ПРОФИЛЪТ

Константин Щъркелов

Навън снежинки играят…

Бялата завеска я открива внимателно една нежна ръка. Светлият профил на девойката някого изпраща. Не… сияющият поглед някого посреща… Не… тихата девойка се радва на белите снежинки - на сребърния ден.

Шейни отминават…

Тя гледа през прозореца изсъхналите стебла на посърналите хризантеми и се усмихва и сияе - трепти от умиление - очакване - възторг. Очите й искрят от радост… или не знам, може би са насълзени? Господи, денят умира… Дали не е моят ден? О, не - той още не е изгрял. Навън играят снежинки, като бели пеперуди - падат и таят… А тия две тъмни хризантеми? Есен. Те клонят към мене. По бялата дреха трепти светлина. Косите й се смеят около профила - сияние - ореол.

Боже мой, кой ли би узнал защо ликувам тоя ден?

Шейни отминават…

Навън снежинки играят… Денят умира. Над Витоша се диплят облаци… А на мен ми е светло и никой не знае това. Аз гледам през прозореца, и никого не чакам, и никого не искам… Той е в мене… навън е пролет.

Това не са снежинки - а цветът прецъфтява на вишните. Аз живея - радвам се, и ми е мъка - разбирате ли? Аз се радвам и ми е мъчно.

Гледам през прозореца усмихната - снежинки играят - шейни отминават…


в. „Развигор”, бр. 1, 06.01.1921 г.