Владимир Янев

Из подготвяната книга „30 ПЛОВДИВСКИ ПОЕТИ”

Васил Урумов
(1930–1979)

Поет, журналист в Радио Пловдив и във вестник “Тракия” (излизал през 1973–1981), тълкувател на множество явления в областта на литературата и изкуствата, приживе той издава две стихосбирки – “Лирична хроника” (1958) и “Триптих” (1961). След смъртта му излизат културологичната “Професия: аниматор” (1981) и документалната “Победени като семената” (1985). Най-пълна представа за поезията на Васил Урумов дава сборникът с поетически творби “Не ми завиждайте” (1990), в която е и предсмъртният му цикъл “Светът от ъгъла на болничната стая”.
Веско Урумов е познаван и ценен от по-старото поколение автори и читатели. В признателната им памет той остава “изключителен медиатор между поезията и другите изкуства” (Петър Манолов). Улица в неговия квартал Каршияка носи името му.

С идеализма и трезвостта си, жизнелюбив и тъжен, обзет от жаждата за новото и скептично оценяващ пречките пред него, вечно тласкан от южняшката неудържимост на страстите по непредвидимите пътища на осъществяването си, Васил Урумов е толкова пловдивско явление, че ако не съществуваше, щяхме да го измислим. Като наше подобие и като наш антипод.
Защото той не беше като другите, не те опипваше продължително и мълчаливо, за да разбере кой си, какъв си, за да се нагласи към теб и да каже това, което e най-вероятно да приемеш. Точно обратното – разкриваше се цял пред хората, въвличаше ги в своя свят, без да се страхува от опасността за девалвиране на така щедро показваните ценности. Тези ценности ние не приехме с отговарящата им мярка и трябваше да дойде смъртта (ужасно е, че го казвам, но като че ли тя беше необходима за Веско и за нас), за да разберем какво сме загубили. Изведнъж осъзнахме, че чудакът, живеещ около нас, спорещ с нас, така нелеп край нас (мишена за лесно празнословие!), ни е бил необходим, че без него градът е загубил нещо от своята безизкусна, пъстра и радостно-елегична интелигентност. Затова сега, когато мислим и говорим за него, когато търсим израз на признателността си, ние не сме подвластни само на естествената човешка скръб пред смъртта, макар че днешното възприемане на Васил Урумов е свързано и с гузността от вчерашното ни равнодушие.
Прав е Атанас Свиленов – „душата му беше петимна за малко признателност”, а тази признателност все не идваше. Защо? Нима сме били и сме толкова невежествено груби, толкова неспособни да приемем различните от нас, толкова лишени от дарбата да сторим добро с дума, жест, отношение… А в годините на своето поетическо утвърждаване Васил Урумов остава без най-добрите си приятели, без онези, с които е направил първите си крачки в литературата. От кръжока към ГК на СНМ в Пловдив е единствено той – след сражението с доспатската виелица безумно млад си отива Цветан Зангов; Иван Теофилов, Любен Станев, Исак Паси са в София. Едва ли днес можем да оценим тази самота, но колко насъщен е за твореца духовният климат, колко много се нуждае поетът да прочете на равностойния по дух своето стихотворение, да чуе неговата присъда, неговото признание, да чувства ежедневното присъствие на другаря по най-възвишеното единство – единството на поетическите убеждения.
А точно тогава, когато всичко това е болезнена необходимост за младия автор на „Лирична хроника”, градът още не е пробуден от литературното обновление. Ще ми се възрази – годината на издаването на първата Урумова книжка е 1958 г. Но нима творци, пълноценна литературна атмосфера се създават за година-две, нима се раждат с циркуляри?!
Самотничеството на В. Урумов има не само историко-естетически характер, то се определя и от своеобразието му като личност. В непубликувания и крайно интересен „литературен автопортрет”, писан на 11 януари 1960 г. (в деня на тридесетгодишнината му), поетът сам отбелязва – „с еднаква сила ме привличат професиите на коминочистача и филателиста, на космонавта и археолога, на дегустатора и фотографа, с три думи – всяка човешка професия”. Това „привличане” е подкрепено от действителността – ето нов откъс от „автопортрета”: „на бърза ръка – по щафетния принцип – смених редица професии: строител, огняр, лаборант, чиновник, организационен работник, журналист”. Прибавете към това и офицерството във флота, за да се допълни картината за непрекъснатите търсения на Урумов, за да се види, че всъщност той винаги се е стремил да „обхване необхватното”. Това го е водило и до разпиляване, до артистично отхвърляне на постигнатото. Тук проличава и характерното за него – страстта му да живее и твори го тласка ту към едно, ту към друго начинание, без да е реализирана докрай която и да е от многото си идеи. Затова Васил Урумов си остана незавършен, дилетант в неопороченото от бездарната настъпателност съдържание на понятието.
Неспокойната му натура сякаш не му е позволила да стигне до дълбоката същност на нещата, на поетически изследваните явления. Но благодарение на това неспокойствие се роди първата българска книга за анимацията, беше написана книгата за Фантето, бяха създадени стотици отзиви за театрални постановки, изложби, значителни явления в пловдивския духовен живот. В продължение на години Васил Урумов запълва почти сам културни празнини в Пловдив, без показност върши това, което е задължение на цели колективи и институции. В своето дело той несъмнено е вграждал много от себе си, много от поетическата си енергия.
Затова и поетическият му дебют „Лирична хроника” (редактор Никола Фурнаджиев), ненамерил закономерното си продължение, днес е позабравен. В тази първа книга има подкупваща и симпатична естественост, демонстрирана е култура на стиха, която за съжаление понякога е подчинена на преднамерени тези (отклик от схематизма на естетическото мислене). Личи и школовката на дебютанта при такъв самобитен творец като Валери Петров. На него пловдивчанинът дължи и спецификата на подхода към изобразяваните явления, и разработката на някои мотиви, и лекотата на поетическия слог (това важи и за втората книга на Урумов и по-специално за поемата му „Паноптикум „Велика България”). Ето пример с част от стихотворението „Знатният покойник”:

Гробът му от мрамор,
купен от Виена,
пъчи се безсрамно
до „Света Елена” –

как един министър
с докторат по право
и в смъртта си иска
да му кажат „браво”.

Макар и да се чувства наставничеството на прекрасния наш поет, в „Лирична хроника” има и някои доста своеобразни интонации. Тях ще открием в цикъла „Мисли на сърцето”, в „Труда на артиста”, „Пътник”, в „Хоро” – едно от първите „антикултовски” стихотворения в поезията ни:

Ти не изтрайваш. Подвикваш високо:
– Давайте ситната! Дръж се, земя!
Тъпанът гръмва. Ти тромаво скокваш.
Скокваш… и прихва народът от смях.
Ти ли си онзи – играчът изкусен,
Дето подхвръкваше сякаш с крила?
…Хората хапят усмихнати устни,
С погледи сочат към твойта кола.

Може би чак след година ще свърнеш
пак да поскачаш, докле някой мъж
Викне сред селото, с цялото гърло:
– Карай по нашенски! Стъпката дръж!

Още в дебюта си Васил Урумов разкрива характерния за него стремеж да превръща прозаичното ежедневие в поетическо многообразие, да търси основания за романтично-влюбеното си отношение към живота. Сам поетът изповядва – „на света има и ще има твърде много скръб, за да си позволяваме лукса да топим перата си в сълзи”. И това при него наистина е така – той предпочита празничното, жизнеутвърждаващото поетическо слово, в издадените му книги има много възторг и почти никакъв драматизъм. Дори и тогава, когато съществуват поводи да се впусне в изследване на моралните криволици в живота на личността, Урумов предпочита уедрения оптимистичен щрих. Затова и в импресионистично-морализаторските стихове от „Лирична Хроника” социалният критицизъм, нравственото недоволство, противоречията в развитието на индивида и обществото отстъпват пред патетиката на съзерцателното хроникиране.
В поезията на Васил Урумов е налице съзнателният стремеж да се обективират личните изживявания, проектирането на идейно-нравствената им същност върху фона на действителността. Ето я причината за събитийния характер на повечето от творбите – младият тогава поет има нужда от лирически сюжет, за да изрази себе си, своята пластична дарба, лишена от сериозни философски основания. Това някак естествено го довежда и до поемите от „Триптих” (1961), в които е демонстрирано версификаторско майсторство, но не се внася нещо ново в поезията ни. Като гражданин и като човек, влюбен в изкуството, той е по природа възприемчив към новото, ала изглежда, му е трудно да се преустрои творчески, да намери адекватни на историческото и естетическото време форми на изказ.
Така „Търси се количка за близнаци” има много допирни точки с репортажното умиление и лесното излизане от конфликтите. Поемата „Чарли” днес звучи повече като произведение за детско-юношеската аудитория, но очевидно замислите на Урумов са били по-амбициозни и те слагат известен претенциозно-морализаторски отпечатък върху лирическото повествование. „Паноптикум „Велика България” е наистина „най-лелеяната, най-силната творба” (Яко Молхов) на поета. Тя има своите положителни страни, а слабостта й е резултат от незадълбочеността на инвенциите. Тук поетът не е успял да изведе художествено-концептуално онова, което го е измъчвало, което би дало по-широк резонанс на изображението. „Паноптикумът” оставя впечатление за незавършеност, за изоставянето на едно по-обемно замислено платно, от което художникът, чувствайки пресекването на вдъхновението и силите си, се е отказал и завършил набързо.
И тук, мисля, е основата на творческата драма на Васил Урумов. Като човек, като личност той е по-значителен от създаденото от него. Мъчило го е онова, което се е оказало непостижимо за неговата дарба. Сякаш творческите му амбиции са по-високи от заложеното в него, богатството, разнообразието и дълбочината на идеите му – много повече от възможностите за тяхното художествено осъществяване. Поетът Урумов трудно догонва мислителя, разгорещения и страстен полемист, гражданина и човека Урумов. Но с годините дистанцията все пак се смалява и то за сметка на прелома, довел поета до нови форми на изказ. Тези форми са свързани с изчистването на илюстративно-събитийното, с освобождаването от догмата на преднамереността и възприемането на по-лаконичния, синтезиран и с определена мисловна наситеност стих. Един от първите в нашата нова поезия, Васил Урумов въвежда миниатюрата, поетическия фрагмент и афоризма.
Това личи в доста от последните му творби, които разкриват търсещ, неспокоен и оригинален дух. В тях има интелектуално-артистична изобретателност, те са значително по-зрели и самобитни от произведенията в двете книги. Урумов съзнателно се отказва от лирико-песенното за сметка на умозрително рафинираното. В лаконичните зарисовки на поета са разпилени великолепни образи, фиксирани са оригинални изживявания, които макар и да не са центрирани около оста на цялостно концептивен модел, имат своята стойнот. Тези стихотворения правят впечатление с широтата на емоционалния спектър, с умението на Урумов да се възхищава от красотата, да я открива в най-неочаквани превъплъщения. През непретенциозността на миниатюрните зарисовки, през импресивно раздвижените картини си пробива път оптимистичният стоицизъм на духовно възмъжалия:

Усмихвай се на подлостта
и предизвиквай мълниите с песни.
В кръвта ти търпеливо зазорява
надеждата за утрешния ден.

Не мога да не спомена с късна благодарност изненадващата точност на толкова естественото сравнение „Щастлив като открадната секунда”, подтекстовия нравствен повей на стихове като „в часа на задължителната нежност / едно красиво чувство ще умре”, благородството на целомъдреното желание: „Бих искал да съм въздуха край теб. / Поне едничка глътка. / Това ми стига”. А такива лирически бисери са разпилени с щедра скромност в последните работи на Васил Урумов. Хората в този град дължат нещичко на човека, който, узнал неподлежащата на обжалване присъда на болестта, писа до последния си миг, който трагически гордо сподели в „Жажда”:

Но в този омагьосан кръговрат
спонтанно блика жаждата за творчество.
Навярно тя е с много имена.
За мен с едничко – жаждата, която
от изгрева до залеза люлее
детинското хвърчило на мечтите…

„Светът ни чака! Пътят е пред нас” – възкликна Васил Урумов преди смъртта си, за да я опровергае. Оттук започна чудото – чрез нея, която попречи на плановете му, която остави незавършено делото му и затова дойде безобразно ненавреме, той се приближи по-истински и необходимо до нас. Не е ли вярно, че ние някак не можем да приемем тази смърт, че в разговори и внезапни спомени виждаме Веско съвсем ясно, толкова ясно като че ли след миг той ще се появи на Главната улица, а след още миг очите му ще се втренчат с невинна слепота в нас, а в думите, следващи своя системен хаос, ще прозвучи укор, доброта, учудване…
Сега разбирам, че той е бил повече от поет, повече от журналист, театрал, изкуствовед, преводач. Просто неговата личност е такава, че не би била възможна никъде другаде, освен в Пловдив – в прекрасния и болящ град, в града на неуспелите чудаци и преуспелите неудачници. Но той продължава да живее, този странен и неотстраним човек, защото може да се забрави това, което е направил, но не и това, което не успя. Васил Урумов е трагическо потвърждение на този парадокс.