ПАВЕЛ МАТЕВ: „В НАПИСАНОТО СЛОВО ОСТАВА ТЪРЖЕСТВОТО НА ЧОВЕШКИЯ ДУХ…”

 Разговора с Павел Матев води Татяна Любенова

- Уважаеми поете, Вие идвате в Плевен все през есента. Това поетичен знак ли е?
- Дано е поетичен знак. За последните две години аз идвам може би за трети път. Но… все през есента ли се пада? Виж, това не съм забелязал. Може би защото есента ми е любимият сезон, трябва да призная. Любим и като природа, и като време за писане. Смятам, че това е плодородно време. Времето, в което земята си отдъхва, дърветата заспиват, а хората обикновено не са толкова уморени и имат по-голямо вътрешно излъчване.
- Българинът има много особен характер. Вие имате ли определение за него? Сливането на прабългарското и славянското начало не го ли направи по-слаб?
- Аз не съм народовед. Това, което ще кажа, ще бъде много субективно, мнение на един поет. Мисля, че сливането на двете начала напротив, е направило българина по-силен. Събрала се е онази славянска енергия, която е тътнела тук, на Балканите, заедно с Аспаруховата орда, пресякла Дунава, за да въведе държавническия елемент. И смятам, че тази сплав – не смес, а сплав – е оформила характера на българина. Тоя характер е сложно нещо, той едва ли може да се опише само с няколко определения. Независимо от всичко обаче, той е безспорно силен характер. Фактът, че премина през толкова перипетии, през толкова премеждия, и успя да се съхрани – мисля, че това достатъчно говори за един твърд характер, въпреки славянската сантименталност. А, според мен, тъкмо тази славянска сантименталност е родината на поезията, на истинската българска поезия.
- Преди време четох едно изследване за живота на нациите. Някои учени твърдят, че животът на една нация е около 1500 години. Днешните времена за българската нация, която е твърде стара, и за българската култура са много трудни. Едно бездуховно време. Дали това е предизвестие за смъртта на нашата нация?
- Дано не е! Дано не е предизвестие за смърт! Аз не съм чел подобни твърдения и не съм склонен да им вярвам. Аз мисля, че една нация, създадена от такава сплав, за която вече стана дума, е издръжлива и тя ще преодолее препятствията на времето и на епохата. Не смятам, че ще изчезне България. Освен, ако някой не ни покори със сила, да ни потурчи, да кажем!
- Отново?
- Отново. Иначе България ще живее. Било съдено да преживеем и това бездуховно време, както го нарекохте справедливо. Било съдено да го преживеем… Аз мисля, че ще го надживеем. Ще дойде време, когато отново духовното начало ще се осъзнае – и в цялата нация, и във всеки гражданин. И отново ще имаме оня духовен подем, който сме имали. Защото, ако искаш да унищожиш една нация, първо духовно трябва да я унищожиш.
Този световен ред, който сега се създава е на потребителското общество. На онези, които мислят само за пари, които се стремят към евтини удоволствия, на които не е нужна висока духовност, а площадно развлечение.
- Повече от 75 години българинът сякаш води една война със себе си. Как да му покажем, че той трябва да спре, защото по този начин унищожава и себе си, и държавата, и нацията?
- Ами, уви, такава е българската орисия. Аз мисля, че най-после трябва да узреем, за да дадем плод. Действително драматична, бих казал трагично-драматична е съдбата на българина и на България изобщо. Това дълбоко ме засяга и Вие знаете, че един от основните мотиви в моята поезия е темата за отечеството и за родината. Иска ми се да вярвам и тая надежда, че ще преодолеем всичко. Ще го преодолеем, ако отново не се явяват такива конфронтационни типове, които държат непременно да насъскат човек срещу човека, българин срещу българина. Когато престане това насъскване, тогава ще дойде просветлението.
- Вас словото отчайва ли Ви или Ви успокоява?
- Не ме успокоява, тревожи ме. То е оная свобода за мене, която е истинската свобода. Словото изразява тревогите на душата и на сърцето ми.
- Във Вашата поезия често се срещат материята и духът. Някои философи твърдят, че материята е една обвивка, която се разрушава, а духът… остава. Духът как се съхранява?
- Духът се съхранява чрез творчеството. То е израз на духа. Материята умира. И човекът умира, а творчеството съхранява духа. Вижте големите поети. Отидоха си от тая земя. Кой вече помни кога си отиде Яворов, в 1914 година, а виждате ли, духът на Яворов живее. Живее колко години вече! И духът на един Вапцаров, или на дядо Вазов, на Петко Славейков или на един Смирненски, ако щете. Отидоха си, някои от тях млади и зелени, а онова, което написаха, остава като тържество на човешкия дух.
- Вярвате ли, че ще се върнем един ден тук на Земята, за да довършим нещо, което сега не сме довършили?
- Аз съм далеч от всякакви спиритуалистични възгледи. Не зная дали има прераждане. Но повече не вярвам, трябва да призная.
- Пожелайте нещо на плевенчани!
- Аз мисля, че Плевен е един от забележителните български градове. Него историята го е покрила със слава, която е от най-светлите, бих казал. Неговото настояще сега също е тревожно и драматично, но аз се надявам, че хората на този град, както и всички българи, ще надмогнат всичко.

8 октомври 1997 г.