ЛЪЧ ОТ ЖИВОТА

Никола Сулас

превод от гръцки: Мария Филипова-Хаджи

От остров Кимоло, един от красавците на Егейския архипелаг Цикладите, за един час с бърза лодка се стига до голямата скала, над която господства с височината и с белотата си един фар, който вече десетина години се управлява от Полихронис. Ветеран от активната борба с морето, той дойде и се закотви върху изстрадалата от бурите скала, безсилен да скъса въжетата, с които го беше усукала хилядолетната морска богиня.
Полихронис цял живот си живееше сам. Появи се дръзко на земята като… Ей така, изникна като диво цвете на природата, без ничия грижа, ненадейно, без да знае семето си и утробата, която го бе изхвърлила.
В дома за сираци на остров Скято пое първия си залък и цял живот с пот и мъка, с непосилен труд изкарваше хлебеца си, за да има и той право да живее. Цели четиридесет години работеше в морето. Опозна го съкровищно. Голобрад, почернял като гарван, босоног пристъпваше като дете върху солените дъски, подгизнали от морска вода, пот и сълзи, сега вече прегърбен, почти инвалид, беловлас от годините и солта, беше дал-взел, но… да видим.
Малкото островче се простираше само върху четири декара земя и се спускаше към морето по стръмни и опасни ридове. Отгоре, на равно място, беше построен и фарът. И само откъм запад някакви отсечени скали очертаваха безформена ивица залив, където веднъж месечно се установяваше една малка платноходка и му доставяше необходимото за пребиваване.
Животът в това място е сравнително труден, отгоре на това, лесно се губи управление над каика и трудно се доближава брегът. Нечистотията и заразата в малкия архипелаг на Цикладите не прощават дързости.
Управата се бе погрижила за Полихронис, да не му липсва чиста вода. Той обаче, имаше нужда и от някаква живинка, да прогонва самотата му.
През годините беше стъкмил един водоем, където се събираше водата от дъждовете, които съвсем рядко падаха тук и все пак подхранваха, разхлаждаха, напояваха нищожния живот и по-малко самата земя.
Тези десет години съвсем не успяха да го отчаят. Дните му минаваха в борба да съхрани малкото мършави животинки и бедната земя. Нощите – в борба с гъстия мрак и смъртта. Слава на Бога, до тук се справи добре. А когато умората си казваше думата, опъваше сухото си тяло върху железния креват със сламен дюшек и нямаше причина да не заспи – нечистотията и дисциплината му позволяваха спокоен сън.
Бързоходката не се появи два месеца. Времето напук се задържа, разпръсна облаците и изпрати вълни, прогони живота и се погрижи за смъртта.
За половин месец повече от животинките измряха. Малката земя се носеше сред морето заедно с всичките си насаждения по поръка на вятъра. И Полихронис воюваше сред тях – по-близо до смъртта, отколкото до живота.
Изминаха два месеца и седем дни, откакто бързоходката не беше се появявала. А онази нощ ще речеш, че беше най-дълга от всички и побра толкова напрежение, че повече не можеше, заедно с един безсилен човек, понесен на безформената си крива шхуна, да се бори с равнодушните скали, градушката и стихията.
Полихронис беше в агонията на борбата. Бореше се отпаднал и сам, с изподрано тяло, за да предупреди съчовеците си да избегнат настъпващата гибел и щетите. Светлината на малкия фар сега беше много важна в тази страшна възбуда на стихиите. Устремено, клатейки се по стълбите, отвори бедничкия си шкаф, грабна колкото и каквото събираше прегръдката му, задъхан се заизкачва по стръмната стълба, за да излезе на тясната веранда на фара. С малкото бензин, който му беше останал и който щеше да го държи жив в студа, той заля единствените си дрехи и ги запали.
В този миг Полихронис приличаше на „подпалвача от 21 век” и съвсем инстинктивно постави живота на хората над своя живот.
Откъм шхуната се чуха викове. Малко късно може би, но все пак преди стихията да направи завой и да се изгуби зад тъмния хоризонт.
Неговата смърт, или техният живот…