ПЪТЕШЕСТВИЕ ДО КАНЧ

Румен Воденичаров

Предисловие

Всичко започна в 1980 година. Вече двадесет години се бях подвизавал по българските планини като планинар и планински спасител. Карах прилично ски и можех да водя свръзка по алпийски турове от V-категория на трудност. Минавах за алпинист от т.н. ЧАК (Частен Алпийски Клуб), тъй като не членувах официално никъде. През 1969 г. по време на една лятна школа по квантова химия в Скандинавия направих първите 2 български изкачвания в планините на Норвегия по стените на върховете Скагастол и Битихорн в Йотунхаймен, но за това така и не узна никой даже летописецът на алпинизма у нас Сандю Бешев.

След това започнаха полетите на Човека до Луната по програмата „Аполо”. Проговорил английски, без много да му мисля влизах в библиотеката на американското посолство да чета техния експресен бюлетин. Досега с „евроатлантическите ценности” ми донесе само забрана за пътуване в капиталистически страни респ. пропускане на възможността да замина за една година с Хумболдова стипендия в ГФР.

Така останах алпинист, без да е видял Алпите и планинар с регионално значение. Станах инструктор в ПКСС и голяма част от свободното си време прекарвах в планината. Но затаих една голяма обида, че в най-силните ми години хора от партията-държава несправедливо ме бяха спрели да пътешествам без дори да подозират какво са ми причинили.

Като специалист в НИХФИ, обаче, никой не ми пречеше да работя и да се развивам. Когато ми откриха процедура за старши научен сътрудник отидох при шефа на ДС в София ген.Кольо Малинчев (съпругата му работеше с моята майка в съда) и го попитах: „Др. Генерал, да се хабя ли да събирам публикации и отзиви, след като всичко ще минава отново през вашите служби и районния комитет на БКП?”. Генералът великодушно отговори: „Действай, няма да ти пречим!”.

По това време тоталитарната държава даваше на един ст.н.с. 45 работни дни платен отпуск. Стигаха и за зимен, и за летен курорт. Зимно време изкарвах по една допълнителна заплата като дежурен на базата на ПКСС на хижа „Алеко”. Така през зимата на 1980 год. се включих като технически експерт в екипа на режисьорите сем.Пискови, които започнаха на Витоша снимките на филма „Лавината” по книгата на Блага Димитрова. Беше интересно.

Кинаджииите бяха бохеми и веселяци. В района на Щастливецасе забеляза недостиг на гроздова ракия. Ваня Цветкова четеше книги и го даваше недостъпна, а актьори като Павел Попандов бяха гаранция за непрекъснат смях. И все пак аз бях като чуждо тяло и контактувах най-вече с режисьорите.

Снимките на Витоша вече привършваха, оставаха по трудните в Мальовишкия дял на Рила, когато един ден от централата на ПКСС ми се обади старият приятел и алпинист Венко Петров:
- Абе, приятел, ходи ли ти се до Хималаите?
- Естествено, но защо ме бъзикаш?
- Защото от Федерацията па алпинизъм търсят някой, който да е алпинист и да знае английски, за да пътува с Ицо и Мето до Непал на разузнаване за Националната експедиция „Лхоце-81″.

Разтреперих се при мисълта, че това мога да бъда аз. Хималаите бяха моя далечна мечта от студентските ми години. Бях прочел няколко пъти книгата на Морис Ерцог за първото изкачване на осемхилядника Анапурна (8091 м.), а от руската книжарница си бях купил биографичната книга за Тенсинг „Тигр снегов” и разказа на Херберт Тихи „Чо Ойю - милость богов” за драматичното изкачване на австрийците на Чо Ойю (8201м).

Веднага хукнах към София. Шегата се оказа истина. Христо Проданов, бъдещият ръководител на експедицията по случай 1300-годишнината на българската държава, дължеше на брат ми Пирин следването си в ВХТИ-София, а с Методи Савов бяхме катерили по скалите на Лъкатник. И двамата бяха много доволни, че ще пътуваме заедно. Започнахме да събираме храна и екипировка в един склад на Подуяне.

Имахме всичко необходимо за ядене, защото българската хранителна промишленост произвеждаше всичко: от шкембе чорба до лиофилизирани храни за Космоса.За една седмица събрахме в 15 картонени бурета към 400 кг багаж. Аз участвах с 20 л спирт, който моят директор от НИХФИ отпусна „за дезинфекция”.

Пътуването с този огромен багаж и доставянето му на базовия лагер на под ледопада Кхумбу изискват отделен разказ. Не беше лесно, но в Ицо имаше достатъчно пари. Той имаше едно на ум: ако ни разрешат да преминем през ледопада, да напреднем през целия Западен циркус и по стената на Лхоце да стигнем дори до Южното седло (8000 м). Да, ама не.

В Кралството преди 35 години имаше строги правила и по един маршрут се допускаше само по една експедиция през сезона. Как ли не се молихме да ни разрешат поне да навлезем в Западния циркус. С Христо слязохме отново в Намче и пратихме нова молба до Министерството на туризма. Христо въртеше един велосипед осигурявайки захранване на телетайпа, а аз съчинявах. Но и маратонът (40 км) до Намче не помогна. Разрешиха единствено на проучвателната експедиция на СССР (ръководители проф. Евгени Там и Едуард Мисловски), защото имаха посолство в Катманду и то натисна.

През тези 2 месеца натрупахме много опит. Срещнахме интересни хора вкл. и сър Едмънд Хилари - човекът, който пръв изкачи Еверест през 1953 г. Видяхме, че освен с големи експедиции планинарите могат свободно да достигат до базовите лагери на осемхилядниците с т.н. трекинг. Трекингът си е чист туризъм, но многодневен и затова изисква малко по-специална подготовка откъм храна и екипировка.

На слизане към Лукла Христо и Методи се спречкаха за едни французойки и аз взех страната на Методи. Това автоматически ми отряза пътя да попадна в състава на бъдещата първа хималайска експедиция през следващата 1981 година. Чувствах мрачното настроение на Ицо и затова на връщане в Атина си направих последната гавра. Престоят ни за полета на БГА „Балкан” беше един ден. Казах на Христо: „Ицо, нали си свърших работата? Аз съм дотук”. Разбира се това беше майтап. Имах 3 дъщери в София, които се нуждаеха от мене. Но Ицо нямаше силно чувство за хумор.

Той се напрегна, защото отговаряше за групата, а и знаеше, че десетина години не ми бяха разрешавали да пътувам в т.н.капиталистически страни. Цял ден с Методи се шляхме из Пирея, но в дадения час се появихме на летището за полета на българския самолет. Когато се изкачих по стълбичката на Ицо му падна планина от гърба. „Все пак те докарах в София, копеле, каза той победоносно.”

Окончателно разбрах, че експедицията ще мине без мене, след като във вестник „Ехо” излезе моята статия за срещата ни с Едмънд Хилари в селцето Гумила под Намче, където той строеше поредното училище. Ицо беше засегнат, че не го бях уведомил и изглежда разбра за срещата от вестника. Не го преживях тежко. Не бях височинен алпинист, а на мое място съвсем удачно привлякоха йогата Стефчо Калоянов, който освен английски владееше и радиовръзките.

Нещо ново беше влязло в главата ми. Щом затворех очи, пред мен изплуваха силуетите на Еверест и неговите спътници в Соло Кхумбу. И неистово желание да ги видя отново. Бях заболял от непозната странна болест - хималайски синдром.

И ето че вкрая на март 1981 год. тръгнахме тримата с Асен и Венко на първия хималайски трекинг. Много рано, в началото на април, когато още имаше много сняг и лавини, проникнахме в Светилището на Анапурна - гигантски циркус заобиколен от невероятни седемхилядници и осемхилядници. Нямаше жива душа и това ни караше да се чувстваме като първопроходци.

На места нощувахме в къщите на гурунгите, на други в тръстикови заслони, през стените на които се виждаха звездите. Венко носеше китарата и където и да спирахме, започвахме да пеем планинарски и нецензурни песни. Много ги знаехме. Чувствахме се като отвързани.

За първи път над нас нямаше нито Федерация, нито държава да контролират поведението ни. В Катманду бяхме разбрали, че по това време поляците от Закопанеще правят премиерно изкачване по средата на Южната стена на Анапурна. Папа Йоан Павел II (бивш алпинист) им беше връчил един голям кръст, който да закачат на средата на стената. Стигнахме до техния базов лагер.

Помогнахме им да изнесат до Лагер 1 720 метра въжета за парапети и направихме невероятни снимки на Светилището отвисоко. Отсреща се виждаше едно хималайско джудже високо към 5300 метра, което си заплюхме и след като починахме един ден, с доста зор го изкачихме. Формално това е първият хималайски връх, на който беше развят националния флаг (6.04.1981). Победата на Лхоце стана един месец след това.

После се върнахме в Катманду и поехме към нашата експедиция на Лхоце. Бавно, но славно за 12 дни стигнахме по „пътеката на хилядите крака” до базовия лагер на ледника Кхумбу точно в деня, когато Христо, Методи и Огнян слязоха от върха. Поздравихме Христо Проданов с успеха, а двамата с Асен тръгнахме, запасени с родна храна, към другото „джудже” в съседната долина - Айлан пик (Островния връх), сега Имджа Тце (6189 м). Това беше нашият трекинг пик.

Без да плащаме, както сега е неизбежно, изкачихме върха за 15 часа и догонихме нашата експедиция в Лукла. Христо Проданов пръв дойде да ни поздрави. После следваше едноседмичен маратон до автобуса за Катманду и прибиране със самолета на БГА „Балкан” до София.

Бяхме предоволни от стореното. Направихме и първата изложба в Музея на революционното движение и прожекции на диапозитива от двататрекинга, посветени на 1300-годишнината на българската държава. Интересът беше огромен. Старите планинари, които черпехме с водката наречена от нас „Дъхът на Анапурна”, със сълзи на очите казваха: „Евалла! С вашите очи ние видяхме нашата мечта!”.

Заболяването от „хималайски синдром” се оказа трайно и прилепчивои за други наши приятели.В следващите години се занизаха:

- Трекинг около масива на Анапурна през Торонг Ла (1983) с Павката, Асенчо, Монката и Попа
- Трекинг по пътя на Тилман до Еверест (1983) със същите
- Първа научна експедиция на САК „Академик” (1964) с рък.Венко Петров
- Трекинг до Светилището (1986) с троянската група: Минко Занковски, двамата Петковци и Иван Мутафов
- Трекинг до вр. Колахой в Индийски Кашмир и Ладак (1986) с бай Иван
- Трекинг до долината на река Хунза в Пакистан (1986) с Петко Панамски
- Втора научна експедиция „Ама Даблам-87″ (1987) с предварително разузнаване същата година с Тошко …….. и Венко

Вече знаех стотина непалски думи и всички мурафети за пътешестване по пътеките на Хималаите. Започнаха да ми викат „Трекера”.

Дойде 1989 година. Аз бях разведен, не членувах в БКП и не държах да правя научна кариера. Вече можех да пътувам в чужбина , но обидата беше останала. Позволявах си неща, немислими за другите, които трябваше да мислят за кариера и семейство.

Обаждах се от НИХФИ на радио „Свободна Европа” и правех коментари в предаването на Румяна Узунова за гладните стачки на поета Петър Манолов и бай Илия Минев, за възродителния процес и др.събития. Чувствах, че ДС започна да притеснява Директора на института и партийното бюро. През април облаците над мене започнаха да се сгъстяват и аз реших профилактично за пореден път да замина към Хималаите. Фотографът и пътешественик Николай Генов отпадна в последния момент и за първи път поех на трекинг съвсем сам.

В Катманду имах среща с Румяна Узунова, но се разминахме за 2 дни. Все пак Махеш и беше оказал внимание и гостоприемство. Аз се настаних в един „хотел” на Дили Базар и започнах да подготвям един необичаен трекинг. В горния десен ъгъл на Непал, над Дарджилинг, на границата между Китай, Непал и Сиким, се издигаше връх, който до 1856 год. е бил смятан за най-високия връх на Земята. След това се оказва, че всъщност е трети по височина, но втори след Еверест в непалските Хималаи (8586 м.)

Канченджьонга е име съставено от няколко думи: канг (сняг), чен (голям), дзо (обител), нга (пет). В превод от тибетски значи нещо от рода на „Пет съкровища на големия сняг”. Като всяка обител на хиндуистки и будистки божества Канч, както ще наричам този връх в моя разказ, е обвит със загадъчни разкази и легенди. Една от тях изказва самият Рьорих: „В Канч е входа за Шамбала - тайнствената прекрасна страна на тибетските мъдреци”.

Аз не съм религиозен, но пътешествията в Хималаите ме убедиха, че ако човек не вярва в нещо, което стои над него, трудно може да оцелява в непрестанната борба с стихиите в тези планини. Винаги влизах със страхопочитание в будистките манастири в Кагбени, Такшиндо и Тянгбоче.

С иронична усмивка,обаче, седяхме до 108-те чучура, в Муктинат („Божи гроб” за хиндуистите), на границата с Мустанг, където се наблюдаваше „чудо на чудесата”, а именно пламъчета излизащи от вода, земя и скала т.е. природен газ, който сега разнасят в бутилки.

Но Шамбала беше нещо по-завладяващо. Бях сам за първи път и можех да взимам решения без да дотягам или да се налагам като авторитет на останалите. Речено-сторено. Тръгвам за Канч, докато не е станало късно и тълпите японци, китайци и евреи не са нахлули и в този див кът.

В Аджима хотел, на Дили Базар бях приютил в моята стая един току що завършил медик от Манхатън, който беше тръгнал на околосветско пътешествие. Великодушно заплатих цялата стая. Джон понечи да участва в плащането , но аз му казах „Спокойно, като дойда в Ню Йорк, няма да ида на хотел и ще спя в твоя апартамент.”

На раздяла той ми връчи неговото синьо гортексово яке, което по онова време си беше голяма придобивка. Джон тръгваше на юг към Бирма и Тайланд, а аз на североизток - към Канч и Шамбала.

По време на трекинга до Канч имах достатъчно време за размисъл и за водене на дневник. Върнах се в София в края на май 1989 г. Опозиционерът Петко Симеонов беше заминал с правителствения самолет за Конференцията по човешките права в Париж. „Моят глас е глас от периферията…..” - ще каже там в изказването си в качеството си на дисидент. Мюсюлманите в България се вълнуваха, защото Европа (вкл. и СССР) осъждаше политиката на т.н. „възродителен процес”.

Николай Колев - Босия и Тренчев бяха прибрани профилактично в ареста на ул. Развитор. Бай Илия, доайенът на политическите затворници, беше оставен в Септември. Той беше лежал достатъчно в комунистическите затвори, но неусетно се бе превърнал в тоталитарен тип, подобен на своите душмани. В книгата на Евгения Иванова „Българско дисидентство” той дори изказва една знаменита мисъл :”Румен Воденичаров беше внедрен от ДС в Дружеството. Тодор Живков го беше завербувал някъде по Хималаите (?!)”.

Покрай събитията през 1989 год. дневникът ми за пътешествието до Канченджьонга изчезна някъде. Безкрайната говорилня в КС на СДС така ме ангажира, че забравих за него въобще.

Неусетно изминаха 25 години. Съпругата ми Цвети и синът ми Румен младши бяха прописали и дори печелеха литературни конкурси. Ровейки се в стари мои записки и публикации за вдъхновение при писане на къси разкази (на английски) моят син откри изгубения ми дневник за пътешествието да Канченджьонга.

Прочетох го с интерес и реших да го предложа на планинарите и любителите на Хималаите, без да го променям изобщо: едно към едно. И ето пред вас, драги читатели, е моят дневник за самотното пътешествие до Канч.

И така потегляме.