СТРЕЛЯ БАТАРЕЯТА

Младен Денев

Аз съм синът на генерала. Никак не е лесно да си генералски син. Миналата есен, когато да изпращам документите, той ми каза така:
- Най-напред ще минеш през казармата… а другото - после.
Погледнах го право в очите:
- Татко, но това е загубено време?
- Не! - отвърна баща ми. - Това е спечелено време. Преди да станеш офицер ти трябва да бъдеш войник… Казва ти го човек, който е минал през старите конни батареи.
Той млъкна, накъса документите и повече не се обади. Очите му бяха малко тъжни. Така стават винаги, когато си спомни за старите конни батареи.
Не потърсих нови документи и сега съм войник. Тези неща се редят пред очите ми докато чертая по планшета… Всъщност всичко е готово, абсолютно всичко… Само трябва да ни позвънят. Изправен в окопа, капитан Хаджиев държи бинокъла на очите си и чака заповед. Щом пристигне тя, капитанът ще вдигне ръка, ще кипне на телефониста и ще се провикне:
- Стреляаа батареята!
Но сега не вика, сега мълчаливо пресмята разстоянията. За да падне снаряд на място, най-важно е да се знае разстоянието. Така казва капитан Хаджиев… Бинокълът още проблясва в ръцете му и се мести от сипей на сипей, а бойната карта, ошарена с тънки линии, лежи пред окопа. Утринният вятър иска да я свие на руло, но двете буци черна земя не му позволяват. Гледам капитана и за трети път подострям молива. Аз съм изчислител, изчислителят трябва да има подострен молив. Така казва капитан Хаджиев. Снощи, когато приготвих планшета, той го почука с разтворени пръсти и ми рече:
- Ей тука ще се реши всичко… Само дано да не дойде баща ти.
За тази стрелба по нашия код баща ми се превърна в „Ураган 40″. А телефонистът викна точно тъй:
- Другарю капитан, пригответе се. Пристига „Ураган 40″. Току-що получих съобщението…
Капитан Хаджиев поклати глава, удари двата си юмрука и намести бойната си каска. Преди всеки рапорт има навик да намества бойната си каска. Шията му, изгоряла от лятното слънце, безпомощно лъсна изпотена. Той се обърна за секунда, проследи зелената волга през стъклата на бинокъла и тихо пошушна:
- Сега ще ни подгони на нови позиции. Обича ги тези работи…
Нито обвинение, нито пък похвала. Не разбрах защо ми го казва. Пък и нямах време да умувам - баща ми пристигна. До зелената волга се наредиха още пет коли и утихнали покрай храстите, заприличаха на уморено стадо биволи. Много се зарадвах, че баща ми не изчака шофьора, а отвори вратичката сам. Той всичко върши сам, даже и обувките си лъска сам. Проследих го как захапва тънките си устни и по гърба ми пролазиха тръпки. Направо забравих, че съм негов син.
Най-после капитан Хаджиев се провикна:
- Батареяаа, мирррно!
Опъна дългите си ръце, прилепи ги покрай кантовете и тръгна към баща ми. Опита се и да марширува, но земята бе наскоро изорана и стъпките излязоха различни… След рапорта на капитан Хаджиев баща ми се обърна към мене. Обърна се само за секунда. Не се реших и да се усмихна… останах си до моя планшет. Само след минута чух гласа на баща ми:
- Да започваме…
Който е служил в артилерията, сигурно си спомня, че при нас има два вида стрелби. С право мерене и от закрита огнева позиция. Първото не е артилерия, така казва капитан Хаджиев. Щом оръдието виждало мишената, това не било артилерия. А закрита огнева позиция е съвсем друго нещо - оръдията са някъде назад и чакат команди: мерник, равник, всичко по реда си.
Командите ги даваме ние с капитан Хаджиев.
- Да започваме! - повтори баща ми. - Наблюдавайте!
Той вдигна черната си ръка и посочи:
- Наблюдавайте…
Слънчевите зайчета, хвърлени от стъклата на биноклите прекосиха равнината и се спряха до една стара круша. Първо я огледах без бинокъл, самотна, изсъхнала круша с два клона близнаци. Докато пресмятах разстоянието, капитан Хаджиев се обади:
- Разбрах. Виждам противниково картечно гнездо.
В същата минута телефонистът прилепи слушалката до лицето си, а аз се приготвих да записвам. Капитан Хаджиев ме погледна - това значи, че започваме. Тънката телефонна жица ще поеме първата команда, ще я пренесе през нивите и ще я даде на оръдията. Те са скрити долу в низината.
Баща ми свали часовника от ръката си, извади цигарите. Разбира се, няма да запуши, познавам го много добре. Ще чака да свършим стрелбата и едва тогава ще потърси огън. Пушенето за него е една сладка подготовка… Ето го, поглежда стрелките. Остава да каже: начало.
Не, той не казва нищо, бавно тръгва към моя окоп. Готвя се да му рапортувам, но баща ми махна с ръка. Сигурно е намислил друго.
Тайно наблюдавам сянката му по моя планшет. Веждите му се сплитат на възел… Става много тихо…
- Да… - въздъхна баща ми. - Нека да допуснем, че там онези отсреща имат добри снайперисти… Ясно, ще застрелят командира на батареята. Още по-лошо е, че застрелват и заместника му… На планшета тутакси се явява и сянката на капитан Хаджиев. Познавам я по бойната каска. Устните му мърдат:
- Другарю генерал… Щом аз съм убит, щом моя заместник е убит, не разбирам какво искате…
Суровият глас на баща ми го прекъсва:
- Искам батареята да стреля! Ясно ли ви е? Там сега умират пехотинци… Засичам начало: седем часа и двадесет и две минути.
В тишината се чуваше само цъкането на часовника му. Нямах време да умувам, веднага дръпнах бинокъла от врата на капитан Хаджиев. Каишката още беше топла… Двете нашивки на моя пагон ми даваха право да извикам:
- Батареяаа, слушай моята заповед!
Чух как баща ми извади кибрита, но не побърза да запали. Стори ми се, че очите му бяха малко влажни. Той ми кимна да продължа. Изчислих разстоянието до старата круша, изчислих отклонението и чак след минута разбрах, че съм подал първата команда. Разбрах го от телефониста. Наведен над слушалката, той повтаряше:
- Стреляяя батареята… Докато двете прости думи отиваха към оръдията, аз приготвих втората команда:
- По противниковото картечно гнездо…
Точно така трябваше да кажа. Помня, че урока за командите го учихме една зимна сутрин. Парното тихичко свистеше, пръстите на капитан Хаджиев бяха побелели от тебеширен прах, а вън по перваза на прозореца подскачаше одимено врабче. Тогава още не можех да зная, че един ден и аз ще стрелям с батареята, това си е офицерска работа, но записвах всичко. Обичам да записвам всичко. Самите команди ги подчертавах с по две линии. Следващата беше за снарядите, какви трябва да бъдат снарядите… Телефонистът веднага я пое от мене. Представих си как момчетата долу си подават първия снаряд и пулсът ми защрака в гърлото. Само с крайчето на окото си намерих „Ураган 40″. Очите му не се виждаха - бяха скрити зад бинокъла. Сигурно ги стискаше силно, защото в ъглите им се кръстосваха ситни бръчици. Разбирам, че не му е лесно, в края на краищата аз съм негов син. Преди да бъда войник на капитан Хаджиев аз съм негов син. Далечният грохот на оръдията ме накара да забравя всичко. Най-хубавото стана, когато разбрах, че снарядите взеха да ме слушат. Те свистяха над главите ни и падаха там, където им кажех. Макар и „убит”, капитан Хаджиев се усмихна, а баща ми захапа цигарата. Неговото измислено картечно гнездо приличаше на есенна угар… Нямаше я и старата круша…
- Достатъчно! - каза тихо „Ураган 40″. - Край…
Очаквах да дойде при мене и да ме прегърне, но той остана там - замислен и малко тъжен… Най-после запали цигарата, почака я да се разгори и едва тогава повика капитан Хаджиев. Мене, изглежда, ме забрави. Легнах до планшета, подложих каската за възглавница и заспах. Събуди ме гласът на баща ми:
- Ей, артилеристе, стани да се сбогуваме.
Той стисна дланта ми с двете си ръце.
- Татко - рекох, - но ние още не сме се видели…
- Как така не сме? Видяхме се много добре. Ела сега до колата. Трябва да ти предам нещо.
Докато отваряше вратичката, усетих, че дрехите му миришеха на нашата къща. Тъкмо си представях, че съм у дома, и той ме прекъсна:
- Грозде, вземи… Майка ти го праща… Е, довиждане…
Чаках да вдигне ръка и да ми помаха, но той не помаха. Отпусна се на седалката, запали цигара и затвори очи. Сигурен съм, че си спомняше своята конна батарея.