Камлеш

превод: Невена Стефанова

ИЗГУБЕНИЯТ ЧАР

Когато
небесата като празен водоем
ще глъхнат без врабчета,
те ще разкрият своята безпомощност.
На хоризонта
на нощите непрозрачни
под безсилната луна
градът ще има тъжен вид,
с превръзки на очите
хората напразно дом ще дирят.
Такова време ще настане, че и
                               вкусната храна
отрова ще изпуска,
но хората все пак ще хванат нещо
с въдиците, на които
се е свършила стръвта.
Когато слънцето залезе,
човекът, който е забравил детството,
отново ще намери път
и тялото, окървавено от трънака,
ще почива изморено,
и този, който е загубил
вярната посока към дома,
и той все пак във нещо ще сполучи.

ПРОЛЕТ

Опитвам се да вникна във мистерията
на времето.
Трептят клепачите ти като цветни
                                               храстчета
във въздуха замрял
и от гръдта ти се отронва цвят
и кара погледа ни да потръпва.
Флуиди плуват в утринния въздух,
изпълват нас и вас, и времето
със аромата на провлеченото утро.
Макар да е замряло всичко
- подобно вестоносец - облак бърза
                                                   по небето,
разнасяйки по него вест.
А вейката на масата напъпва
със устни от нектар
и между нас във стаята израства,
а пръстите ми я докосват леко.
И нещо като музика от твоето
                                          присъствие
под сянката на клончето витае,
разнася се във въздуха, във слънцето,
във времето.

БОЖЕСТВЕНА ЛЮБИМА

Аз диря те в реките, в шумоленето
на костенурките и във бръмтежа на
                                              комарите,
във екота на канарите аз те диря,
във острите треви, които режат
езика на овцете и го раздвояват
като езика на змията,
и кръв покапва по цветята,
разцъфнали във гробището -
там те диря.
Сред гробището, дето призраците
                                                   бродят
и оставят своите савани.
Но в гробището днес овчари спят,
овцете блеят,
защото кочовете с камъни на шиите са
                                                     се удавили.
Опитвам се да те намеря във различните
шестнайсет лика на луната,
боейки се от змиите в гнездото ти
- аз сред жирафите и морските коне
                                                      те диря,
където на слоницата децата раснат;
между дърветата те търся, в чиито
                                                     корони
ловците са забили островърхите стрели.
И виждам как, наметнати отново,
призраците се изправят
на портата на гробището -
от лицата им струи доволство,
че похитили са една девойка от земята.
Окървавен, героите на рая аз повеждам
със войнство от сърни,
под жарко слънце да те диря пак
из кошерите на пчелите,
в лисичите бърлоги,
в подронените речни брегове,
със факел във ръцете си,
погребани в праха на канарите…
Намирам те
сред стадото овце, там, дето с копие
                                                      нощта
от привиденията пази.
И привиденията в гробището вече спят.