Галина Иванова

РАЗБИРАНЕ

С белоцветни въздишки, треволинки и трели,
с куп бокали от слънчеви кванти,
март по Божия воля към тебе поел е
и по пътя разбрида таланти.
И раздава се - мим, съзерцател и рицар
на най-кротката влюбена вишна,
дето в притчите тръпне и е волна сестрица,
в чийто сън всяка скръб е излишна.
Сбира ключови думи. Гълток бистроречен
март по лунните доби отпива
и го радва човешкия унес извечен
да открива в дъжда - перспектива,
като зов за прегръдка в светове на рояци
повсеместни пчелици да чака.
Пролет! Време за вихри, трънки, щуки и раци
и нектарени страсти из мрака.
Всяко вишнево клонче е разбиране вещо
за копнежа врабеца да слушаш
и надежда въздушна за лято да сещаш,
като стомна в безбрежната суша.
Но сега е любов. Яснота и молитва.
Риза бяла. Цветче благодарност.
Ято дъхави думи в небето политва,
за да сбъдне усмивки навярно.

ВЪРВЕЖ

Дъхтят на джоджен и коприва
и супата, и пролетта.
Прелитат сойки край плета.
В душите преспите се сриват.

А любопитството е живо
кой точно пръв ще заяви,
че изумрудните треви
са сноп коси на самодива.

И ти къдрици спускаш често
над листа бял, за да прозреш
как всеки днешен миг е свеж
вървеж към утрешна фиеста.

Така осъмваш реалист
с анфас от белодимен облак.
През май нещата стават обли
рапсодии на Ференц Лист

или прелюдии - загадки
в лъчи от светещия град.
За да усетиш, че си млад,
препръсква римен дъжд за кратко.

ПРОЛЕТ В РЕЗЕДА

             “Пролет моя, моя бяла пролет -
              знам, ще дойдеш с дъжд и урагани”
                                    Никола Вапцаров

Не всичко се е сбъднало, поете.
Но хленч не трябва, нито трябва гняв.
В мечтата си за полет искрометен
духът те бе - и си остава прав.
Летим. Но как летим? Плашливо, свито.
А вън е пролет. Пролет в резеда.
Усещаш ли - сълзите ни са скрити,
тъй сякаш че предчувстваме беда.
А сме свободни. Вътрешно и външно.
Но тръпнем с всяка болка в този свят.
И нещо в нас се слива с клон прекършен.
Как вярвахме, че ближният е брат!
Не вярвахме рояк от равнодушия,
че ще превземе нечие сърце.
Поете, в твоя стих до днес заслушани,
таим вина - и свеждаме лице.
Не оправдахме много от надеждите.
Нали за тях се борихте докрай…
Навън дъждът горчив рефрен процежда,
а уж е сладък, тръпен месец май.
Но има още шанс да се пробудим,
прострели длан към стръкче светлина,
защото е животът крехко чудо
в реал и сън - за всички времена.

ЕПОХА, ЖАБЧЕ И ЕСТЕТ

Ти казваш - няма смисъл в този ямб.
С коя епоха той е ангажиран?
Четеш и съмваш два пъти по-сам.
Но, ако дъжд прокапе - констатираш,
че всяка локва всъщност е залог
за чиста радост, танци под липите,
съседно жабче с изумруден скок.
И ставаш пак щурец, наум заскитан.
На глас защото трупаш резеда,
мъгли и щедрост в ангелски рисунък,
април ще каже свойто синьо “да”
и блед естет водата ще целуне.
А ти ще бдиш един цигулков щрайх
пейзажа подранил да не напусне.
Домът ти ще дъхти на вишнев пай,
защото паят - също е изкуство.
Коя епоха? - питаш ти. Дали
това не е от бъдещето гледка,
когато Бог ще предопредели
на вишнев рай докрай да си съседка?
Не е известно. Няма и да е.
Въпросът е - да тънеш в радост днеска,
макар че самотите на райе
са ти ушили прелестна завеска.
И хей така ще мине пролетта -
разлистен рай във розово и бяло.
И ще занича жабче зад плета.
То принц е, но къде е всъщност балът?

РЕД ПО РЕД

Ти сигурно порастваш ред по ред,
в годините достигаш слънчогледа
по сянката на будния естет,
чиято вещина е лъч съседен.
Все пренареждаш сигурно наум.
На глас защото кой ще забележи?
Припърхва радост медена. Триумф
е тя на бистри мисли и копнежи.
В сегашно време идва нов глагол.
“Цъфтя”, например. В благост и утеха.
Далеч остават всички буци сол.
Изглежда всеки стар албум е рехав.
И води се борба за умове,
за заличени трайно равнодушия.
Откъсваш круша. И делиш на две.
В какви вселени, впрочем, си заслушан?
Не е известно. Ангели навред
летят. Поне така твърди мълвата.
От тях поне един да е поет -
ти би го сторил мълком пръв приятел.

СПАЗВАНЕ НА ТИШИНА

Когато няма смисъл от война,
а има смисъл само от примирия,
не мериш мускул с никой - ето на.
Един щурец засвирва първа лира.
Една звезда, печална от любов,
потъва в седем пласта меланхолия.
Тя вижда ангел в кацнал апостроф
и мисли си - това е Божа воля!
Съвсем логично капва капка мед
върху филия сутрешна и тънка.
Настъпва в твоя ден чутовен ред
преди да вметнеш бегло, че си трънка.
Но ти не си. Навярно си призна,
че риба си и малко спорен ангел.
Едно от двете. Спазваш тишина.
Не си дори на славея от ранга.
Защо все пак? Не пита никой днес.
Това дали е някак много жалко?
Цари един угаснал интерес
след бивше любопитство-залъгалка.
А ти виниш за всичко пролетта.
За този също стих, ронлив и рошав.
Да го изтриеш - дим е, суета.
А ако пък не го изтриеш - лошо.

***

…и регистрираш всячески снега -
с душа, носле и лапки посребрени,
в дворците на безсмъртното студено
подскачаш - балеринка по Дега.

Светът над тебе може да се срути
с беди от арматура и бетон
и ще издъхнеш, неиздала стон,
ала сега в идилии се луташ,

в илюзии навярно и мъгли
лудуваш пред зениците Господни.
За щастието толкова безбродно
един ден с лихвите ще си платиш.

Но речено е - радвайте се - значи
не се предрича смърт преди смъртта.
Сега стани тире върху листа
на делника тъй мек и козуначен,

тъй сладичък, че чак да загорчи
встрани от най-основната идея,
която мит е, сят по ветровея,
примесен с плач във хорските очи.

ПЯСЪЧЕН МИР

Вече време дойде за море - съзерцание,
самоти - водораслено мъдри
и над спомени вехти за бури и рани
разпиляло е слънцето къдри.

Точно време - за пясъчен мир с тишините
и лазурните мисли в средата.
На живота сред знаците тайнствено-скрити
тръгваш бос - към предприливни дати.

В абсолютния танц на потоците злато
върху рибни пасажи сребристи
ти съзираш как повод за радост е пратен
и как гларусът пръв оптимист е.

Той навярно сюжетите тънки гадае
над стотици сегашни моменти
и навярно не мисли, не мисли за края
под дъжда от рояк сантименти.

Само въздуха пори - напред и нагоре.
И това е резонно красиво.
А пък ти нямаш сили с морето да спориш -
само с прилива негов се сливаш.

И блести вълноломът - препатил и знаещ.
Тетраподите вещо го пазят,
за да можеш ти с ирис хоризонти да ваеш
и да сбъдваш мечти - на талази.

КРАЙБРЕЖНО БЕЗСНЕЖНО

Най-безснежната зима отмина.
И какво ли разбрахме от нея?
И какво ли си взехме за рима
от брега, тетрапода и кея?

И какво ли сами й дарихме,
освен слитъци с нощи безсънни,
щом сезонните ветрища стихват,
но остават тъгите бездънни.

С тях разхожда мечти вълноломно,
главоломно - поетът-художник.
Март приготвя дъждовните стомни.
Ние пърхаме с мигли тревожно.

Че дано да ни бъдат спестени
нови порции кални порои.
Има толкова мъка стаена.
Уж е чужда, а всъщност е твоя.

Хващаш пътя на куче квартално.
Търсиш лъч или късче от припек.
Стига толкова облаци жални,
сиви стихове - зимни дрипи.

НЕИЗПРАТЕНО ПИСМО

             “Човекът е човек тогава,
              когато е на път”
                            Пеньо Пенев

На път сме, но посоките дали
отгатваме, не винаги е ясно.
Кръжим по циферблата на Дали
секундни, всеминутни, ежечасни.

От чуденки и съчки сме сами
в метафори, възходи и завои.
Понякога сме в чуждите земи.
Плачът ни припознава ги за свои.

Друг път сме просто мъдри навъзбог
и затова за мъничко сме спрели.
Поете, ти позна еленов скок.
Душата ти бе устрем, стих и дело.

А ние тук пчеличково кръжим
над свежия детайл на красотата.
Но често суетата ни е дим
и прави ни горчиво непознати.

А имаме уж всичко за живот,
какъвто ти по скелите строеше.
Но няма го възторжения код.
Народът ни е някак безутешен.

Изглежда дявол дърпа ни назад.
И пак вървим, но в грешната посока.
Понякога животът ни е ад.
Присъда е, докрай суровоока.

А казваш ти “ще има пак звезди
и кучета по тях ще вият …” Вярно.
Но само теб те няма. И боли
писмото - стих, написано във Варна.