ПЕТ РАЗКАЗА

Владимир Георгиев

ЧОВЕК С ТАБЕЛА НАЙ-ОТПРЕД

Никой не знаеше кой ги организира, нито къде ще е следващата им сбирка. Появяваха се внезапно, носеха едни и същи плакати, исканията им бяха ясни, оправдани, последователни.
Стачкуващи хора - млади, стари, многодетни, бездетни, бедни, по-малко бедни и съвсем богати се събираха на площадите и, обединени от нещо, протестираха.
Като ги гледаш, замисляш се колко много им трябва да се обединят и колко малко - да се разделят.
- Протестраме срещу увеличението на тока! - гласеше един лозунг, изписан върху мукава. Носеше я здрав българин съз зелено яке и гумени ботуши. Приличаше на ловец.
- Ей, ловеца, с теб сме! - подкрепиха го от другия край на площада.
Чу се силно: „Долу!” Народът бе единен.
Слезе при народа премиерът и носеше скована от старо дърво табела, на която бе написано нещо гневно с удивителна накрая.
- С вас съм! Протестирам! - каза той, свали си вратовръзката и я уви нервно около юмрука на дясната ръка, която носеше гневната табела.
Народът се скова и замига объркано като светофар на ръчно управление.
- Объркал си, шефе, митинга - осмели се да проговори един протестиращ. - Тук сме против бедността.
- Долу бедността! - изкрещя министър-председателят. Обърна табелата: там беше изписано друго гневно нещо, с три удивителни накрая.
На групички хората започнаха да бъбрят нещо с приглушен глас. Емоцията увисна във въздуха: балон, готов да се спука.
- Защо си дошъл тук? - попита младеж и отправи сърдит поглед към премиера. - Аз не мога да храня семейството си, жена ми я унижават в службата заради някакви си триста лева, положението ни е драматично, а ти си дошъл да се подиграваш с нас.
- Никога! - екна гласът на човека с власт. - Никога не бих се подиграл с мъките на народа. Знаете ли откъде идвам?
Видяха, че е готов да говори нещо и го наобиколиха.
- Идвам от друг митинг, срещу ниската разкриваемост на убийствата, против липсата на справедливост, против корупцията. На север оттук оглавих митинг срещу битовата престъпност. Завчера протестирах срещу енергото и топлофикация, тия народни изедници. Сега се вливам във вашите редици, защото…
- Айде стига, бе! - рече ловецът. Гумените му ботуши лъщяха като лакирани. - Да ми ядеш галошите. Ние протестираме срещу властта, не разбираш ли?
- И аз протестирам срещу властта! - изкънтя ясният глас на премиера.
- Ти нормален ли си? - попитаха ботушите, готови да ритат.
- Аз съм от нормален по-нормален. Долу властта!
Ботушите заплашително приближиха.
- Коя власт да е долу, бе? Какво говориш изобщо? Нали ти си властта! Ти и чиновничетата около теб, които ни докараха до това дередже…
- Няма такова нещо - рече сговорчиво и делово председателят на Министерския съвет. - Властта е на народа. Народовластие. Някои му викат демокрация.
Вдигна с десницата, увита с вратовръзка, своята табела и изкрещя: „Да живее демокрацията!” Без да знаят кой точно вика, тълпата като ехо повтори: „Да живее демокрацията!”. Площадът се напълни с недоволни. Водеше ги човек с табела и всичко, което казваше, биваше повтаряно на талази от настръхналото множество.

—————————–

ТЕКУЩ ГЕРОИЗЪМ

Смелото му решение предизвика всеобщо възхищение.
Мъжете се спогледнаха.
- Никога не съм предполагал, че е такъв смелчага! - каза с нескрита възхита един от тях. Пушеше електронна цигара и не носеше очилата си, въпреки че почти нещо не виждаше без тях.
- Той е човек с позиция, с героична мисъл и твърд характер - съгласи се друг, който току-що бе убил муха и се тревожеше, че няма подходящо място да изхвърли трупа й.
- За мъже като него няма място на тази планета - клатеше грава трети. - С чувство на отговорност, себеотдаен, жертвоготовен. Няма днес такива люде, свършиха.
Жените се скупчиха и започнаха да говорят бързо и тихо, но без да кълват.
- Аз бих се омъжила за него, нищо че възрастта му напредва - каза жена, която бе вързала косата си по такъв начин, че можеше да бъде сбъркана с пазарна чанта, пълна с шума.
- Предлагал ли ти е? - запита тревожно друга, защото усети, че нещо й се изплъзва от ръцете.
- Не - отговори пазарната чанта. Шумата пропука. - Но най-вероятно ще го направи съвсем скоро. Вече обмислям подробностите.
- Ама това си е новина вече! - възхити се млада бивша репортерка, която доскоро работеше в една телевизионна медия. Прочу се с това, че всяка сутрин търсеше новини в тоалетните на града. Главният редактор я уволни, защото според него в тоалетните има новини съвсем рядко; той обичаше смъртта и кръвта и за него новина бе всичко, което излъчва унижение и страх. - Кога е датата?
Обектът на възхитата така и не подозираше, че скоро ще се жени. Не знаеше, че е герой. Просто не можеше да понася заместник-министърката, която всяка година правеше грандиозни тържества по случай рождения си ден: то не бе тържество, а ария на великолепието. Всички се обличаха с най-новите си дрехи, мъжете носеха папийонки, а тези от тях, които нямаха фракове, обличаха нещо като пижами, за да изглеждат съвсем официално.
Понеже не можеше да я понася, вече втора година отказваше да уважи рождения й ден, като демонстративно отказваше да присъства.
- Все някой трябваше да й го каже - рече една пижама, докато дъвчеше шунка, пийваше червено вино и с тревога поглеждаше през минута към входа: оттам се очакваше съвсем скоро да се появи нейно величество Поводът на тържеството.
- Кое? - не разбра напълно бузест дебелак, който носеше напръстник вместо шапка.
- Някой най-сетне трябваше да й каже - дъвчеше пижамата, - че така не може.
- Как да не може? - пак не разбра напръстника. - Може, и още как. Царски си живее жената, за завиждане е.
- Ами там е проблемът - живее царски, а не е царица - упорстваше шунката, и леко заграваше с половин глътка вино. - Не схващаш ли, че това не е съвсем редно? Облича се за няколко хиляди лева, колата й струва няколко десетки, живее в къща за половин милион, дъщеря й учи в Лондон, а заплащата й е хиляда лева на месец.
- Кое те смущава?
- Нищо, нищо - шунката млъкна. Напръстникът беше прав. Няма нищо ненормално в лудостта.
През прозрачния воал на театралните декори, украсяващи входа, се провря сноп слънчева светлина; златното й сияние озари залата, свещите се превиха в знак на почитание, а напръстникът захлупи изцяло човечето, което го бе взело за скривалище.
Заместник-министърката влезе, появи се, възникна. Чу се флейта, някъде проплака новородено, природата ликуваше, фонтани шумно въздигаха величието на момента, гръм удари в небето, шампанско заля земята.
Всички запяха, защото заместник-министърката щеше да стане министър. То бе тъй неизбежно, както мизерията слави живота в общество като това.
- Тук е цветът на обществото ни - каза Поводът, чието облекло умопомрачаваше. - Който не обича цветя, не е достоен да бъде сред нас.
Отсъстващият от тържеството герой, който всички жени тайно искаха за съпруг, похапваше сланина върху вестник, и слушаше Бетховен по радиото. Той обичаше цветя и затова бе станал необщителен - с тях говореше другояче, не с думи. Една троха от твърдия му хляб падна на земята, той се наведе да я вземе и разбра, че може би щеше да е по-добре, ако имаше фрак, подходяща пижама, или поне напръстник, за да посети живота - такъв, какъвто е или в каквото се бе превърнал. Тази негова мисъл полетя към центъра на града, влезе в залата на тържеството, погледа, послуша и после бързо се върна в главата на автора си, за да дослуша Бетховен.

—————————–

КМЕТЪТ Е ГОЛЯМ ЛЪЖЕЦ

Една сутрин на витрината на градския универсален магазин цъфна надписът „Кметът е лъжец!”.
Твърдението не беше подкрепено с факти и доказателства. Дори не претендираше да е истина. Написано с бяла блажна боя, то обаче разкриваше размах и дързост у твореца.
Когато по-късно през деня, временно останал сам със себе си, кметът разбра за скандалния надпис, ядоса се повече, отколкото бе нужно за такава дреболия и нареди:
- Публикувайте опровержение във вестника! Незабавно!
И продиктува на секретарката си следната заповед: „Забранявам писането на глупости за кмета по витрините!”. Заповедта бе разпространена.
На другия ден със същия размах и дързост върху сградата на градската библиотека някой отново беше написал с големи и широки букви: „Кметът е голям лъжец!”
Отговорът на кмета не закъсня. Издаде заповед: „Забранявам писането на големи глупости за кмета по витрините и върху сградата на библиотеката!” Което, погледнато наобратно, означаваше, че писането на малки глупости е позволено, а също и на големи глупости, но не по витрини и библиотеки.
През следващите десетина дни надписът за кмета накичи почти всички обществени сгради, банята и двете градски тоалетни, което формира доста дълъг ограничителен списък на реципрочните заповеди, ограничаващи писането на големи глупости.
Понеже списъкът стана прекалено дълъг и заплашваше да се окаже неизчерпателен, на кмета му хрумна съдържателна идея. Той продиктува следната заповед на секретарката си, обобщаваща целия му опит в борбата срещу надписите, съдържащи големи глупости за него:
- Пиши - каза строго на момичето, - пиши внимателно: „ЗАБРАНЯВАМ ПИСАНЕТО!”
И млъкна. Секретарката го погледна в очакване, но нищо не последва. Позволи си да го попита:
- Кое писане забранявате, господин кмете?
- Всякакво писане! Вся-как-во! Ясен ли съм!
Секретарката, написала заповедта, вече беше в нейно нарушение. Местният вестник не отпечата заповедта, защо писането беше забранено; тя не беше разпространена никъде по същата причина. Никой дори и не прочете за съществуването й, което доказваше, че е изпълнена стриктно; волята на кмета се разпространяваше от уста на уста и от поколение на поколение.
Така историята запомни от написаното по витрините, върху библиотеката, в тоалетните и навсякъде из града, че кметът е голям лъжец. Което всъщност не беше вярно.

—————————–

МЪЖ И ЖЕНА

Не му се ставаше. Неделя. Пролет. Пак тия гарги ще врещят и ще крещят наоколо. Завчера една пощуряла черна птица скочи върху главата му, направо се изсипа върху него, както си ходеше по тротоара. Разгонили ли са се, какво им става, един дявол знае. Докато си пушеше на терасата пък, вчера следобед беше, друга гарга погна един сив гълъб, кацнал на дървото отсреща, удари с го с черния си клюн, но оня успя да избяга, макар че едното му крило беше подвито като опашка на уплашено куче. Ще живее гълъбът, каза си той, но защо заедно с това ще живее и гаргата? Живот - иди го разбери.
- Хайде, обличай се! - извика жена му от банята, като чу, че се размърда в леглото.
- Кое време е, за да се обличам? - възрази той. - Още е никое време.
- За теб всяко време е никое - констатира жена му и се появи по халат, свежа и пълна с енергия.
- Ужас - поклати глава мъжът. - Ще се пръснеш от енергия. Такава като теб трябва да ги връзват към електроцентрали. Седни малко, да изпием по едно кафе, после ще се облека. Всъщност защо трябва да се обличам?
Жената го изгледа състрадателно. Съзнаваше, че той не помни нищо от снощи. Пийна си повечко вино.
- Обещахме си да се разходим из парка. Съвсем ли не помниш?
О, да. Сети се. Наистина беше така. Няма мърдане, трябваше да става.
- Тогава ще си изпия кафето в парка. Става ли?
- Всичко става. Само ти не ставаш. - Жената беше красива.
Довлече се до банята, пантофите му тъжно се влачеха в коридора. Огледа се. Жалка работа. Е, няма пък да се бръсне сега. Цялата мара втасала. Ще вземе един душ и готово. Така и направи. Пак се погледна в огледалото. То беше потно, нищо не се виждаше. „Така е по-добре”, каза си, доволен от бялото изпарение върху стъклото.
Имаше няколко алеи в парка и всичките бяха много чисти. По това време на годината паркът изглеждаше гостоприемен; всички, които идваха при него, оставаха доволни, а и на него хич не му личеше, че му омръзва. Пластмасови бутилки, фасове и счупени чаши имаше, наистина, но всичко беше в рамките не търпимото. Седнаха в кафенето.
- За мен двойно - каза мъжът, запали цигара и жадно вдъхна. Сервитьорката го погледна тревожно. - Кафе - уточни той.
Нещо разклати клоните на дърветата.
- Въздухът е чудесен - каза жената.
- Да - разкашля се той.
Гърдите го боляха от тези цигари. Замириса на кафе.
- Въздухът е наистина много чист - изкашля се отново, този път някак убедително и с фалцет, после притихна насила. Искаше жена му да е доволна, че е съгласен с нея. Изобщо не му пукаше какъв е въздухът. Беше обещал да излязат на разходка и спазваше обещанието си. Думата си е дума. Нищо общо няма въздухът с това.
Първите гости на парка вярваха бавно и спокойно. „Пауни”, каза си мъжът. „Колко са достолепни”, помисли жената. Мъжът: „Какво ли си въобразяват? Деца, колички, сладоледи, чаша или две бира - и светът вече е хубав. Нещастници”. Жената: „Ще се поразходят, ще се порадват на хубавото време, децата ще потичат, ще се уморят, после ще обядват някъде на сянка и ще се приберат вкъщи. Какво друго е животът, ако не е това?”
Кафето бе изпито с три цигари. Паркът се изпълваше с все повече гости. Почти нямаше място нито по алеите, нито на пейките.
Мъжът: „Ей сега да дойдат от ония гарги, дето оня ден се опитаха да ми отнесат главата, ще видят те… Като фенерлии са напърчили опашки всички, търсят си го. Като кокошки и петли в кокошарник. След малко сигурно ще замирише. Ама гаргите затова са гарги - все налитат не на когото трябва. Какво ли се въобразявам всъщност, защо се залъгвам - гарван гарвану око не вади. Тия пернати се пазят един друг. Затова сме на това дередже.”
Жената: „Колко сладки дечица! Толкова съжалявам, че нямаме. Не се знае, може би все пак ще успеем. Така ми се иска да ги погушкам… Ще ме вземат за ненормална. Може пък да си осиновим. Пак ще го обичам като свое. Колко е хубаво, боже, колко е красиво всичко!”
Едно дете падна, олющи коляното. Бащата се завтече да помага, майката изпусна сладоледа, който бе купила току-що, стана суматоха.
- Главата ме заболя от тая глъч - намръщи се мъжът. - Сега пък и ревът им ще слушам. Писна ми . Айде да се връщаме. Нали се разходихме вече.
Обърнаха гръб на плачещото дете, сладоледът вече течеше като бледа розова кръв върху асфалта на алеята, а светът наоколо бе така разноцветен, свеж и пъстър, че ти идва или да пееш, или да плачеш.
Жената правеше първото, мъжът - второто. Може би правеха едно и също, всеки по своему, нали бяха заедно.

—————————–

МОКРО

Спорът заплашваше да наруши обичайното спречкване между двамата стари приятели - две древни годзили на мисълта, обречени да бъдат заедно до края на Времето. Единият беше брадясал, на около шейсет, с много бръчки, които го правеха грозен като сушена кайсия или като повехнала смокиня, лявата му ръка трепереше винаги, когато засмукваше електронната цигара. Другият беше около шейсетте, с побеляла брада, която бе рано да засуква, защото не бе пораснала достатъчно, но той я приглаждаше редовно, целият беше сбръчкан като Жан-Пол Белмондо, но не тъй привлекателен като него, напротив. Бяха седнали в кварталната сладкарница.
- Аз тебе не мога да те разбера, и това си е! - рече разпалено единият.
- Не можеш, разбира се, как ще можеш. Виж се само - изфирясал си като смокиня в бидон без дъно.
- Моля, моля! - обиди се първият. - Ти ли ме наричащ смокиня? Ти, който си една изгнила стафида, накисната в кило метакса!
- Аз никога не съм ходил в Гърция, за да съм натопен в метакса… Да не казвам кой точно ходеше през година в южната ни съседка, за да си пече там… да не казвам какво…
- „Да не казвам кой, да не казвам какво…” Ето, това си ти, ченге бившо, настоящо и бъдещо! Ти никога нищо не си казвал, защото никога нищо не си помислял, тъп си като риба чук.
- Ето ти пак гръцки сравнения - риба чук няма по нашето Черноморие. Виж в Средиземно море май има.
- Има, ама няма!
- Ти откъде знаеш?
- Знам, защото не са ми промили мозъка в школите на КГБ! Ясно ли е?
Сладоледите, които са биха поръчали, бавно потекоха върху масата в сладкарницата и заприличаха на слузестите къщи ала Гауди в Испания. Те се мразеха, плюваха се и размахваха малките пластмасови лъжички - те бяха меч в ръцете им, копие или поне джобно ножче, предназначено да нарани другия. Двамата воини все пак се поуспокоиха, когато вече сладоледите им капеха по панталоните, установиха, че вече са пролели кръв, щом са се намокрили, и пъхната томахавките си в купичките с крем, който преди време беше сладолед.
- Хубаво беше в Гърция - въздъхна единият, след като погледна пред себе си и съжали за разтопените топки на сладкото изкушение. - Солено море, чудесна риба, прекрасно узо и оная ми ти чудна гръцка салата… В нея домати, червен лук, маслини, сирене „Фета”, от онова, нали го помниш, имаше го и при нас преди време, мазно и сочно. На мен веднъж ми сложиха и печен патраджан в салатата, овкусен с чесън, ама вкусно ти казвам…
- Красива е Гърция, дума да няма - съгласи се вторият и размаза с длани изцапания си панталон. Сладкият крем засъхваше бавно и оставяше голямо бяло петно над коляното му. - Какви спомени имам от там само. Не е вярно, че не съм ходил…
- Как ще е вярно! Та аз знам, че си ходил. Само да те ядосам. Всеки нормален човек в Гърция отива, да почине и да разхлаби вратовръзката.
Кимнаха и двамата.
- Това, за вратовръзката, хубаво го каза. У нас вече четвърт век хора с вратовръзки ни връзват краката. Така хубаво ни завързаха, че вече не само Гърция, ами и родното си село не можем да отидем да видим.
- На младите отнеха бъдещето, на нас - миналото.
- Ами нали за да са добре, трябва да отнемат от някого по нещо. В природата, казват, нищо не се губело.
- Така трябва да е, защото Гърция пак си е добре, и гърците ще се оправят, и Европа ще им помогне. Където е текло, пак ще тече.
Двамата погледната мокрите си панталони, по които беше изтекъл целият сладолед, който си бяха поръчали.