Даръмвир Барти

превод: Вътьо Раковски

НОЕМВРИЙСКИ ДЕН

Със свойте леки пръсти ни докосна
коприненото ноемврийско слънце.
Сезони идваха и си отиваха -
такова слънце още не е имало.
Момински пръстен върху пръста на
                                                    сърцето.
Боли.Но нека винаги да е така,
да оживява в приказките, в песните,
                                                   в очите
като гирлянд, разкъсан от прегръдка,
да ни вълнува още дълго.
Във мокрите коси - отпуснати пера,
като усмивка златна е това
последно ноемврийско слънце,
слязло в двора.
Навярно се е плъзгало по голи рамене.
Навярно.
И болката, и слънцето ме правят
                                          по-богат.
А вечерта като усмивка ще разтвори
                                                   то крила -
ще отлети във езерото на мъглите.
Една пътека чужда от далечно село,
дошла със дългата железопътна линия,
ще повърви със мен донякъде
и ще завие след това сред сини ниви,
оставяйки ме сам.

БЕЗКРАЙНО ПЪТУВАНЕ

Пътуване… една слаба ръка на
                                           изпращане.
И дърветата, които
се отдръпват безмълвно назад.
Тези стари дървета.
Никога ли няма да свърши
прашният път?
Ще ме изпие ли един ден
жаждата ми да пътувам?

Само те ли ще дойдат със мене -
селата заспали, старите мостове,
реката, която обвива нозете ми като
                                                          лък…
Ще ме привърже ли завинаги тая река?