НАРОДНОСТНОТО В ЛИТЕРАТУРАТА

Петко Здравелин

Всяко произведение на изкуството, колкото и общочовешкото да е, и да се е наложило като такова, то винаги носи дълбоките следи на народностната култура на дадена страна през дадена епоха. Защото, колкото и да е неделима културната общност на народите, все пак всеки от тях участва в тази общност чрез своите белязани представители, които са негова духовна еманация и като такива носят с изкуството си характерното на своя народ.

Ако хвърлим поглед към произведенията на Микеланджело, Ог. Роден, В. Юго, Толстой, Верди, Вагнер, Чайковски, ще видим, че техните работи - скулптура, картини, музика, книги, колкото и общочовешки да изглеждат, носят в основата си характерното на народа, към който принадлежи техният творец.

И ако това важи общо за изкуството, то в частност за литературата то се налага с още по-голяма сила.

Та нима едни Балзак, Зола, Юго не са се наложили именно като французи? А Толстой, Достоевски - не остават ли преди всичко руснаци, а после общочовешки философи и учители? И не затова ли именно всички те изпъкват така ярко над своите съвременници и прескачайки духовните граници на родината си, са влезли в числото на общочовешките избраници?

И това не е случайно. М. Горки с право бележи, че „Няма книга, която да не учи хората на нещо!” Това е основният и дълбок смисъл на литературата. Писателят е длъжен да отразява в своето творчество живота в неговото многообразие и по този начин да опознае с него читателя и му даде възможност да се ориентира в него. В това е и общественото значение на литературата. А това значение е било създавано и тачено още от древните народи.

Ето как древните гърци го предават в едно свое предание: При войската, която отстъпвала под напора на неприятеля и която молела за подкрепа, вместо очакваната помощ, дошъл само един човек, и то куц. Но той запял песен - дивна бойна песен, която така въодушевила отчаяните борци, че те се хвърлили напред с такъв устрем, който сломил тържествуващия вече противник.

Само чрез обществените прояви на дадена епоха, литературата черпи своето дълбоко съдържание. И колкото литературата се явява израз на обществени движения на по-голям кръг - значи се доближава до народа, толкова тя добива по-голямо значение. Това разбиране на литературата от големите писатели на миналото им даде възможност да създадат своите безсмъртни творения.

За великия френски реалист Оноре Балзак един виден немски икономист бележи; „От книгите на Балзак аз научих за стопанския живот и развитие на Франция много повече, отколкото от всичките й икономисти през това време.”

А с какво си извоюва безсмъртието Гогол? Нали с това ярко изразено приобщаване към народа чрез изкуството си?

И ако у нас, ето вече 20 години след Европейската война, не можа да се създаде една крупна фигура в литературата ни, да се затвърди едно име, което да ни представи вярно и достойно извън границите ни, то се дължи именно на липсата на това основно разбиране значението на литературата.

И ние виждаме как всяка година книжният пазар се наводнява от най-разнообразна литература, която в края на краищата е само едно преливане от пусто в празно.

Народностното в литературата е нейното най-ценно качество, което я прави обществено значима и й осигурява влияние и безсмъртие. Без това си качество тя остава само едно средство за леко развлечение, както за тези, които я създават, така и за тези, за които е предназначена и като такава е осъдена на забвение от страна на народните маси.

И поради тази именно липса на народност в съвременната ни литература, се яви в последно време особеният интерес към нашите класици. И в резултат миналата година най-четената книга беше „Записките” на Захари Стоянов, която излезе в две издания, а тази година съчиненията на Хр. Ботев, които излязоха в 4 различни издания и получиха едно рекордно разпространение.

Всичко това иде да покаже, че нашите писатели би трябвало да се върнат отново към живота, както техните велики предшественици, който живот днес е още повече комплициран и изпълнен с противоречия и борби и като се приобщят с народа ни, оттам да почерпят своите сюжети.

Тогава те ще постигнат едно истинско народностно творчество, което ще им осигури големия успех и престиж, каквито имат и днес техните велики предшественици.


в. „Литературен глас”, г. 13, бр. 504, 26.02.1941 г.