НЕ НАРАНЯВАЙТЕ ПОЕТА…

Драгомир Шопов

***
Не наранявайте поета
дори със шепот на листа.
Той носи сам една планета
и тя е нужна на света.

Трева там има, грее жито,
там бликат млади ветрове
помежду живи и убити,
превърнати на гласове.

Там има бъдеще и свети
следа към идващия ден.
Не наранявайте поета.
Той сам със дарба е ранен…


***
Свобода, свобода - като цвете на връх,
като тежки камбани от вятър люляни,
като житното зрънце в човешките длани,
като глътка вода и спасителен дъх.

Ти извираш край мен, ти си просто във мен.
Аз не мога без теб, цяла вечност те нося,
без да питам дори откъде си, какво си
в тоя яростен свят все на две разделен.

В мълчалив диалог, без фанфарни слова
ти говориш със мен. Нищо друго не търся.
Искам само по теб да сравнявам гласа си
и до края ще знам, че ми стига това.

За да пазя от гланц и ръжда
свойта мисъл за теб, свобода.


И НЯКЪДЕ ЩЕ СКИТА МОЯТ ГЛАС…

Любов! Любов ли? Боже мой, но как,
когато ни притиска зла тревога,
когато във душите ни е мрак
и от години там го няма Бога.

Забравихме ли? Нещо в нас мълчи,
изтлява бавно капчицата нежност
и не съзират плахите очи
ни днес, ни утре някаква надежда.

Във поругано време, в самота
се търсят пак ръцете с тръпни вени
да поделят навярно тежестта
на миговете трудно преживени.

И всеки допир като крехък цвят
се мъчим да запазим. Докога ли?
От всичко ни отнема този свят
и вече няма кой да ни пожали.

Добре, че ще се спусне нощ над нас
да скрие уморените простори.
И някъде ще скита моя глас
да те намери и да ти говори.