ДРУГ ЪГЪЛ
ДРУГ ЪГЪЛ
В памет на Пеньо Пенев
Какъв бе той?
Певецът на строежите?
На бетона, скелите и петилетките?
На партията, която все е чела
в душата му небрежно?
Поетът на скръбта -
сгъстена в траурните му куплети?
Поетът със стихове, останали задълго
само във възторга на ръкописите?
Поетът, оставен да раздухва сам в себе си
на думите жаравата?
Поетът на хлебоедите, чакали за лук и зеле?
Поетът, останал насаме с чашата горчива?
Кое бе негово?
Кое бе разногласно?
Кое бе лозунг?
Кое бе изповед?
В коя от двете бездни беше взрян?
Не знам.
Но в мен все още
трепери гръмотевицата на въпросите,
все още потомците на Брут не са проговорили.
остава само да боли, че мащеха съдба
го е прегръщала,
че в пещерите на живота му е вила
като вълчица обидата.
Сега - какво?
Звучете, времена, фанфари-думи!
Търсете сянката!
Вържете духа на неговата смърт сурова.
Шумете!
Ала всуе -
едва ли душата му отнякъде ще чуе:
над него пак е
самотно. Тихо. И студено.
ПОЕТИ
И зачеркнали въпроса хлебен,
и объркали на денонощието
схемите -
сеем на илюзиите семето.
Останалото е непотребност.
ПОЕЗИЯ
Какви ти стихове!
Каква ти поезия!
Народът диша учестено.
Народът ги поглежда с недоумение
и стиховете ти
със знак на безразличие бележи.
Заприщил в себе си реки от отчаяние,
нарамил кош със грижи,
народът всички сантименти стриже,
поломил стръкчетата им
в пустинното си мълчание.
Мълчи народът,
като в Ботевото време.
О, днес не дрънчат глухо и страшно окови!
Злото е невидимо - в тъмни доби
черният му жребец с копита рови
и звънти златното му стреме.
Какви ти стихове!
Каква ти поезия!
РУБИКОН
И все този Рубикон!
И днес гледам отдалече Рим.
Легионите ми са рухнали.
Прахът на Цезар не може да раздуха пожарища.
Цезарите - лилипути са спирали до тук.
Аз също.
Свалям бронята.
Снемам шлема си.
Разпускам легионите.
Нарамвам дългата броеница на годините,
бродя сам из мъдрата величавост
на древността.
Какво от това, че е само фантазия!
А когато гмежта на улицата почне
да ме гази -
всичко си идва на мястото.
И все пак -
кънтят и викат в сърцето ми
моите рубикони!
