КУЛТУРНИ СЪБИТИЯ

Анатолий Петров

В ранното юлско утро, преди слънцето да се покаже на хоризонта, пред кметството на крайдунавското село спря такси. Шофьорът пъргаво слезе от колата, отвори двете задни врати и от там бавно, достолепно излязоха мъж и жена на пенсионна възраст. Огледаха се. Мъжът прошепна:
- Вълшебно!
- Каква красива гледка към Дунава - отвърна му жената.
После, тримата седнаха на пейката пред кметството и търпеливо зачакаха идването на кмета.
Новодошлите бяхя: Тасю Антов, съпругата му Ивантия, която преди две седмици му стана вярна спътница в живота. Пристигнаха тук, за да намерят дом, в който да прекарат остатъка от живота си в тишина и уединение. От близкия град ги докара шофьорът Юсуфов. Той изчакваше да разбере как ще потръгнат нещата, та ако нищо не стане тук, да ги закара в друго крайдунавско село. Пък ако размислят, ще ги закара обратно в столицата.
До тях доближи възрастен мъж. Поздрави и попита:
- Кмета ли чакате, господа?
- Да! - отвърна му Антов.
- Кметът отиде тази нощ да лови риба и всеки момент ще се появи - каза непознатият и се представи: - Аз съм Нягол. Родом съм от плевенското село Пърдилово, днес Николаево. От петдесет години живея тук, приведен зет съм. Пенсионирах се като шофьор на камион.
- Аз съм оперен артист - от своя страна се представи Антов и додаде: - Съпругата ми Ивантия е бивша преподавателка в техникума по туризъм. Желаем да се настаним тук да живеем и тук да дочакаме звъна на камбаната за вечния покой….
- Бъдете сигурни, това ще стане! Има много празни къщи. Стопаните им ще ви приемат, а кметът веднага ще уреди работата. Какво културно събитие за селото!
На хоризонта се показа слънцето. Лъчите му заблестяхя по върховете на дърветата и се плъзнаха по водната шир на реката. Нягол продължи:
- Дано да имате моя късмет, та като мен дълги години да останете тук. Като пристигнах за първи път тук, за да взема за съпруга Теменужка, макар и с много препятствия успях….
- Какво е станало? - попита Ивантия.
- Пристигнах по обяд с кораба. Слязох на пристанището. Никой не ме знае, не ме познава. С Теменужка бяхме се уговорили, да излезе посреднощ, защото баща й не я даваше. Мразеше ме. Беше против женитбата ни. Веднъж ме видя с нея на пазара в града. Та като излезе Теменужка в полунощ, заедно пеш да отидем до съседното село и от там да се приберем у дома. Крих се из върбите край Дунава. Точно в полунощ застанах под едно дърво близо до къщата им. Зачаках. Изведнъж усетих по гърба ми да се стоварват тояги. Изревах и се строполих на земята. В този миг от къщата излезе майка й, която ме приемаше за зет. Помоли мъжа си да ме остави на мира. После побяна надолу и викна, че отива да се удави в Дунава. Съпругът й хукна след нея, двамата се изгубиха в тъмнината. От земята ме вдигна Теменужка. Скрихме се в къщата на съседи. След половин час друг съсед впрегна коня в каруцата и ни закара до съседното село. От там се прибрахме.
- Трагично събитие! - въздъхна Ивантия.
- Напротив. Културно събитие! - рече Нягол. - И до днес с Теменужка живеем в мир, любов и разбирателство, а старите, Бог да ги прости……
От отворения прозорец на близка къща прозвуча „Грънчарско хоро”. Шофьорът Юсуфов рипна и затанцува. Бивш танцьор и хореограф на танцовия състав „Кладенче” в града, сега демонстрираше своето изкуство.
- Какво е това културно събитие? - учуден викна кметът, задавайки се от съседна улица. Когато доближи, непознатите станаха. Антон рече в скороговорка:
- Аз съм оперният артист Тасю Антов. Съпругата ми Ивантия е бивша преподавателка в техникум по туризъм…..
После обясни, че иска да се настанят на квартира в селото.
- Вашето идване тук е културно събитие! - зарадван възкликна кметът и добави: - Въпросът е решен! С удоволствие ви приемаме!
Влязоха в кметството. Юсуф попита Нягол:
- И какво стана по-нататък с твоята женитба?
- Какво ли? Не мина и месец, когато тъстът и тъщата с баница, печена гъска и дамаджана с вино пристигнаха в селото ни, за да ме молят, да съм отишъл у тях преведен зет. Баща ми, като ги видя, грабна един кривак и застана пред портата. Тъстът му викна: „Не бой се, свате, идваме за добро!”
Кметът по телефона се свърза със собствениците в града. После ги поведе към къщата, която се намираше на най-високото място, на баира над селото. Отключи я и ги настани. От там се виждаха не само Дунав и обширното равно поле на румънската област Олтения, а сутрин, при ясно време, на юг се очертаваше Стара планина.
Мина време. Веднъж кметът срещна Антов на селския площад. Попита го:
- Господине, Вие сте оперен певец, деятел на културата, тогава защо получавате минималната социална пенсия?
- Не са важни парите, господин кмете. Важни са културните събития, които съм създал - отвърна му Антов.
Кметът продължи:
- Тези дни в града срещнах един от живите музиканти в Духовия оркестър на Дико Илиев. Стана дума за Вас. Каза, че не си спомня за такъв именит оперен артист?!
- О, аз пях в Миланската скала, Виенската филхармония….. - и певецът тъй зарева, че кметът изтръпна от мощния му глас.
Един ден, в който съпрузите като влюбена двойка се разхождаха по площада, селската пощальонка даде на Ивантия писмо. Тя го прочете и го мушна в пазвата. На Антов извести: дъщеря й, която живее на остров Катания на остров Сицилия, й е направила банков превод от хиляда и двеста евро, та след седмица трябва да отиде в Софийска банка, за да получи парите. Антов подскочи от радост.
- Заминаваме за Слънчев бряг! Ах, вълшебно! Какъв пир ще падне! Знаменателно културно събитие!
На следващия ден госпожа Ивантия замина за София. Мина седмица, втора, трета. От госпожата никаква вест. На четвъртата седмица Антов получи от нея писмо. Съобщаваше, че се намира в Катания, на остров Сицилия и остава завинаги да живее там, при дъщеря си, омъжена за италианец. Благославяше го, известяваше, че винаги ще го споменава в молитвите си и ще се моли за спасение на душата му. Пожелаваше му приятно прекарване на Слънчев бряг и много културни събития….
В селото никой не разбра, че Ивантия е пенсионирана камериерка в столичен хотел.
Не мина седмица, когато една сутрин пристигнаха собствениците на къщата. Изгониха от там Антов, защото не плащал наем. С една торба в ръка той напусна селото. На пътя го срещна познатия му Нягол. Рече му:
- Бъди благодарен на бога, че не те прогониха с тояги по гърба, както прогониха мен преди години. Културни събития, оперни сцени, драматични спектакли… Животът е спектакъл, а хората- артисти. Казал го е Шекспир….
През полето, през царевични ниви и черни пътища, Антов тръгна на юг. Далеч на хоризонта се подаваше билото на Стара планина. Вървеше, размишляваше. Дали да отиде да се настани в запустялото училище в родното му село, или в другото село, където една година бе клисар в църквата и живееше от подаянията на хората. Или като стигне до магистралата, след много часове пешком, някой добър човек да го вземе в колата си и да го закара до там, където очите му видят….