СЛОВО ЗА ПОЛКА НА ИГОР

СЛОВО ЗА ПОХОДА НА ИГОР - ИГОР, СИН НА СВЯТОСЛАВ, ВНУК НА ОЛЕГ

Неизвестен автор (ХII в.)

превод от древноруски: Красимир Георгиев

Не е ли време, братя, със старовремски думи таз повест да разкажем - за похода на Игор, Игор Святославич? Таз песен да започнем за станали събития, за истински неща, а не с измислиците на Боян! Боян е вещ в словата, но щом засъчинява, в дървета се оплита и като вълк се скита, като орел под облаци облита. За прежни времена на битки щом си спомни, соколи десет пуска срещу ято лебеди и първият догонен лебед пее за грохналия Ярослав, за храбрия Мстислав, заклал Редед пред полкове касожски, за аления Роман Святославич. Но не соколи десет срещу ято лебедово е Боян изпратил, братя, а своите пророчески умели пръсти върху живи струни е полагал и те за княжеската слава са гърмели.

Да почнем, братя, тази повест от стария ни Владимир до днешния ни Игор, който, със смелост закален, заострил мъжество и боен дух в сърцето, поведе храбрите си полкове към половецката земя, за да гради земята руска.

Погледна Игор слънцето и зърна, че тъмнината на светилото войската е покрила, и каза Игор на дружината си: „Братя и дружина! Ний по-добре е в битката да паднем, ала в плен да не попаднем, да оседлаем, братя, бързите коне и синия простор на Дон да видим!” И запечатаха се думите на княза от небесното видение за Дон велики: „Аз искам - каза - копие да счупя в степи половецки с вас, руснаци! Аз да загина искам или да отпия с шлем вода от Дон.”

О, ти, Бояне, славей на предишно време! Ако възпееш тези полкове със славееви трели и мисълта ти скача по дърветата, умът ти облаци облита, изплитайки сред славата и старо, и сегашно време, и като вълк обхождайки Троянова пътека от поля към планини, така тогава ще се носи славата на Игор, внук на Олег: „Не буря е соколите отнесла през полетата широки, а към великия ни Дон летят ятата птици.” Или така започвала би тя, пророк Бояне, внук на Велес: „Конете цвилят след реката Сула, прозвънва славата на Киев! Тръбят тръбите в Новгород и знамена в Путивл се веят!”

Дочака Игор своя мил брат Всеволод. И буй-тур Всеволод му каза: „Ти светла светлина си, брате Игор! Двамата сме Святославичи. Ти оседлавай, брате, бързите коне, а моите коне при Курск отдавна чакат. Куряните ми са дружина опитна - те под тръбите са повивани, под шлемовете са отгледани, с върха на копието са отхранени; обходени от тях са пътищата, рововете са познати, лъковете са опънати, колчаните отворени, а сабите наострени; те като сиви вълци скачат из полето и търсят чест за себе си, за княза търсят слава.”

Тогава се качи на златното си стреме Игор, по полето чисто тръгна князът. Помръкна слънцето и мракът пътя прегради; тъмата, предвещала буря, с гръм птиците пробуди, зверовете сепна. Прикри се дивото и от върха на дървесата крясна и заповяда да се подчини земята непозната. И Волга, и Поморие, Сурожа и Корсуня, а и ти, тмутаракански идол! Половците по пътищата неотъпкани към Дон велики вече тичат, каруците им скърцат в полунощ и като лебеди подплашени пищят и съскат.

Повежда войните си Игор и към Дон ги води. А бедата дебне, по дъбовете птиците злокобят, по оврази вълци буря викат, а орлите с грак приканват костите на зверовете и лисици джавкат срещу щитове червени. О, руска ширнала земя, ти вече скриваш се зад хълма!

Загасва дълга нощ. Но ето, зората светлина припалва, мъгла поляните покрива; заспиват дрязгите на славеите, говор на гарджета се пробужда. Руснаците с червени щитове широките поля преграждат и търсят чест за себе си, за княза търсят слава.

И в петък сутринта те половецките войски нечисти стъпкаха, обсипвайки полето със стрели, повлякоха красивите девойки половецки, а с тях и злато, и коприни, скъпи украшения. В кожуси, плащове и чулове прекарваха по мостовете през блата и мочурливи местности червени знамена от половецки всякакви бродерии, хоругви бели, ярки конски пряпорци със сребърни захватки - на храбрия княз Святославич!

В степта почива храброто гнездо на Олег. Тъй далеч е долетяло! Не е родено за обиди то ни от сокол, ни от хвъркато, ни от тебе, черен гарване, неверник половчанин! Гзак бяга като сив вълк, а Кончак следите му утъпква в път към Дон велики.

И кървави зари на следващия ден разсъмването възвестяват; морето праща черни облаци, които искат да затулят четирте слънца, а в тях боботят мълнии. Приижда страшен гръм! Вали, дъжд от стрели изпраща Дон. Ту копие се чупи в гръд, ту сабя чука върху половецки шлем в района на река Каяла там до Дон велики. О, руска ширнала земя, зад хълма вече скри се!

И ето, ветровете, внуци на Стрибог, обвяват от морето със стрели към храбро крачещите полкове на Игор. Земята тътне, мътни са реките, прах степта засипва; тревожно знамената известяват, че половците от Дон и от морето идват и от всичките посоки полковете руски обкръжават. Децата бесови крещят и със стена степта разделят, а храбрите руснаци степ с червените си щитове преграждат.

Яр-туре Всеволод! Сражаваш се отпред пред всички, стрели в поганците изпращаш, с дамаски меч разсичаш ризниците вражи. След теб, където да препускаш, присвяткайки със своя златен шлем, лежат главите половецки нечестиви и шлемове аварски, от теб посечени със закалена сабя, смел яр-туре Всеволод. Какво са раните за този, който забравил е живота и честта си, град Чернигов и бащината златна маска, привичките и обичаите на своята прекрасна мила Глебовна.

Били са времена Троянови, години Ярославови отминаха и бяха походи на Олег, Олег Святославович. Нали с меч Олег изкова скандала, стрели пося в земята и златното му стреме в град Тмутаракан навлезе, тоз звън дочува Всеволод, великият потомък Ярославов, а Владимир пък всяка сутрин ушите свои в Чернигов залага. А самохвалството до съд докара жадния за слава Борис Вячеславич и смъртен зеленящ покров застла в тревата от коило заради обида на храбрия и млад княз Олег. Между угорски коне-раванлии по същата река Каяла баща си Святополк прекара към святата София в Киев. По времето, когато при Олег Гориславич се засяваше и никнеше враждата, загиваше родината на внука на Даждбог и в крамолите княжески човешките животи се скъсяваха. По руските земи тогава рядко си подвикваха орачи, но често грачеха зловещо гарвани, поделяйки си труповете, а гарджетата от грака се опиваха и литваха за плячка. Било е тъй в онези походи и битки, но за битка като днешната не се е чувало.

От ранно утро та до късна вечер и от късна вечер до разсъмване летят стрелите закалени, тряскат сабите по шлемове, пронизват копия дамаски в непознати степи сред земите половецки. Под конските копита черната земя със сиви кости е засята и с кръв полята е; те с мъка се изкачваха по руската земя.

Какво шуми, какво звъни преди зората някъде в далечината? Там Игор полковете връща, жал му е за Всеволод, при брата мил на помощ. И ден се бият, втори ден се бият, но на третия по пладне знамената Игорови падат покосени. Тук, на брега на бързата Каяла, братята разделят се, тук кървавото вино бе изпито и свършиха пируването храбрите руснаци: те сватовете щедро напоиха, но паднаха убити за земята руска. Тревата жалостива ги покрива и дърветата планински към земята им се скланят.

И времена невесели настъпили са вече, братя, степта изсмука руските ни сили. Обида заклини се във войските на Даждбожия потомък, като мома върху земя Троянова пристъпи и замаха с лебедов размах над сините вълни на Дон: с това прогони времена щастливи. Така войната на князете срещу нечестивците приключи, защото казал беше брат на брата: „И това е мое, и това е също мое!” Докато си говореха князете за малкото „това голямо”, ковяха разправии свои. А поганците от вси страни прииждаха с победите си сред земята руска.

О, как далече прелетя соколът, убиващ птици, към морето! А храбрата войска на Игор вече няма да възкръсне! И плач се занарежда, и стенание понесе се по руската земя, от пламналия рог посята с огън. Изплакаха очите си жените руски, нареждайки: „До наште мили вече няма да сме в сговор, ни с мислите, ни с думите им, ний с очите си не ще ги запленяваме и злато и сребро в ръцете си не ще държим!”

Застена, братя, Киев в тежка мъка, а Чернигов от зли беди застена. Тъга разля се по земята руска, като река нахлу печал безмерна по земята руска. Князете докато си крамоли прехвърлят, то нечестивците победно руската земя нападат и с дан от катерича кожа всеки двор облагат.

Нали тез двама храбри Святославичи - Игор и Всеволод, събудили са злото, което с буря бе приспал баща им Святослав велики Киевски: докарал свойте силни полкове и закалени мечове, навлязал сред земята половецка, потъпкал хълмове и низини, реки и езера размътил, потоци спрял и пресушил блата; от полкове погански половецки той лукомореца Кобяк като виелица изтръгна - и бе Кобяк съборен в Киев, в твърдината Святославова. Тогава немци и венецианци, тогава гърци и моравци, пяли за славата на Святослав, сега упрекват Игор, че князът плячката е потопил на дъното на половецката река Каяла и златото си разпилял е. А след това княз Игор се премести от седлото златно на седлото робско. И помрачняха градските стени, веселието секна.

А Святослав тревожен сън видял на хълмовете в Киев: „През тази нощ покриваха ме на легло от тис с покров от черно - казва, - със светло вино черпеха ме, но примесено бе с мъка, изсипваха големи бисери от празните колчани половецки на гърдите ми и величаеха ме. И покривът на моята обител златовръха вече бе без княз, а на ливади там до Плеснеск в нощта безкрайна сиви врани грачеха.”

И казали болярите на княза: „Скръбта е разума ти покорила, княже. Нали, когато два сокола отлетяха от трона златен на баща ти, те искаха Тмутаракан да завладеят и с шлемове вода от Дон да пият. Ала поганците посякоха крилата им със сабите си и соколите с вериги оковаха.

Бе тъмно в този трети ден, когато помръкнаха слънцата: двата стълба пурпурни угаснаха, а с тях и двата млади месеца на Олег и на Святослав се с мрак покриха и потъна сред морето дързостта им към поганците. Тъмата на река Каяла надделя над светлината и като котило от гепарди се разпръснаха по руската земя половци. Позор натисна славата, насилието надделя над свободата и птица Див се просна на земята. И готските красавици, запяли на брега на синьото море, звънтейки с руско злато, възпяха времето на Бус и мъст за ханския провал на Шарокан таяха. Загубихме, дружина, своето веселие.”

Великият ни Святослав тогава, отронил златно слово, със сълзи примесено, изрече: „Вие, синове, о, Игоре и Всеволоде, избързахте земята половецка с мечове да кървавите в търсене на слава; нечестно ги надвихте и без чест кръвта поганска ляхте. Сърцата ви са храбри, от стомана здрава изковани са и в смелост закалени. Какво ли на главата моя бяла натворихте!

Не виждам вече аз властта на силния, богатия и водещия много войни мой брат Ярослав, делил победи с черниговските боляри и с войводите, с татраните, с шелбирите, с топчаките, с ревугите, с олберите. Нали без щитове, с кинджалите си само с буйни възгласи те полковете побеждаваха и на предците славата разнасяха.

Но вие рекохте: „Ще се окуражаваме сами, за себе си ще грабнем прежна слава и предстоящата сами ще поделим!” Възможно ли е, братя, старец да се подмлади! Соколът, щом перата си смени, разбива птици и гнездото си предпазва от обиди. Но е беда, че князът не помага - лоши времена ни връхлетяха. Край Римов жънат вопли саби половецки, а Владимир е в руини. Тъга и мъка са затиснали син Глебов!”

Велики княже Всеволод! Не мислиш ли да долетиш тук отдалеч, престола златен бащин да опазиш? Нали с греблата си ти можеш Волга да разплискаш, а Дон със шлем да изгребеш! Ако бе тук, робинята би струвала стотинка, а робът струвал би петаче. Нали ти можеш сушата със живи катапулти да обстрелваш - с Глебовите храбри синове.

Ти, буйни Рюрик, а и ти, Давид! Къде са шлемовете позлатени на бойците ви - не плаваха ли те сред кръв? И не ревяха ли дружините ви храбри като диви бикове, ранявани от саби закалени на поле незнайно? Стъпете, почитаеми, на златно стреме и отмъстете за обидата на времето, за руската земя, за раните на Игор, този храбър Святославич!

Галицки Осмомисли Ярославе! Седиш високо ти на своя изкован от злато трон, със своите железни полкове подпираш планини унгарски, спираш пътища пред краля и вратите дунавски затваряш; хвърляйки съкровища през облаците, кораби редиш до Дунав. Щом бурите ти обтекат земите, отваряш портите на Киев и от престола златен бащин по султаните в страни далечни стреляш. Ти стреляй, господарю, и в Кончак, мъсти на роба нечестив за руската земя, за раните на Игор, този храбър Святославич!

Ти, славни Роман, а и ти, Мстислав! Зове към подвизи ума ви мисъл смела. Към подвизи безстрашни излетиш ли, като сокол си, реещ се сред вятъра, и се стремиш да изпревариш птицата по смелост. Нали под своите латински шлемове железни мрежи имат ваште войни? Трепереше от тях земята и народи от страни далечни - фини, литовци и латиши, и черкези, и половци - свалиха копията свои и главите си склониха под стоманените мечове. Ала помръкна, княже, блясъкът на слънцето за Игор и дърветата с беди листа отронват; по Русия и край Сула градовете поделиха си. А храбрата войска на Игор няма да възкръсне! Дон, княже, вика те, зове князете към победа, за бран жестока вече бързат храбрите князе Олеговичи.

Ингваре, Всеволоде, а и вие тримата Мстиславичи - соколи шестокрили от добро гнездо сте! Не чрез победи своите владения получихте! Къде са златните ви шлемове и щитовете ви, и копията бойни? Вий затворете портите на ширното поле и в бран посейте своите стрели изострени - за руската земя, за раните на Игор, този храбър Святославич.

А Сула вече не обтича струи сребърни към град Переяславл, под крясъците на неверниците Двина влачи мътните води към тези страшни полочани. Единствен само Изяслав, синът Василков, прозвъни по шлемове литовски с острите си мечове, надминал славата на дядо си Всеслав, ала под алените щитове щом от литовски мечове бе повален върху окървавената трева, така изрече той: „Дружината ти, княже, от крила на птици бе наконтена, а зверовете кърви близаха от нея!” И нямаше го братът Брячислав, ни другият помогна - Всеволод. Тъй, в самота, през злобната огърлица напусна храброто му тяло бисерната му душа. Униват гласове, изчезват веселби, тръбят тръбите градски.

Ти, Ярослав, и вие, внуци на Всеслав! Сведете вече знамена, сложете в ножниците мечове нащърбени, защото на дедите славата загубихте. Със свойте крамоли насочвате неверниците към земята руска, към достоянието на Всеслав. Нали с междуособиците тръгна насилието от земята половецка!

На седмия Троянов век Всеслав изтегли жребий за любимата девица. Улучил сгодния момент, на коня седна и към Киевград препусна, и там докосна с копие престола златен киевски. А в полунощ като опасен звяр, покрит със синкави мъгли, из Белгород препусна и до сутринта успех постигна: отвори портите на Новгород, оспори славата на Ярослав и като вълк се втурна от Дудутка до Немига. А край Немига стелят снопи от глави, вършеят със стоманени вериги, душата на хармана на живота слагат и от тялото отвяват. Поляти с кръв са бреговете на Немига, засяти са били със зло, засяти с костите на синовете руски. А княз Всеслав е съдел людете, управниците градски уговарял и по вълчи нощем бродел: по първите петли от Киев до Тмуторокан кръстосвал и като вълк на Хорс великия пресичал пътя. В Полоцк щом прозвънявала за утринна молитва медната камбана на Света София, той в Киев този звън дочувал. Душа всемъдра в храбро тяло имал той, но често го връхлитали беди. Отдавна прозорливият Боян разумна приказка му бе изрекъл: „Нито на хитрия, нито на сръчния, нито на птицата изкусна Божи съд ще се размине!”

О, нека стене руската земя, припомняйки си прежни времена и предните князе. За онзи, стария владетел Владимир, не е било възможно да се прикове към киевските планини, но знамената му сега са Рюрикови, както и Давидови, и вече поотделно знамената се развяват, вече копията в несъгласие припяват.

Край Дунава гласът на Ярославна се дочува като кукувица неочаквана, която рано кука: „Над Дунава аз като кукувица ще летя - изрича тя, - ръкав копринен ще намокря там, в река Каяла, и ще изтрия кървавите рани княжески от силното му тяло.”

А сутринта край градската стена в Путивл нарежда плачещата Ярославна: „О, ветре-ветрище! Защо насреща духаш, господарю? Защо тъй бързо на крилата си въздушни носиш вражески стрели към войните на моя мил? Не ти ли е достатъчно високо облаците да раздухваш и по синьото море да люшкаш кораби? Защо в тревите моето веселие разпръсна, господарю?”

Край градската стена в Путивл нарежда рано плачещата Ярославна: „О, Днепър славен! Ти каменните планини през половецката земя проби. Опази Святославовите лодки до Кобяковия лагер. Докарай, господарю, моя мил при мен, за да не му изпращам сутрин сълзи по морето.”

Край градската стена в Путивл нарежда рано плачещата Ярославна: „Светло трижди пресветло слънце! За всички ти си топло и прекрасно. Защо, владетелю, простря лъчи изгарящи над войните на моя мил? В поле безводно с жажда лъковете им усука и колчаните затъкна с мъка.”

Разпени се морето в полунощ, докараха мъглите урагани. А Бог показа на княз Игор пътя от земята половецка към земята руска, към престола златен бащин. Изгасват вечерта зарите. Игор спи, будува Игор, мислено измерва Игор дължината на полята от великия Дон чак до малкия Донец. А в полунощ Оврул препусна с коня зад реката; нека князът се усети може ли да бъде Игор в плен. И закрещя, затрополи земята, зашумя тревата, половецки шатри се раздвижиха. И се затича като хермелин княз Игор към тръстиките, тъй както бяла патица стреми се към вода. На бързия си кон се метна, а от коня после като сив вълк скочи. На Донец към кривулиците затича, полетял като сокол под облаците, трепещ лебеди и гъски за закуска, обед и вечеря. А когато Игор полетя като сокол, тогава като вълк Оврул го погна, пръскайки след себе си роса студена; скоро двамата конете бързи умориха.

И промълви Донец: „О, княже Игоре! Не бяха ли достатъчно за теб величията, за Кончак омразата, а за земята руска веселбите!” И рече Игор: „О, Донец! Не беше ли достатъчно за теб величието да люлееш княза на вълните си, на своите сребристи брегове за него ти треви зелени да разстилаш, под сенки на разлистени дървета с топлите мъгли да го обличаш и да го пазиш, както пазиш птица над водите, чайка над вълните, патица сред ветровете. Не е такава - каза той - реката Стугна: с малката си струя тя погълна чужди вади и потоци и във вир до мрачните си брегове удави юношата Ростислав.” Край тъмни брегове на Днепър майката на Ростислав оплаква младия княз Ростислав. Повяхнаха от скръб цветята, а дърветата с тъга корони към земята сведоха.

Не свраки са заграчили, а по следите Игорови яздеха Гзак и Кончак. Тогава враните не гъгнеха, а гаргите замлъкнаха и свраките не грачеха, само змии пълзяха. С почукване кълвачи пътя към реката сочеха, а славеите изгрева вестяха с песните си весели. Гзаг на Кончак говореше: „Ако соколът към гнездото си лети, то да простреляме соколчето му със стрелите позлатени.” Кончак на Гзак говореше: „Ако соколът към гнездото си лети, соколчето да оплетеме като прелестна девица.” И Гзак отвърна на Кончак: „Ако го оплетеме като прелестна девица, няма да имаме нито соколче, нито прелестна девица и ще започнат да ни бият птиците в полето половецко.”

Тъй песнотворецът Боян разказваше за времената стари и пееше за походите Святославови, за Ярослав и Олеговото потомство: „Тежко й на главата, ако е без плещи, и в беда е тялото, щом без глава е…” - така в беда е руската земя без Игор. Щом на небето свети слънцето, княз Игор е на руската земя. Край Дунава девици пеят, гласовете им се вият през морето чак до Киев. А Игор язди по Боричев към светата Пирогошча богородица. Селата радостни са, градовете - весели.

Нека възпеем славата на старите князе, а след това и младите ще величаем. Слава на Игор Святославович, на буй-тур Всеволод и на Владимир Игорович! Нека бъдат здрави и князете, и дружината, воювали за християните против нашествията на неверниците! Да бъде слава за князете и дружината! Амин.

1187-1188 г.