ДЕЛОТО

Диана Атанасова

Адвокат Станимиров вървеше по главната улица, влачейки лошото си настроение в следобедния пек. Току-що бе говорил по телефона по неприятен за него повод и по същия отиваше на среща при колегата си Митев. Тази история от самото начало беше кална. Едно дело, на което отиде с пълномощното си, а прокурорът, съвсем неоснователно, отказа да го приеме.
- Не е вписан номер на делото и за кой съд се отнася - възрази.
- Пълномощното е изготвeно преди да е образувано делото и няма как да го има номерът му. То вече е прието на първа инстанция, а в него е записано, че се отнася за всички инстанции до окончателното приключване - опита да поясни адвокатът.- Такава е практиката.
- Практиката значи… Вие къде практикувате, колега? - ехидно подхвърли младото прокурорче.
- В космоса - не му остана длъжен адвокатът.
- И сте пиян! - изстреля прокурорът.
- Тъй ли - лицето на Станимиров беше вече с цвета на домат, съвсем не само от горещината.
- Да - потвърди прокурорът.
- Аз мога ли да пусна едно дело за обида на обществено място!
Последва нехайната гримаса на прокурор Негилов.
- Искам това да се запише в протокола - пламнал от обидата, каза Станимиров.
- Хайде сега… - опита да уталожи страстите единият от съдиите.
- Настоявам казаното от прокурора да се запише в протокола - не отстъпи адвокатът.
- Добре, да се запише - постанови съдията.
Когато обаче след няколко дни прочете протокола, адвокатът с неудовлетворение откри, че не отразява реално думите на прокурора. Твърдението беше преминало във въпрос - „И сте пиян, нали?” - така и обидата вече бе под въпрос. Станимиров веднага подаде молба за поправка на протокола. На насроченото заседание, след няколкократно прослушване на записа, стана пределно ясно, че не е „нали” а „тъй ли” и не е казано от Негилов, а от Станимиров.
- Хубава закачка се е получила между двамата - подхвърли назначеният за делото прокурор.
- Каква закачка, на Вас ако ви каже някой това на заседание, как ще го приемете?
Последва мълчание. Секретарката извини неточностите в протокола с оправданието, че така го е чула, а председателят на състава, все пак, наложи въпросителния знак след обидната реплика. И тъй като интонация няма как да се оспори, адвокатът трябваше да я приеме, пък и последвалото я „да” на Негилов, безспорно потвърждаваше казаното от него преди това.
Върна се бесен вкъщи:
- Манипулирали са протокола, искат да изкарат невинен Негилов.
- А ти какво очакваше - посрещна го жена му. - Нали ти казах още тогава, не се занимавай, оставяй го.
- Значи, той хем не е прав да ми оспорва пълномощното, хем като му припомням практиката, ме унижава. „Вие къде практикувате, колега “, един вид, кой си ти, че да ми казваш.
- Ама и ти, откъде ти дойде наум тоя космос!
- Въпросът му е абсурден, ядосах се! Нагло прокурорче, навъдили са се едни магистрати, чели-недочели и с такова агресивно самочувствие!
- Младите сега са такива.
- Да, но тия са прокурори и съдии, разбираш ли!
- Разбирам, само че ти не разбираш, че няма смисъл.
- Ще го съдя - каза на жена си, макар все още да не бе твърдо го решил.
За сметка на това прокурорът не бездействаше, подаде жалба до адвокатската колегия. Там обаче проявиха разум и след обяснението, което се наложи да напише Станимиров, отказаха да образуват дисциплинарно производство
Тогава прокурорът изпрати посредник. Станимиров мислеше, че ще иска да се разберат, а излезе друго. Мъжът беше арогантен, отхвърли предложението на адвоката за среща, на която Негилов да му се извини.
- Не става въпрос за това - каза - просто няма да заведеш дело и забравяме за случая.
- Кои сте вие? - сряза го адвокатът
- Приятелите. Ако не се откажеш от делото, приятелите на прокурора и колегите му ще ти пречат по всякакъв начин.
- Ако не иска да се срещнем и говорим, ще заведа дело - категорично отряза Станимиров.
Среща нямаше, затова пък натискът продължи. Започнаха телефонни обаждания от най-различни магистрати, оня го било страх, че могат да го уволнят. Чак председателят на районния съд се включи. Станимиров търпеливо изчака до последния ден на срока, Негилов да се вразуми и вместо да ангажира кого ли не, самият той да дойде и да се разберат, и едва тогава подаде тъжба за образуване на дело. Първият съдия, на когото се падна делото, си направи отвод и не само, предупреди, че и колегите му ще направят същото. Така и стана. След като обиколи съдиите в районния съд и всички си направиха отвод, делото беше прехвърлено в съседния, най-близък град. „Там може и да нямат позиции и затова пак се активизират” - помисли си адвокатът, когато преди малко му се обади Митев. „Съдия Малинов от окръжния съд е при мен - каза. - Иска да говори с теб. Имаш ли възможност да дойдеш…”
Станимиров влезе в кантората, поздравявайки сдържано.
- Колега, я да видим какво е направил малкият? - почна съдията.
- Не знам колко е малък, но самочувствието му е голямо и ще го накарам да си плати за обидата.
- Виж сега, млад е, сгрешил е…
- Като е сгрешил, защо не дойде да ми се извини?
- Дошъл, не дошъл, дай да оправим нещата, да не го накажат.
- Винаги е възможно да има споразумение, стига да има диалог.
- Ти сега по правов ред със споразумение, ами тая твоя реплика за космоса…
- Репликата ми не е обида. Фактически погледнато държавата ни е в космоса, нали?
- Да де, той просто те попитал къде практикуваш, а ти…
- Не ме е питал, искаше да ме унижи. Няма и защо да ме пита, то в пълномощното си пише. Ако реши да иска споразумение, аз съм насреща. Нямам какво повече да кажа!
Станимиров затръшна вратата и с още по-тягостно настроение тръгна към къщи. Нощта изкара в кошмари, а на сутринта потегли за делото в съседния град, сам. Митев не прие да му адвокатства, разбираемо не искаше да си разваля отношенията с прокуратурата. А приятелят му, който присъства на разговора с посредника и щеше да свидетелства в негова полза, взе да го разубеждава:
„По-добре да се откажеш - му каза. - Идваха при мене адвокатът и някакъв приятел на прокурора, убеждаваха ме, че Негилов не е знаел и затова само те е питал къде практикуваш, казаха, че имат свидетели…”
„И ти?”
„Замълчах си.”
Да се откаже Станимиров нямаше, но реши да не го вика, и без това не беше сигурно, дали пак няма да има отлагане.
Наближаваше часът на делото, а още търсеше къде да паркира колата. Само това остава, да закъснее… Едва намери място на паркинга и прединфарктно влезе в съда минута преди започване.
- Бихте ли ме казали къде е зала номер 7? - запита адвокатът идващата насреща му, по коридора, жена с папки.
- И аз отивам там, Вие адвокат Станимиров ли сте? Тъкмо Вас търсех, секретарката по делото Ви съм.
В залата вече чакаха Негилов, адвокатът му и за изненада - не, за шок на Станимиров - една от съдийките от злополучното дело и колегата му, която се явяваше тогава от противниковата страна. Свидетели… умът му не го побираше. Двете излязоха и делото започна.
- Има ли възможност за споразумение? - запита съдията.
- От моя страна няма пречка - отзова се Станимиров - другата страна обаче, досега с нищо не е показала, че иска споразумение.
- Какво е Вашето искане?
- Искам извинение и обезщетение.
- В какъв размер?
- В тъжбата съм посочил 2000, но ако ще има споразумение, може да е наполовина.
- Аз в качеството си на прокурор - започна Негилов - по конституция…
- Остави конституцията настрана, бе, момче - прекъсна го съдията - гледай да се споразумеете, да си нямаш проблеми в службата. Съгласен ли си на споразумение?.
- Не сме съгласни с размера на обезщетението - отговори вместо него адвокатът му.
- Тогава излезте навън да си поговорите на спокойствие - предложи съдията.
- За какви пари говориш, той е на заплата! - обърна се защитникът към Станимиров в коридора. Тонът му беше рязък до острие на бръснач. - Къде си чул и видял някой да съди прокурор?!
- Както виждаш възможно е, Везирев.
- Няма да оставим това така, свидетелите са на наша страна!
- Аз пък другия път ще ангажирам медии!
- До какво стигнахте? - посрещна ги въпросът на съдията.
- Няма споразумение - отговори Станимиров.
- Предлагам, ако той се съгласи за 300 лв. да се споразумеем - изненадващо предложи Везирев.
- Хайде да са 500 - репликира съдията.
- Не, 300!
Омерзен от заформения пазар, Станимиров реши да приключи фиаското:
- Да дават колкото са решили и да спрем пазарлъците. Не мислех, че ще стигнем дотук. Очаквах Негилов да ми се извини и да си даде сметка това, че е прокурор, не му дава право да обижда, всички сме равни пред закона!
- Така трябва да е, но има гилдии… - вметна съдията.
- Аз при всяко явяване преживявам… обидата. Мислех, че изобщо няма стигнем до дело, както казах, искам да приключим!
Станимиров подписа подадения му от съдията протокол за споразумение и излезе.
- Няма да ви се наложи да лъжесвидетелствате, спестих ви го - хвърли вместо поздрав към седящите в коридора съдийка и адвокатка.
Думите му паднаха тежко в мълчанието им. Двете жени гледаха празно. Станимиров затърси колата си на паркинга, все още в плен на завихрилата се буря от емоции, която сигурно дълго нямаше да отшуми. „Как е възможно, мислеше си, нали още тогава, след делото, споделиха, и колежката му, като него, беше възмутена от държанието на прокурора! Ами другата - тя е съдия от състава! Невероятно е колко хора се спущат да помагат на един наглец, а когато честно защитаваш позицията си, няма кой да те подкрепи!” Мъжът махна с ръка и засили по магистралата.