хареса ли ти виното? - попита го на изпращане.
- Да - излъга Михаил, - но рибата беше превъзходна.

Погледна през прозореца. Снегът бе спрял. На улицата нямаше много хора. Една врана вървеше важно и наперено по пустия тротоар и се оглеждаше. Черно и бяло. Да, най-добре беше да си облече черния костюм и да сложи бяла риза. Малко ще прилича на сервитьор, но няма значение, може пък да изглежда тематично. Официално си е. А и другите костюми вече не му ставаха - бе отслабнал, висяха му като на закачалка. Отвори гардероба - тук е всичко. Три години минаха, откакто не беше обличал костюм, имаше три броя, и трите стояха като нови, ризите до тях изпрани, изгладени, чакаха някой да ги закопчае и да ги изведе навън, там, където имаше други ризи, вратовръзки, където кипеше животът и се раждаха решения, където бъдещето беше неизбежно и интересно. За тези три години дори дрехите му го намразиха, те обичат да мразят, защото не вярват, че са важни само при посрещане.
- Ало, Мишо, ето обаждам ти се след четири дни, както се уточнихме - звънна му той пак. - Как си с времето? Няма да ти отнема много, само да изпием по един чай.
„Знам защо ми се обаждаш, да не съм идиот. И понеже не съм идиот, ще ти дам да разбереш, че ти си идиот - да бъдеш добър без причина е дарба на идиотите”, скръцна със зъби банкерът. А на глас каза:
- Добре, да не го отлагаме вече. Ела в петък, в единайсет часа. Ще те чакам в офиса.
Офисът на банката не беше далеч от жилището му. Ще отиде пеша, нищо че бе толкова студено. Обувките му са здрави, няма как да позволят да се подхлъзне, да падне и не дай Боже да провали тази важна среща. Среща, която се опитваше да осъществи от една година, а преди това още една година обмисляше как точно да се обади, с какви думи, в кой момент, за да не прекъсне нещо.
- Ти никога няма да му се обадиш! - крещеше жена му. - Не виждаш ли, че времето минава? Нищо не става от тези обяви, които пускаш или посещаваш, не знам дори какво точно правиш. Няма да стане с обяви, не си на трийсет години, кой ще те вземе на работа просто така? Да не си Нобелов лауреат? Или си решил да ставаш горделив на стари години? Да не би да очакваш той да ти се обади?

Беше именно на трийсет и няколко, когато го повишиха, премести се в друга банка, по-голяма, с висока заплата, служебен автомобил и разни екстри. Тогава - отново неусетно, някак обективно, без да го иска, като смяна на сезона, - той започна да се отдалечава от Михаил. Не го правеше съзнателно, наистина имаше много задължения, отложи няколко срещи с него, не го канеше вече на гости, започна да се обажда по-рядко, а когато все пак се виждаха, той бе разсеян, уморен.
- Аз май ти досаждам - каза му веднъж Михаил, банкерът, към чийто офис сега се готвеше да тръгне. - Стана важна клечка и забрави приятелите си.
- Сигурно наистина така изглежда. Но не е така - отговори той. Беше искрен. Той дори нямаше сили да задържи приятелството си, енергията му отиваше в работата. - Сега пиша студии за едно издание, а в банката заемам две длъжности по съвместителство.
Михаил, изглежда, беше разбрал това. Той завиждаше и злобееше така естествено, както богатството ипотекира дарбата, за да я финансира и присвои, знаеше как да го удари най-болезнено, как да отмъсти - като му отнеме и работата, и бъдещето. Да му счупи гръбнака, да го накара да се моли. Тогава от него вече няма да има нищо, дарбата му да е добър без причина ще бъде обществено опозорена, изкарана на публична продан, обезстойностена. „Добротата е привилегия на парите, тя ги овластява”, в това вярваше банкерът Михаил Поптодоров и затова бе започнал работа в банка. Нямаше да позволи на когото и да е да променя принципите му: само богатият има право да бъде добър, а добро е това, което произтича от богатството.

Въздухът бе чист и остър - влизаше в гърлото като нож. Сложи шала през устата си, наистина беше много студено. Ботите му скърцаха в снега. Враната изграчи и подскочи на съседния тротоар. „Не сме в една посока - каза й той наум. - Аз отивам в банката, а ти хващай гората.”
Стана му весело. Най-после имаше повод да стане рано сутринта, да се обръсне, да облече костюм и да излезе. Колко е хубаво да имаш работа, да си зает, да имаш среща!

Отначало не разбра защо го уволниха. Просто шефката му го извика в кабинета си и каза:
- Това, което си чул да се говори за теб, е истина. Подай си молбата.
По устата й имаше варена царевица. Така се слиса от чутото, че не забеляза металната консерва с варена царевица в ръката й; в другата държеше малка лъжичка.
Дори не посмя да попита за каква молба става въпрос. То е ясно за каква. Обадиха му след половин час, че документът е одобрен, в края на деня вече беше на улицата, едва си попълни обходния лист.
Предполагаше - близо половин година предполагаше, че все пак ще го извикат, ще му предложат друга работа: ако не в банката, поне в някое близко до нея предприятие, в някоя фирмичка, може и с по-ниска заплата, така де, кой е той да придиря, но все пак ще е на работа, защото две деца има, нали трябва да се грижи…
Изобщо не му се обадиха. На четвъртата половин година разбра от вестника, същият вестник, който навремето публикуваше неговите проучвания в областта на банковите информационни технологии, че приятелят му, бившият му приятел, господин Михаил Поптодоров, е назначен за шеф в същата банка, от която го уволниха.
После не спа цяла седмица. Започна да реди фактите като домино - единият факт пасваше с втория, а третият ги подкрепяше, четвъртият факт слагаше основа на петия, а като стигна до единадесетия факт, нещо му просветна, той разбра всичко. Слухът, че е корумпиран излизаше от едно място; димката без огън беше умишлено пусната.
Няма да му казвам как съм стигнал до истината за него, каза си той, докато вървеше към банката. Нека да си мисли, че не съм разбрал, по-добре ще е така. Понякога е по-добре да живееш заблуден, когато си намерил, отколкото осведомен, докато търсиш. Ще го помоля да ме вземе на работа или поне да ме препоръча някъде. Не съм първа младост, но още не съм за пенсия. Искам да работя, мога да работя, той знае. Тъкмо той знае, че работя честно, именно той. Съгласен съм и да не е по специалността, може нещо втора ръка, просто да докарвам една заплата вкъщи, че жена ми, нали я знаеш, ще вземе да ме изгони… Така ще му каже. Той ще го съжали, сега нали е големец, големците обичат да съжаляват другите, защото ги превъзхождат, ще го потупа по рамото и ще му предложи нещо сносно. Така сигурно ще стане.
Дори няма да споменавам, че съм ходил по обяви за работа, ще олекна съвсем. Ако разбере, че съм бил съгласен дори като нощен пазач да работя, ще има да ми се присмива. А може да го спомене и пред общи познати, за смях ще стана. То аз съм си за смях, де, но не бива да си давам вид, че го зная. Бил съм преквалифициран, казаха ми на две места. Какво ли означава това? На мен ми звучи като прецакан, като претоплен. „Прекалил си с живота, човече, преял си, трябва да я караш по-иначе, да опознаеш и други професии, да слезеш от стълбата, стига си брал плодове, да погледнеш нещата по-отблизо, да се заземиш или занулиш.” Нещо такова звучеше от устата на потенциалните му работодатели, тези, които посещаваше по обяви за работа. Думите не бяха такива, но казаното бе същото; какво значение имат нотите, дори да са различни, когато музиката е все една и съща?
- Ти си си виновен - казваше жена му. - Защо допусна да си загубиш всичките контакти? Къде са приятелите ти? Преди време всяка събота излизаше да се срещаш с кого ли не, сега телефонът ти изобщо не звъни. Как го допусна?
Същата музика. Нотите различни, дори авторът е друг, но мелодията - същата. Как съм го допуснал ли? Има ли значение? Може би така е трябвало да стане. Може пък точно така съм изпитал приятелствата си. Всъщност, казваше си после, когато емоцията притихваше, аз мисля глупаво, защото търся оправдание. Жена ми е права, разбира се. Кръгла нула съм, занулен човек.

Вече беше пред банката. Млада и красива рецепционистка стоеше на бюро до охраната, той съобщи името си, показа личната си карта, тя погледна нещо на монитора и каза:
- Да, името ви е записано. Навреме идвате. Моля, качете се на петия етаж.
Той благодари, натисна копчето на асансьора и тръгна нагоре. Лъскав асансьор. Върви бързо и тихо, разни малки лампички в него светят в жълто и червено като светофар. Почука на вратата и като влезе, се озова в голяма приемна. Още едно младо момиче. И то красиво.
- Много съжалявам, господине, но се налага да отложим срещата. Спешен ангажимент наложи отсъствието на господин Поптодоров…
Така значи. Изпързаля го. Нямало го в офиса. Каза му да дойде точно в единайсет часа, точно в този ден, петък. Беше съобщил този факт на секретарката си, тя - на другата красавица, тази долу, рецепционистката на входа, може би цялата банка вече знаеше, че идва да се моли за работа и всички си шушукаха зад вратите - „Ето го, нещастникът, дошъл е да се моли, отвсякъде го гонят, никой не го иска, а какъв специалист беше…”
Лъскав асансьор. Върви бързо и тихо надолу.
На улицата една врана се изпречи на пътя му - черно-сива и грозна на фона на искрящия сняг. Започна да подскача и да крачи бързо до него, без да се страхува, сякаш го следваше. „Не сме в една посока, врано - каза й той. - Аз хващам гората, а ти оттам идваш.”

ТЕЗИ ДВАМАТА

Признавам си, очарователен беше със злокобната си усмивка, която разкриваше редове зъби, така подредени, сякаш някой беше бързал просто да ги хвърли в устата му като шепа шарен боб, независимо къде ще се закрепят. Защо бе очарователен ли? Не знам. Вонеше ужасно, в устата му гореше вечен огън, понеже освен зъбите с вечния им жълто-кафяв оттенък там се намираше и желязо, което блестеше на слънцето и разкриваше буйния нрав на притежателя на въпросната уста, нрав, който чупи костни зъби и ги заменя с железни. Всъщност, нека бъдем снизходителни и почтени - вонята му не идеше само от устата; това обаче едва ли е от съществено значение.
Също така, в хода на тези мисли и на благородна снизходителност, трябва да подчертаем, че той не беше досаден. Седеше или лежеше на пейката, по клошарски облечен или съблечен според сезона, миришеше си човекът, мълчеше, понякога пушеше евтин тютюн или дъвчеше нещо, което караше въздуха около него да трепти от възмущение и погнуса, но ето на, казвам ви, смирен бе, не досаждаше на никого, дори не газеше по тревата като досадните домашни любимци. С тях си приличаше само по начина, чрез който… Но нека не говорим за това, в крайна сметка всеки трябва да се облекчава някак.
Чарът му идеше от така откровената злоба, честна злоба, която излъчваше. Бе разкошно грозен човек, със сплъстена коса, куц и недочуващ, но вечно притворените му очи винаги наблюдаваха напрегнато, като рис преди скок, готов да захапе нещо или някого с това, острото, което имаше в устата си. Толкова злобен човек заслужава да живее, макар и не по-приятно от начина, по който вече бе избрал. Нещо повече - когато без да досажда, крадеше от магазините или от павилионите на пазара, когато плашеше малките деца, показвайки им желязото в устата си, когато гонеше булдозите от най-подходящите ъгли или дървета за отходни нужди - той олицетворяваше нещо жилаво, съществено, отвратително и в същото време неизменно като старостта.
Понякога злобният може да те спаси, особено ако е пиян. Не очаквайте такова нещо от добродетелния, дори да е отблъскващо трезвен. Злобният е злобен за другите, добродетелният е добър за себе си.
Да, и добродетелен си имаме в квартала. Понеже стана дума за старостта, нека да ви кажа, че този човек никога нямаше да остарее. Той просто не е бил млад, така ми се струва. Когато заговорва, ти иде да се хвърлиш от най-близкия мост; речта му е бавна, смислена, аргументирана и толкова скучна и безизразна, че веднъж видях малката група улични кучета, които иначе не смеят да се отпуснат напълно от страх да не ги подгони злобният клошар, заспиваха съвсем дълбоко, при това спешно и отчаяно. Прилежен, изсушен на простора, сгънат на четири, изгладен човек, ако го погледнеш отстрани - прилича на хартия, ако го зърнеш отгоре - на нищо не прилича, затова бе най-добре изобщо да не го гледаш, заслепява те. Елегантен и чаровен, той внушава у дамите респект и тихо очарование, присъщо за човек, който гони годините от себе си като кон досадна муха. Как да остарее тогава? Той бе жизнен и здрав самец, ходеше изправен, поздравяваше всички и никого, защото леката ехидна усмивка не слизаше от лицето му, сякаш се бе качила там, за да се присмива на света, поздравявайки го.
Кварталът ни е тих и зелен, през юни, особено в края на месеца, липите ухаят и носят във въздуха и спомени, и бъдеще, и наслада от живота. Тези двамата, които описах, не са единствените му обитатели. Тук живеят и далеч по-ненормални хора, разбира се, но те през повечето време са заети да вършат глупости: едни ходят на работа, други правят бизнес, а трети мързелуват по пейките, дишат липов въздух и си мислят за смисъла на живота.
- Според мен раят е тук, на земята - съобщи финала на своя размисъл младолик човек с инвалидна пенсия, която личеше по спретнатото му облекло и ненужния бастун, провиснал до него на пейката.
Адресатът на съобщението не го чу, но се съгласи. Така хората общуват помежду си, без да накърняват егото си и да качват кръвното.
Неизбежно беше да се срещнат дрипавият клошар и добродетелният. Те имаха вредоносния навик да посещават една и съща градинка, където десетина липи образуваха въздушен коридор на удоволствието: без съмнение част от рая, ако човекът с инвалидната пенсия бе прав, че раят е на земята. Дърветата хвърляха рехава, но живителна и свежа сянка върху зелените пътеки, а клошарят спеше до един бордюр, до него имаше бутилка с недопита кока-кола или нещо такова, отвреме-навреме похъркваше и не пречеше на никого, ако оставим настрана миризмата му, която се бореше за надмощие с въздушния липов коридор.
Когато го доближи, добродетелният се замисли: „Ако го ритна силно, може да си глътне езика и да се спомине. Това е чудесно, но може да е пиян, ще го събудя в лошо настроение, може да си отвори устата, да ме лъхне това, което е в нея, и после аз самият да гушна букета от задушаване. Сложен е този идиот за погашение, гледаш го - ненормалник като ненормалник, уж никаквец, а съществува той и никак не възнамерява да се погаси. Колко двуличен е животът…”
В това време едно дете ритна водната си топка по-силно, тя тупна върху главата на клошаря, отърка се във вплетените му мазни къдрици, събуди го, той отвори по-широко едно от полуотворените си зачервени очи и се огледа. Топката тупна по-нататък и се отдалечи, детето хукна след нея. По-вдясно сънното му око видя лачена обувка, над нея - ленен панталон, а още по-нагоре лъщеше доволна физиономия, облечена с ослепително подигравателна усмивка, която настоятелно те поздравява, за да те подсети, че си нищожество.
- Детенце - провикна се добродетелният след момчето, - ела веднага да се извиниш на чичкото.
Добродетелният с лачените обувки умееше да прави дипломация дори когато това не се налагаше. Номерът му винаги се получаваше, успяваше да изглежда такъв, какъвто не е, а това беше целта му.
- Остави детето на мира - прозина се полегналият миризливец, надигна се на лакът и видя полупразната бутилка. В нея бе влязла оса.
- Не може така - погледна го отгоре ослепителната усмивка. - Младите трябва да се научат да уважават възрастните и да не им досаждат. - После се провикна пак: - Момче, на теб говоря, ела веднага тук!
- Остави детето бе, бастун такъв! - извика клошарят. - Какво си се разкрещял?
„Сигурно го боли главата от алкохола”, помисли си благодетелният, лачените му обувки направиха крачка встрани, за да не докоснат случайно дрипавото палто, с което се бе наметнал скитникът. Той пък пипнешком, някак жадно, набара бутилката, видя осата, ядоса се, изля малко от течността, тя изпадна, мокрите й крила започнаха да пърхат, но юмрукът му не й позволи да отлети. Смаза я, а с другата ръка надигна шишето и отпи от гърлото. Това не беше кока-кола.
Погледна към торса, горната част, към началото на лачените обувки, което сега блестеше двойно по-ярко на фона на пладнешкото слънце и представляваше овал, наподобяващ лице, чието изражение не се виждаше добре, лице на човек без възраст, без минало, без настояще и бъдеще, човек в калъпа на самия себе си. Клошарят каза на този човек:
- Ако не оставиш детето на мира, ти няма да видиш мира, ясно ли е? То не е виновно, че не можа да уцели с топката теб, лъскаво биде такова! Дано с прашка да успее!
И като помисли малко, допълни:
- И не диктувай кой какъв трябва да бъде!
Обувките зачаткаха надолу, момчето се заигра с приятелите, случката отмина и замина, а тези двамата още живеят в квартала, често се срещат и все ще намерят нещо противоположно да си кажат.

УТРО

- Понякога си мисля, че съм ужасно глупава - каза жената, докато си оправяше косата пред огледалото. Имаше дълга, леко къдрава черна коса. Намачка я леко и шепа дълги косми останаха в ръката й. Тя ги загледа, натъжи се още и ги изхвърли в кошчето за боклук. - Чуваш ли ме изобщо?
Мъжът гледаше сутрешните информационни блокове по телевизията. В момента най-актуалният въпрос за страната беше, че една акушерка е млатила новородено бебе по главата и се е опитала да го удуши. Преди седмица цялата държава според журналистите се вълнуваше от проблема за кърменето в моловете, а преди още седмица - как в река Тунджа открили червените гащи на убито момиче, които били тъй непокътнати, че…
- Ненормалници - каза вяло мъжът. - Имаме най-некадърната журналистика, откакто се помня. От пръстите си изсмукват темите, жалки хора.
- Като да са марсианци, нищо човешко няма в тях - съгласи се жената и го погледна. Той изглеждаше остарял.
- Не си глупава - усмихна се мъжът. Тя се зарадва: беше я чул, значи още не му е напълно безразлична и новините по телевизията не са по-важни от нея. - Никога не си била глупава. Може би само в деня, когато се омъжи за мен.
Тя се разсмя. Винаги успяваше да я накара да се усмихне, как го правеше това, един господ знае.
- Тогава бях млада, не глупава. Сега е обратното.
Целуна я по врата. Тя обичаше това, настръхваше и ставаше мека като коприна. Навън задуха вятър и клоните на дърветата започната да си играят с него.
- Какво има?
Седнаха на дивана.
- Не ми се ходи на работа.
- Но това не е ново. И при мен е така. Общо взето, не помня да е имало повече от два или три случая през последните две години, в които да съм тръгвал на работа с желание. - Мъжът говореше убедително.
- Как издържаш тогава?
- Просто приемаш нещата, каквито са. И заживяваш с тях, независимо че не ги понасяш. Прочетох наскоро едно интервю с Любомир Левчев, поета. Знаеш ли, станал на 80 години, не мога да повярвам… Та той казва, че вече сме приели мизерията, свикнали сме с нея. Както човек свиква с липсата на приятел, заминал нанякъде или умрял не навреме…
- Няма време за умиране - опонира го тя.
- Има, има - заинати се мъжът. - Я гледай новините сутрин, все за смърт, болести и гаври говорят. Общество, жадно за кръв, е обречено на глад. Вампирска работа. В крайна сметка обаче за всяко нещо иде час. Пише го в Еклесиаста.
Тя стана. Погледна мивката и видя, че има много неизмити съдове.
- Аз ще ги измия. Имам време. Днеска няма да се бръсна, знаеш, че това ми е най-неприятното.
- Златен си, да знаеш.
- Знам го със сигурност. Виж.
Той показа халката на лявата си ръка.
- Чисто самородно злато. Естествено, че съм златен. А ти си нямаш такава хубава халка, пукни от яд!
Гушнаха се, той я вдигна на ръце и я занесе в спалнята. Легнаха прегърнати и се загледаха в тавана, сякаш замечтаха да бъдат някъде другаде, макар и само за миг, а таванът бе небе, така безбрежно и необятно, че може да те накара да повярваш в своята незначителност.
- Глупава съм, защото вече десет години работя в това министерство, а не мога да се издигна в йерархията. Дори заплатата ми не повишават вече пета година. Сравнявам се с другите, няма как иначе. Те повече успяват. Защо така? Толкова съм потисната, личи ми и имам чувството, че това още повече ги ожесточава, чудят се как да ме сритат… Не знам дали ме разбираш напълно.
- Че кой ще те разбере по-добре от мен? Ти си плащаш цената, това е всичко.
- Коя цена плащам?
- Цената да бъдеш себе си, да си свободна в личното си пространство… Не помниш ли, че не отиде на последното съвещание преди две-три седмици. Беше в събота и ти реши, че искаш да си останеш вкъщи. Едва ли им е станало приятно. Мога да ти дам още примери. Никой не обича независимите и свободни хора.
- Май е така.
- На всичко отгоре имаш и чувство за справедливост, което може да вкара в затвора всеки, който дръзне да помисли нещо лошо. Аз затова избягвам да мисля, когато съм с тебе.
- Ти не мислиш и когато си без мене - закачи го тя. Заборичкаха се отново.
- Ще закъснея заради тебе. - Тя се отскубна, скочи от леглото, грабна халата и изтича в банята. Олекна й някак.
През това време телевизорът в кухнята разтревожено съобщи:
- Пребитото дете може и да не оживее.
Превключи на друг канал.
- Изнасилената е в състояние на…
Превключи пак.
- Измамен е възрастен човек…
Изключи телевизора.
Денят започваше. За всеки различно. Така му се искаше да може да изключва някои дни от контакта…

ПО ПЪТЯ НА ЛОГИКАТА

Той вървеше по пътя на логиката. Сресан внимателно, идеално подстриган, вратът му - по войнишки съвсем чист, обръснат и свеж, слънцето се мръщеше, като го вижда такъв колосан, защото видът му отразяваше светлината като огледало. Дълго бе стоял пред огледалото, преди да излезе и да поеме по пътя на логиката.
Всичко в него бе подредено като аптека - място, което той всъщност никога не посещаваше, защото здравето му бе така перфектно, както външността му. Нямаше повод да мисли за нито един от своите органи: те сякаш не съществуваха, нямаше и следа от тях. Не му създаваха проблеми, не се подуваха, не искаха специални грижи. Всичко това се дължеше на правилния му начин на живот, на това, че намираше мярка във всичко и спрямо всичко. Алкохол не употребяваше, за тютюнопушене - да не говорим. Жените харесваше, но толкова умерено, че дори не ги поглеждаше, защото това можеше да бъде възприето иначе.
Накратко - мъж на средна възраст, облечен спортно-елегантно, малко демоде, с широки крачоли, спортно яке и раирана риза, вървеше самоуверено по пътя на логиката и се радваше на себе си.
Бе подредил живота си така, че нямаше нужда от нищо повече. Жилищният му проблем бе решен от баща му, майка му се грижеше за прането и гладенето, веднъж седмично му донасяше в гарсониерата дрехите и бельото - изпрани, ухаещи, подредени, чак да ти се прииска да ги сложиш между две филии хляб и да ги изядеш.
Работата му бе напълно скромна и номинална; пишеше нещо в една канцелария, но през последните пет-шест години нито веднъж не му се наложи да разбере какво точно пише и за какво е предназначено. Не се трудеше извънредно, защото това можеше да го пристрасти към работата или да го умори - и в двата случая хармонията би се пропукала. Не, не, балансът е в това: никога не прекалявай, дори с мързела. Затова когато му се мързелуваше, излизаше по пътя на логиката да се поразкърши и да преодолее силната си страст към дивана и зяпането в тавана.
Пътят на логиката му бе любим, но не твърде, защото можеше да го отклони от естествената му любов към себе си. По този път се чувстваше на прав път, знаеше, че в края му има нещо ценно, но никога не бива да се стига до края, защото би било крайно. Логиката е път без край, затова из нейните друмища се върви бавно, разсъждава се, човек се вглъбява и дори да настъпи нещо миризливо и влажно, това не е причина да спираш. Ето в това е смисълът на пътя - винаги е достатъчно дълъг и препятствия по него има достатъчно; въпросът е да не кривнеш и да си потърсиш друг друм или просека към злото, нелогичното, неразумното, фриволното, неподреденото.
В ден като този, като пладнешкото слънце тихо припича и подканя да побързаш, защото предстои обилен празничен обяд, не може да се случи нищо лошо, стига да не го предизвикаш. И ето, тъкмо когато преценяваше, съобразяваше каква храна в най-голяма степен би задоволила хранителните му потребности, както и какъв точно витамин се съдържа в салатата от ряпа и зехтин, а също и дали чесънът може да бъде заменен с нещо друго, по-приемливо за сетивата - точно в този миг срещна едно видение, което… Което се спря, сякаш го беше помолил да спре; той не можеше да направи нищо, толкова красиво бе видението: всъщност времето спря. Момиче, младо и бяло, но някак прозрачно, сияйно и необичайно красиво, стоеше пред него и се усмихваше. По пътя на логиката нямаше такива неща. Колко пъти досега се бе разхождал по този път, никога не бе срещал нещо повече от омачкан лист хартия от книга или брошури за посещение на театър. В този вид красотата никога не се появявала пред него. Всъщност той бе убеден, че такава красота и нежност не могат да съществуват заедно, а ето че сега възникнаха пред него и го наблюдаваха с усмивка. Той понечи да каже нещо, но усети, че гласът му ще наруши тишината, ще пробуди съмнението, че това е видение, че красивата девойка пред него е мираж на логиката, хаос в подредения му свят.
В този миг усети, че притежава органи, един от тях се разтуптя, а друг… Оказа се, че има поне два органа - един вътре, друг отвън, които досега не бяха разкривали функционалната си мощ.
Последва тази фея и неусетно кривна от пътя на логиката и навлезе в нов и омаен свят, където красотата те кара да плачеш и да се смееш, а животът е така пъстър, че дори не се досещаш да подредиш мислите си. Мислите просто не съществуват, а ако ги има - хвърчат наоколо като птици, едни хищни, други пойни, трети смешни.
Само за секунда се обърна, разбра, че е изгубил пътя, но после се подчини на органите си и на видението, което го насърчаваше да продължи.
Красив беше този свят, но напълно различен. В него всичко ставаше хубаво, спокойно и пълноценно, но за това трябваше ужасно много труд.
- Защо всички тук се трудите толкова много? - попита той веднъж феята-видение. - Нима не може да постигате щастието си по-леко, с повече сън и по-малко усилия?
Тя го погледна. Този поглед спокойно може да те направи ненормален, каза си той, и очите му инстинктивно потърсиха опора в нещо по-материално. Не можеше дълго да издържа на погледа й, който каза или щеше да каже:
- Щастието не е дар. Смисълът му е в пътя към него.
Път! Пак път. Да, различни пътища - различен смисъл.
- В коя част от вашия път е щастието? - запита, защото знаеше, че по пътя на логиката щастие нямаше или ако го имаше, те беше в края: там, където никой никога не стига, защото би било крайно. И ненужно в крайна сметка.
- От нашия път?
- Да, от вашия. - Усети, че се опитва да избяга от света на видението, прецени, че се е взел за нещо повече и това може да натъжи това красиво същество, затова добави: - Имам предвид, от този, от общия път към щастието… Кога точно то те сполетява, как ще го разбереш, в кой миг?
Спомни си, че навремето в началото на парка, където беше пътя на логиката, имаше указателна табела, нещо като карта. Вляво след триста метра - чешма. След още двеста метра: поляна с беседка, място за почивка и закуска. След два километра има хижа. После вековен бук. И така по пътя знаеш по всяко време какво следва и какво е отминало. Значи и по пътя към щастието трябва да има нещо такова.
Тя не му отговори. Пак го погледна. Той разбра: отговорът беше ясен, бе като узрял плод, който обаче не пада сам, ако не го откъснеш.
Заживяха в малката къщичка на феята. Тя непрекъснато работеше нещо, виждаха се само на вечеря. Как готвеше само тази млада жена, как се справяше… Ръцете й - прозрачни като самата нея, непрекъснато правеха нещо във въздуха, сякаш рисуваха невидими картини; тя белеше лук, а сякаш твореше; всичко, което излизаше от ръцете й, придобиваше смисъл, форма, цвят, вкус и мирис, тя твореше живот с всяко свое движение.
Той започна да мисли за нея. Това му бе толкова непривично.
„Разболявам се - каза си. - Така ще стигна до края. И там никой няма да ме намери, най-малко пък аз. Трябва да измисля нещо.”
Не минаха десетина месеца и той тръгна. Отначало не знаеше точно накъде, просто искаше да се махне. Не можеше да се понася такъв: той бе влюбен, при това не в себе си. Искаше да бъде непрекъснато с нея, сутрин не я пускаше от леглото, ставаше зависим и това го объркваше. Дори започна да работи, по ръцете му израснаха груби мазоли, кожата му стана по-твърда, мускулите му заякнаха и пиеше вода направо от чешмата, като селянин.
Премина през ниския хълм, където беряха боровинки в късната пролет. После мина през платото, там винаги имаше овчари, когато случайно ги нямаше, сенките на големите брястове звънтяха като чанове, за да напомнят нещо. Край рекичката имаше десетина нови къщи, заобиколи ги и пое по един макадам, обрасъл с трънаци и бъз.
Бързаше. Знаеше, че времето работи за него, колкото повече се отдалечаваше, толкова по-далеч отиваше: по-далеч от тази малка къщурка с това видение, което бе пуснало омайните си филизи и го държеше с крехки и прозрачни сили близо до себе си.
- Най-после, сине! Бог да те поживи! - ще каже майка му и ще го целуне по челото. - Ама ти къде се затри толкова време? Притесних се. Не прави така друг път, не бива.
Тя ще му покаже прясно изпраното бельо, подредено, ухаещо, с вкус на сандвич с масло и кашкавал. Той ще докосне бельото, ще докосне отново света, в който бе отрасъл, ще докосне самоуважението и материалното си битие, в което се чувстваше реален, потребен и нужен. Най-вече на себе си.
Ще дреме на дивана, загледан в тавана. Ще скучае в работата, а когато съвсем го домързи, по пладне, ще излезе на разходка по пътеката на логиката. Там ще установи, че някои неща са се променили. Пътеката е вече по-отъпкана. Хора на негова възраст са наизлезли и вече е по-оживено; на пейките няма места. Все добре облечени и добре сложени млади хора вървят по пътя на логиката - откровени снобари, роби на модата и на безделието, но пък красиви, женствени, весели и толкова доволни, че изглеждат готови да целуват сами себе си. Затова когато разговарят помежду си - това се случва достатъчно рядко - те не се гледат в очите, а в дрехите. Наблюдават часовниците си, вратовръзките, обувките, а думите прелитат около тях, без да ги докоснат, режат се в острието на колосаните ризи и умират, още недостигнали до съзнанието на беседващите.
Присъствието му, връщането му ще бъде забелязано. Повечето от хората по пътя на логиката са едри бизнесмени, политици, банкери и хора от сой. Стремежът му към безделие и безукорният външен вид, готовността му да подлее вода на всеки ще се възприеме добре. Логично ще тръгне напред в кариерата.
Ще тръгне и по-напред и по-далече по пътя на логиката. В тънкия северен край на този път, колкото по-далече отива, толкова по-интересни, по-загадъчни, по-дебели и по-добре облечени хора ще вижда той. Висшето общество беше на една логика разстояние и той ще усети това по присъствието на нещо…
Бяло, тихо и прозрачно.
Феята.
Случваше ли всичко това? Пак ли се изгуби?
На кръстопът ли бе? Достатъчно далеч ли беше и от видението, и от пътя на логиката? Единият път - напукан като устни на жадна млада жена, чакаща целувка, другият - постлан с насипан и валиран чакъл, подреден, с цветя отстрани, които не бодят и красотата им е така умерена, колкото изисква и позволява възпитанието на логичното.
Какво му става? Както е тази вода по бузите? Ама това е безобразие, каза си. Всичко е толкова…
Бяло, тихо и прозрачно.
Появи се бавно, не бързаше да се материализира.
Феята държеше в ръцете си нещо - то шаваше и вдигаше ръчички, сякаш се смееше, но смехът му е така тих и нежен, че те е страх да се вслушаш и да се окаже, че е нещо друго.
- Кръстих я Светулка - каза му феята. - Прилича на теб.
Той пое дъщеря си, прегърна я, а водата по бузите му извираше от някъде - шумно, на пориви, хълцайки, шуртеше, целият потече, имаше в себе си толкова много живителна течност, съхранявана досега само за него, бентът се скъса… пътят, доскоро напукан, срещна целувката му, долепи пресъхналите си устни към неговите: вече бе напоен, плодороден, жив и смислен. Беше правилният път.

ЦИЦЕРОНИИ

                     “Трябва да помните, че ако в държавата няма…
                      достатъчно свобода за народа, такава държавна уредба
                     не може да остане непроменена.”
                                  Марк Тулий Цицерон, За държавата и законите, С., 1994, Софи-Р, стр. 64

Четеше Цицерон, беше намерил тази тънка стара книга на баща си в библиотеката, на необичайно и странно място, между железни сейфове. Искаше да блесне с някоя древна мисъл, та да стане ясно кой е. Малко днешни хора употребяват древни мисли - те са мост между старото и новото, а това е достатъчно да покажеш зрялост: времето тече през теб, кабел на вечността си. Преди няколко дни го питаха:
- Защо искате да станете държавен чиновник?
Това беше последният въпрос на устния изпит. На теоретичния изобщо не се яви - писаха го в протокола, беше одобрен, изпревари тридесет и четирима преди него. Служебна победа, дето се вика.
Кофти въпрос обаче. Не го очакваше. Защо не му казаха предварително, нали всичко уж беше уредено? Откъде да знае защо иска да става държавен чиновник? А и дали искаше наистина?
“Просто се налага”, каза му човекът, от който зависеха нещата: човек със сиви мигли, сив поглед, сива вратовръзка. Вълк. “Така ще добиеш качества.”
Качества? На него му трябваха количества. Пари му трябваха.
“Така де - съгласи се вълкът-песоглавец, от който зависеха нещата. - Качествата са само привидност. Необходима привидност. - Количествата идват след тях бързо.”
Отложиха конкурса за след седмица. Скъсаха го на последния въпрос: “Защо искате да станете държавен чиновник?”
Той млъкна, придоби обичайната си физиономия, която не е за описване, захапа палеца си, както правеше като малък, нацупи се и посърна. Трябваше му време да узрее. Времето бе една седмица, тогава той ще покаже, че времето тече през него.
- Как пък не можа да отговориш на този елементарен въпрос? - попита човекът-пес, от който зависеха нещата. - Трябваше да кажеш нещо благородно и с това щеше да приключи цялата работа. А ти мълча като риба.
- Не знаех, че трябва да отговарям на толкова сложни въпроси. Татко каза, че нещата са уредени.
- Така де, уредени са, баща ти да не се притеснява, то се знае, назначен си вече. Но това е комисия. Двама от членовете не знаят, че вече си назначен, трябва да кажеш нещо.
Затова го накараха да чете Цицерон.
А той писал, та писал, явно нямал е друга работа тоя Цицерон, да му имах името. За държавата, за законите. Кандидатът за държавна длъжност не можеше да чете правилно, но прочете заглавията на всяка от главите.
- Готов съм - рече.
- Какво прочете - попита песът, от който зависеше работата.
- Много неща. Например за държавата и за законите. Че има и закони, и държава, и това е важно понякога.
- Издълбоко си чел - потвърди същият, като се сети, че Цицерон все пак е живял преди две хилядолетия. “Едва ли е казал нещо така умно, че да не може този олигофрен да го разбере.” - Ти си готов.
Задълбоченият кандидат за държавен чиновник бе избран сред тридесет и четиримата кандидати, защото бе чел Цицерон, който и да е това, ако съдим по името.
Останалите тридесет и четирима кандидати не знаеха, че в събеседването ще има питания относно трудовете на Цицерон. Такъв е животът, когато и да е бил, ако съдим по времето.
Когато след пет години този държавен чиновник стана министър, човекът-вълк, от когото зависеха нещата, го попита:
- Защо искаш да спечелиш тази обществена поръчка?
- За да стана по-богат - призна чиновникът, който беше облечен вече с власт.
Освен с власт, той се облече с две къщи, два апартамента на морето, имаше двама прокурори и трима полицаи в портфейла си и държеше малко казино на брега на река.
- Баща ти каза, че е време да спреш - каза човекът, от който зависеха нещата.
- Кога го е казал?
- Каза го. Просто го каза.
Човекът с две къщи, с двама прокурори, с трима полицаи и казино в портфейла си отговори:
- Аз баща ми не го помня, пък и ти не знам кой си. Аз съм държавен човек, облечен съм с власт и напоследък купувам гласове и депутати. Глупаци са тези, които купуват имоти, аз купувам власт.
- Така е. - Човекът, от който зависеха нещата, донесе на други песоглавци, че тези и онези неща вече не зависят само от него, трябваше нещо в името на народа да се стори.
След още пет години човекът, който имаше две-три къщи, двама-трима върховни съдии и прокурори и дузина полицаи и митничари в портфейла си, вече бе натрупал в монумента си няколко медии, една трета от депутатите и десет апартамента в столицата, барабар с четири магазина и едно предприятие. Още се водеше държавен чиновник.
- Погнаха ме от някаква комисия за незаконно имущество - оплака се той на човека, от който зависеха нещата. - Помагай.
- Струва.
Разбраха се за цената. В името на народа ще е натрупано това богатство, оправосъдиха медии и съдии еднозначно и бързо.
Понякога обаче цяла глутница от охранени псета не могат да надвият гладна сърна. Не й стига свободата: воля иска, че и храна отгоре.
Объркват се нещата, живот - колело, мамка му. Времената ли се менят, хората ли пощуряват, кой знае, цицеронска работа.
Човекът, от който зависеха нещата, каза в сиво:
- Друг народ дойде, друг глас даде. На мен изведнъж ми взеха всичко. Нямам и стотинка вече. Помагай.
- Струва - рече човекът, който нямаше две-три къщи, двама-трима прокурори, медии, митничари и депутати в портфейла си, както и друго. - Обаче вече и аз нямам нищо.
- Как така?
- Борсата ми взе всичко. Сега си скубя косите.
- Кака така борсата? Ти си милионер. Не може така наведнъж…. При това си плешив. Какво скубеш, освен другото?
- Не знаеше ли, че държавата е борсова стока?
Човекът, от който зависеше всичко, не бе стигнал до това познание.
- И сега какво?
- Нищо, продадоха ми всичко, целият портфейл, викат му принудително изпълнение. Даже ми съблякоха една от къщите, като риза я смъкнаха, по християнски. Поне съм в затвора. Не съм на улицата или на трудовата борса като всички - да ме ядат вълците. На общ режим съм, демек като помилван, пак няма да работя, не дай боже. Нещичко ми е останало, все пак.
- Блазе ти. Как се оправи? И аз искам така.
- Чети Цицерон, помага. На мен ми помага. Само това ми остана. Сега съм достолепен.
- А баща ти? Не ти ли помогна?
Достолепният, който четеше Цицерон вече три месеца, не отговори.
Баща му лежеше в съседната килия вече цяла вечност, прокурори и депутати му носеха вестници всеки ден, но не ги четеше, защо вече не виждаше добре. Всъщност той никога не бе виждал добре. Просто бе прекалено богат за това.
- Синът ми две и две не може да събере - казваше бащата, когато основа затвора. - Затова има бъдеще в него. Не е математиката негова сила, той обича парите и властта. С математика да се занимават хората с професии - тези, които се изхранват чрез труд. Чух, че не ме помнел. И това е превъзходно, това мога да видя.
Сега в затвора се влиза трудно. Там има свобода, борса, купуват се парламентарни мнозинства, заводи, обществени поръчки, всичко е публично, ясно, честно и някак социално, демократично, достолепно. Всеки иска да влезе в затвора. Но откъде пари за прокурори, къде са тези добри съдии да те вкарат там? Скъпо е, не е за всеки. Четене трябва. Подлостта не е задължителна, мерзавството - също, но пък ядене без мерудия не става.
И не робувайте на думите. Затворът не е място за престъпници. Цицерон не го е казал, но ако беше жив, щеше. Къде ще ходи.
- Ти чел ли си Цицерон? - попита бащата сина си, преди съвсем да остарее в затвора; затворът междувременно бе станал дворец с много крила, слуги, повечето от които политици, съдии, следователи, чиновници, министри и председатели на държавни комисии и агенции. Прокурори стояха по стълбите чинно и чакаха чин.
- Не, тате - умърлуши се. - Но намерих негова книга в библиотеката ти.
- Между двата сейфа ли?
- Да.
- Ще стане от тебе държавник… Знаеш къде да търсиш истината.
И той стана държавник. И до днес е такъв.
Не сте ли го срещали?
Е, значи не виждате добре, това е привилегия на богатите. Ако не вярвате, питайте песоглавците, те са навсякъде, размножиха се, всичко знаят. Сиви са.
И виждат години напред.