ИЗ „ГЛЕДЕЦ” (1990)

Ангел Горанов

***

На камък сме раждани,
на камък сме раснали,
на камък жито сме сели,
на камък ками сме точили…
И камък сме станали.

—————————–

ЩАСТЛИВЕЦ

Изминах много километри,
в зелено
изгледах очите си,
но четирилистна детелина
не намерих.
А пада първи сняг,
белее болка в слепоочията…
И мойта детелина си остава
земята четирипосочна.

—————————–

ЧОВЕК

Белее надеждата,
белее, от пчелен рояк посетена.
Ти виждаш: череша се свежда
и сладост предвкусваш - червена.
И птица от пазвите,
от твоите пазви дълбоки излита.
Крилата, гласа си опазила,
възвръща си тя висините.
Запалваш с очите си здрача
и с южния вятър препускаш на стреме.
Живееш, щастливецо, значи
в сегашно и в бъдеще време.

—————————–

МОРЕ

Успокой се, море,
успокой се,
че някои
плашиш с вълните си.
Те приспивателно биха ти дали,
ако можеха.
А как ще изхвърляш
мъртвото, непотребното,
с какъв глас
ще ни викаш при себе си!

—————————–

ОВЧАРСКА КОЛИБА

Дървен нар, огнище,
малък медник с топло овче мляко,
стол трикрак и друго нищо.
Бях й гост. От хляба ядох,
с пушка спах на суха папрат нощем,
с гега беше моят дядо.
Цяла зима кри ме,
а напролет пламна -
пепел стана,
но не каза мойто име.

—————————–

НОЩИ

Нощи, аз с вашата черга
дълга умора покривам за сън.
Гола, душата ми - бяла и черна -
мръзне отвън.

—————————–

СЛУХ

Нямаш ли слух
за птичата песен,
ти вече си глух
под свода небесен.

Ти вече си глух -
глас в себе си чух.

—————————–

ОЧАКВАНЕ

Угаснали искри
на дъното се утаиха.
Замръзва
твоята чаша
с вино неотпито.
Къде си?
В празничната нощ открих
колко лош съм бил
на тоя свят
и колко топла е дланта ти.

—————————–

ЮЖНО СЛЪНЦЕ

С коси като узряла ръж
ти слезе в равнината.
И лястовица изведнъж
се стрелна - ножица крилата.
Отряза кичур тя,
в гнездото си го вплете.
Под моята стреха
косите твои светят.

—————————–

ПЪТЕКИ

Пътеки, пътеки -
как изтъняват в усоето,
в храстите клекнали
на времето мое.
Полазва ги троскот
и къпини ги спъват с въжета.
В утрото росно
човек се заплете.
Пътеки безименни.
Скубим ли дивите корени?
Булеварди си имаме,
но пътеките водят нагоре.

—————————–

СЕТИВО

Езикът набъбва от бъбрене,
слухът оглушава.
Поспрях в тишината сред дъбове,
в дъха на тинтява.

И чух мушица как пада,
ранена в крилцето.
Гората бе пламнала клада,
бе празно небето.

Прошепнах в потайни оврази:
едно сетиво съм опазил.

—————————–

НА ОРЕЛ ПОД КРИЛАТА

Търся във въздуха въздух зелен,
търся вода във водата.
Пиех росата на извор студен,
дишах и аз на орел под крилата.
Болка от спомена капе във мен,
остро дълбае, не спира.
Бор на пътеката, бор повален -
как ли под него щурецът мой свири!

—————————–

СЛЕД ПОЛУНОЩ

Звездите опушени
в очите се къпят.
Размътиха изворите им.
И капе, вали светлината…
В утробата й
какъв ли ден
е заченат.

—————————–

НАДЕЖДА

Руини от скала,
от натрупано мълчание
се свличат с громол
след дъжд и трусове:
разплитат корени
на клек и мури,
пътеката поглъщат
откъм опашката й тънка.
А долу дядовата къща -
коза,
запъната на сипей,
над пропастта бездънна
се навежда.
От четири страни
крепи я някаква надежда.

—————————–

РЕКВИЕМ

Смъртта е измислица -
в чернозема ще бъда засят
и в стръкче разлистено
ще се върна на живия свят.
Ще се радвам, хора,
че не приличам на себе си,
че не съм се повторил.

—————————–

ГОРЯ

Светкавици
в чернозема отвеждам…
Светят косите ми
и косъм по косъм
изгарят.
И аз ще угасна
на земята обичана -
запалил трилистните
лампи
на ранни кокичета.