Ана Боянова

Нови стихове

ГЕТСИМАНСКА ГРАДИНА

Саксиите на прозореца -
моята Гетсиманска градина -
пълна с предателства
и непокълнали истини;
с мъртви маслини
и мъртви молитви;
със зехтинени сънища
и сухи, сухи любови;
с погребани ангели
под черния грях на света.
Моята Гетсиманска градина -
утро преди Голгота,
капка сълза, в капка кръв.
Обещание за Бог.

***

Колко много неща вече
не помня от младостта си -
като хляб отдавна опечен
и замесен - безквасен.

Сякаш съм обица на ухото,
но треперушка - от детството -
така носталгично закотвена
сред демоде наследство.

Личи, че в безкрайни нощи
с молитви съм се приспивала.
На опустелите нощви
отдавна не съм символа.

Като камбана - прегракнала,
с успокоена утроба -
не чакам никакви влакове,
след никой не махам за сбогом…

И онемяла, без тръпката,
някак… да не обидя съдбата
все още под слънцето стъпвам,
но… и мъничко над земята…

***

Всяка пролет
сънувам нови сънища
и предчувствам
нови любови.
А наесен
събирам тръните
от стърнища,
родили отрова.

Всяко лято
посаждам надежди
и поливам
нови молитви.
Но през зимата
размотавам преждата
на всички
загубени битки.

И така -
сезони, години - в безкрая,
докато има пулс
под звездите.
Нищо, че
календарът на маите
е сложил
точка на дните ни.

***

Подарявам ти моята книга,
но автограф няма да има;
щом душата високо повдигаш
какво значи някакво име…

Подарявам ти моята песен -
като малка тревога от вчера.
Ако нещо в нея харесаш,
значи мен си намерил.

Подарявам ти моите пролети,
всички лета, есени, зими.
След толкова общи Коледи,
автограф не може да има.

***

Докато пея - пусни малко ехо -
да не се чувствам самотна…,
да не бъде прозрачно и крехко
жилото на живота.

Докато пея - прати някой ангел
дует да направи със мене.
Дори да е ангел паднал,
дори дъха да ми вземе,

пак ще съм по-гласовита
от мълчаливите агнета…
А за Агнеца не питай -
той вече стяга сватбата…

***
Когато изнесем
тялото си на улицата
и то посивее под слънчевата аура,
когато вдъхне
спасителния повик на кокиче
и се задави в спазми,
когато му се прияде
нахапаната ябълка от Рая,
но не намери смисъла в това,
когато усети пулса си,
перисталтиката,
пукота на ставите,
тогава душата си мисли:
„Време е за раздяла!
Време е!”

***

Неделя. И една оловно тежка
камбана, като камък воденичен.
До болка мели всички наши грешки -
най-страшната, че спряхме да обичаме.

Неделя. Ден за тленно и нетленно -
безсмъртни стихове и хляб насъщен.
Оловото - остава неизменно
и в злато няма кой да го превръща.

Неделя - сред студени земни пазви
под небеса тревожно ожаднели.
Дано поиска Бог да ни запази
последната, най-истинска неделя.