ИЗ „ТАМ” (1994)

Киркор Папазян

РИМА

Сънуван образ на момиче и незвучала рима…

Еднакво май съдбата ни поетова започва:
когато даже тъмнината става зрима
и камък се превръща в плодоносна почва.

И радостно-мъчително от чувствата ни смътни
незнайно как изгряват най-думите вълшебни,
та можем със ръка да стигнем сенките безплътни,
да чуем тайните, които мъдро тишината шепне,
да видим и звезда, от Бога неоткрита още,
и мълния да сетим, в мига преди да светне,
в просъница извечна да смесим дни и нощи…

И да не мислим никога какво ще бъде сетне.

Защото с е т н е няма, а има странна рима,
чист образ на момиче, графично с твоя слени,
в сърцето ти следобедно - предчувствие за трима…

И четири куплета, тъй сладко посолени…


АЛИБИ

Внезапно призова ме тоя нелеп и непонятен съд…

Изправен в тога, прокурорът предлага висша мяра - смърт!
Невероятно ми се струва, но се оглеждам настрани:
свидетели са мойте стари години, месеци и дни.

Боязън смътна ме пробожда току под седмото ребро -
ах, тук не може да помогне и геният на Поаро!
Тук друго трябва да доказвам… Съвсем обратното, съвсем!

Объркан, търся важен довод - поне за днес да съм спасен.
Но чувам как отеква тежко над мен жесток, безстрастен глас:
„Година…месец еди-кой си…на дата с отбелязан час…
Война убийствена…Пред нея и адът би останал ням!
Ответникът къде е, питам?!… Ответникът го няма там!
Имръзнали деца без покрив… Умиращи от глад и тиф…
Разстреляни в затвора хора според закон несправедлив…”

И протоколът бъбне страшно: „От рак угаснал млад живот…
Със стронций наторена, стене земята от отровен плод…
Поет, разрязал тънки вени…В нощта катастрофирал влак…
Любов, излъгана от мерзост…А него пак го няма, пак!…”

Не!…Стига!… Стойте!… Аз признавам: не мога да се защитя.
Виновен съм - отбележете! - и за сътворението на света.
И с предрешена участ вече, пред съдния девети вал
какво алиби да представя?… Нали съм жив и оцелял?!…
Но ако не по римско право, то по човешките права
последна дума ми остава… А пък ще видим след това!


ВИНА

За нищо сторено не съжалявам!

За ненаправеното ме боли:
гори ме то - разпалена жарава,
боде с безмилостните си игли.

А времето напредва… Време няма!

И в гърлото ми буцата расте:
вината ми - по-малка, по-голяма -
уви, не е вината на дете,
за вкъщи закъсняло от игрите
подир определения му час…

Непредвидливо пропилявах дните,
незнаейки остават ли в запас,
когато все по-ниско пада мрака
в последен миг - и той неопростен…

Какво ли мога повече да чакам!?…
Та той на крачка само е от мен!

Но как сълза спестена да пролея,
прахосан стих да си припомня?!…Как
пропусната любов да преживея
и да прекрача недостигнат праг;
подминат враг отново да намразя,
невтасал хляб в пещта да изпека,
да сложа цвете в счупената ваза,
да хвърля камък в сухата река?!…

Боли ме!…Но за друго… Вече зная,
че ненаправеното е лъжа!

Да, трябва от началото до края
на стореното все да му дължа!…


СЕГА

Сега!… Сега тече кръвта,
шуми във вените и блика.
Сега те жегва любовта
и страстно в сумрака те вика.
Чуй как в ухото ти бръмчи
звукът нектарен на пчелата…
Безмилостно в мига личи
на дума казана съдбата.
И мозъкът сега боде
(то утре ще е късно вече!…)
Въпросът вечен: „Накъде?” -
когато тръгваш надалече.
Сега Земята се върти,
ту мирна, или в земетръси.
Надолу ябълка лети
закона си сега да търси!
Кога в ръката ще държиш
конец с началото на края?
Сега се радваш и скърбиш,
попадаш в ада, влизаш в рая.
В най-скъпо нещо се кълнеш
и вярваш му, защото дишаш.
„С е г а” е всичко: свят цъфтеж,
разпален от искрата свиша!…
Животът - до предел сгъстен,
сърцето - чака да се пръсне…
Сега е твоят ден рожден
и само днеска ще възкръснеш.


СЕЗОНИ

След този слънчев януари
навярно иде снежен май…

Сезоните са твърде стари,
по-нови - грижите комай.

И ето на - сега гризе ме:
овошките садил съм с пот,
а ще измръзнат преди време!…

Но чакам все пак своя плод.

Бадемът първи ще погине,
ще го сподири сливов цвят…

Поне полека да изстине
в объркания кръговрат!

И аз, изпълнен със тревога
за тънкия филиз лоза,
пак взех копачката двурога -
че зее празната маза…

Достигнал съм до свойта есен -
на хвърлей вече от смъртта…
И де го оня плод чудесен
на мъдрост и на красота,
мечтан в среднощи южнозвездни
под хълм край сребърна река?!…

Ах, виждам го как бавно чезне
там, с ветрищата - ей така.
Изпуснах го, току подмамен
от някакъв антициклон,
дошъл при мене непоканен,
преди да резна първи клон.

Сред нарушен сезонен ритъм,
не цвят - сърцето ми гори!…

Но продължавам упорито:
в декември все ще наспори!

Да беше тъй с живота!… Боже!…
През снежен май да съм дете!
Единствено това не може
природата да ми даде.


ИМЕ

Какво е всъщност името? Какво е?!…

В един от мене неочакван час,
все още непрогледнал, става м о е,
защото кръстникът ми имал власт.

Ала и той съвсем не предполагал
как по-нататък то ще зазвучи:
дали и непроходило от прага
ще може с отпечатък да личи

ибез убежище, за да се скрие,
залюшкано сред вечни „не” и „да”,
небето с чиста съвест ще умие,
избрало си приятелска беда…
В хемоглобина му нехералдичен
дали ще има непреходен знак -
мишена за ловци, опазен дивеч,
от вятър грабнато листо от мак,
от обич боледуващо, с въпроси,
отправени, уви, към мен…Към мен!
Със отговори трудни, а не прости…

Ще отговарям до последен ден!

Та туй е реченото мое име -
с пробити тъпанчета от войни,
посипано от пепел хирошимен…

Века на кръстника ли да вини?!…


НАВРЕМЕ

Кога, какво, кому да завещая?!…

Натрупах всякакви горчивини,
но - Бога ми! - животът е омая
дори пред края - с многото вини,
с непреживяно и с недоразбрано,
с онуй, уви, „било то, що било”!…

Дали по-късно или пък по-рано?
На рамо с росинантово седло!

А който иска, нека да го вземе -
ще пише завещание и той…

Родих се може би несвоевременен,
но винаги навреме влизах в бой.


ВАРТОЛОМЕЕВА НОЩ

Неотменима, неизбежна, нужна -
жестоко приближава тя към мен.

Здрачевината става тъмноружна
и блясва косо мечът, устремен
безмилостно, на пръсти от гърдите.

Не съм ни католик, ни хугенот.
Като безверник си прекарах дните -
издънка вярна на безбожен род.

И, Господи, до днес не съм се кланял
на цар, бил той облечен или гол!
Затуй главата ми ще е заклана,
пред всичките набучена на кол.

Но пак непобедена ще се лее
от раните целебната ми кръв…

Аз чакам те, Свети Вартоломее!
Ако не дойдеш, ще започна пръв…


БИТКА

Битка!… До края!… Не за час, не за месец!…
Все по-трудно се браня - усещам.
Но и аз съвсем не съм лесен,
щом веднъж съм излязъл насреща!

Побелял, прединфарктен, предраков,
оставил часовника да пресмята,
продължавам да бъда еднакъв
воин между „шах”-а и „мат”-а,
да откривам варианти нови,
неизвестни, смърт, и на тебе!…

Мислите и чувствата ми са готови
за предопределения жребий:
че не ще успея докрай да догледам
маратонския финал на двубоя -
твоя ще бъде и тази победа.

Но идеята!… Нали т я беше моя!?…


ЛАВИНА

„Човек ли бе или двуного?” -
годините ме питат строго.
Ах, няма никак да е лесно:
ще трябва да говоря честно,
не истина наполовина,
а цялата!…

Като лавина
тя иде право срещу мене,
огромна, с трясък и гърмене,
от другата страна на ската,
там, дето малко са листата,
останали на календара,
и дето има нова мяра:
Сскундите на две се цепят,
минутите следят се с трепет,
а часовете…

Часовете!
Стрелките още не са слети,
а отговора на въпроса
все тъй върху плещите нося…
Лавината ме наближава!
Ще има за какво да жаля,
ако потъна в свойта бездна,
макар след време, ала без да
си кажа мълком: „Слава Богу!
Човек съм бил, а не двуного!…”


КОШМАР

Аз не сънувам… Оживява
до смърт видяното среднощ:
като че влъхвите наяве
стоят над детския ми кош
и на венеца ме орисват
от тръни целия, уви…

Ах, новолуние пак плисва
и първо слънце в мен кърви,
на капки пръснато в тревата…

Да знаех своята вина
пред майка си - света-пресвята!…

Космично дълъг е съня
и мога да не се събудя…

Но трябва!…За да светне пак!…

И аз наивно да се чудя,
че още съм човешки факт.


СЪДБА

Забърках се в поредната си каша…

Ала привикнал вече с мисълта,
че участта от частна стана н а ш а -
на мене, на листата, на смъртта -
се питам: „А защо подир плесници,
потихом напади иззад гърба
сънувам пак налюбили се птици?

И благославям своята съдба?!…”

Съдбата си -възторжено нещастна,
каквато ще накрай да е била,
но залепена от звезда неясна
и неиздигнали се хвърчила
нагоре, дето чудодейно вярвам
в надоблачния мълниен покой…

Тъй през света животът ми се мярва:
налудничав - за друг.И лично мой!


КЛЕТКИ

                 „На всеки седем години в човешкото
                  тяло старите клетки се обновяват”.
                       /Из един учебник по биология/

Чудно нещо, да зайде ума ти,
тя каква най-подире излиза:
че до днес съм живял седем пъти,
сякаш сменял съм риза след риза.

Една гладка е, друга - в карета,
веднъж синя, а сетне - зелена…
Поизноси се - всичко наред е,
лесна работа - просто я сменям…
И съм вече напълно спокоен -
да ги сбъркам дори - все това е.
Няма нужда да питате: „Кой е?”
Сам накрая не ще се позная!

Биология!… Наше начало!…
Микроскопите, знам, го доказват:
подчинява се моето тяло
на извечната си протоплазма.
Аз съм смъртен, а тя е извечна!…
И във себе си с ярост се моля
до гърдата на майка ми млечна
да остане душата ми гола.
Нека тръпне, отвред уязвима,
под снишените ми небосклони:
неизследвани клетки тя има,
сътворени по стари закони.
Обгорена, измръзнала, в рани,
фанатично еднаква и съща:
съумяла от мен да се брани,
по достойнство на чужд да отвръща!


РОЛЯ

                   На Марио Маринов

Добре де - всички все пак ще си идем!
Това го знам от Ноевия век:
апокалипсис някакъв предвиден,
понесен карнавално във ковчег…

Какво ли по-нататък ще ме чака?

За отговора вече няма срок:
сгъстява се, безлунно пада мрака,
гърми Свети Илия - мой пророк.

Днес мога сигурно да си предскажа,
направил чисто първолашки сбор,
че в мислите държавно бях прокажен,
че с дланите червени чествах в хор!…

Комедия по Шекспир - общо лична,
поставена площадно вътре в мен.

А ролята е точната поличба:
до въздъх сетен - самозаклеймен!…


ДО УТРЕ

Е, праведен да бъда не успях,
та нищо няма да ме изненада.
На ти с пороците си бях,
а за това награда не се пада…

Раздиран между чужди „не” и „да”,
най-точно гледах себе си да съдя.
Настигаше ме крадешком беда,
когато трябваше щастлив да бъда.
От тръните раздран, осъмвах в глог,
посоките обърквах посред пладне
и неразумно газех брод дълбок,
без да наквася с капка устни жадни.
Опитвах забранени плодове,
излишно хвален и напусто мразен…
Докато м о я т час ме позове,
отвъден поглед свел над листа празен.

Не се и питам даже: „ А кога?”…

Дали невинен или много грешен,
но аз под свечерената дъга,
какъвто съм, ще мина - не предрешен!…

Отнел от днес за утрешния ден,
тук, в град един - крайречен, хълмест, южен,
в пространството му златно прероден,
дори и само като рима нужен…


ВЛАСТ

Защо напразно се самобичуваме,
че мъртвите са по-добри от нас
и в късни нощи с вятъра дочуваме
замлъкналия им отдавна глас?
Не могат те да бъдат вечни идоли,
а камъка надгробен - наш кумир!
Умирали по тъмно и по видело,
прахът им нека да почива в мир…

Прекланям се пред майстора на амфори,
но мъртва е изкусната му длан.
И край угасналите морски фарове
не дири пристан никой капитан.
Откриха Нефертити - най-прекрасната
от съществуването на света!
А ето я: лежи пред нас безстрасна тя,
нещастна с мумийната красота!…

Не, всичко, всичко би било безсмислено,
кръв ако в жилите ни не тече,
ако под клоните, от плод надвиснали,
не чака любовта едно момче,
ако до край така не съществуваме,
загубили вълшебната си власт
да можем пак да се самобичуваме,
че мъртвите са по-добри от нас!…


ТРЕВА

Да, всъщност всяко нещо си отива -
такава е съдбата справедлива!…

Узрее клас и сетне го ожънат,
от смерч неистов кораби потънат,
звезда угасне, падне опашата,
и птица спре размаха на крилата,
престава в миг потокът да извира,
изсъхва цветето, дърво умира,
жаравата в огнището дотлява
и камъкът на ситен пясък става,
изчерпи се до дъно рудник вече,
остава стих, неписан и неречен,
загиват от везувии помпеи,
над празна люлка млада майка пее…

Тъй гробът става равен със земята,
предал властта си вечна на тревата.

А тя пак расне - жилаво зелена,
от цезари до днес непокорена;
стрела, забодена в петата вража,
спокойна, смела и… безсмъртна! Даже
когато я затъпчат с ярост дива…

Да, нищо никога не си отива!
Живот и смърт еднакво днеска струват.
Но нека моят свят да възликува!

Макар и с туй, което неизбежно
от днешно се превръща просто в прежно…


ПОД ЧЕРТА ( I)

Не бях светец!…И дай ми, Боже,
пак толкоз пъти да сгреша:
със съвестта си невъзможен
и с детска - досега - душа.

А още съм и здрав, и читав,
е, с доста „бръчки на чело”,
та кой ли път си препрочитам
това, което е било.

Най-проста повест е…Обаче
загадка ще остане, знам,
смеха ми радостен до плач и…
без знака „под черта”-та там!

Бе бяс…И нещо неподвластно…
И страстно цвилещи коне…
Неясно може би за вас? Но
не и за мен… За мен поне…

Китарни спорове… И гари…
Минути мътни над листа,
случайно сварени с Гагарин
и трагедийно със света.

Сред град, възседнал седем хълма,
с река, сънуваща луна
току над мен…И аз, осъмнал
покрай овала на жена…

Разбрах едно: че в миг преломен
на чест, съединена с грях,
надеждата е само спомен -
докоснеш я и… край… И прах!…

А по-нататък?… Ех, нататък!…
Вървя!… Набивайки пета,
раздал се сам до без остатък
на дето слиза „под черта”.

От тоя ден, на глед нетраен,
бих искал аз, без капка жал,
да ме опеят, неразкаян,
че „под черта” съм все живял.


ПОД ЧЕРТА (II)

Къде погребват?… В гробищата.Там
ще бъда също закопан… Ужасно сам!…
С вдървено тяло и с немислещ мозък,
с очи невиждащи, с лице - жълт восък,
които червей ще превръща в череп…

Но жив съм още!… Вземам молив черен
и тегля „под черта”… Веднага, днес!
Защото утре може да осъмна без…
(накратко: просто може да ме няма!…)

А сметката ми - хамлетовска драма -
със сложна лихва ще се изчисли:
между „дали” или „или-или”,
между числител или знаменател,
между приятел или неприятел,
между удобно сгънатия кръст
и за мишена правия ми ръст,
между върха и лекото на дола,
между лъжа и правда, грозно гола,
между страстта и кротката любов…

И от сега за мъките готов
на ада във кръга деветдесети,
когато кожата ми ще усети
стоградусово как катранът ври,
едничка съвестта ще ме кори,
със свредел в паметта ми задълбала,
че еди-кой си ден съм, без да жаля,
отминал покрай дружеска ръка
случайно и нехайно - ей така,
че дума казал съм несправедлива
(а с гума тя, уви, не се изтрива!…),
че лястовица съм убил ваднъж,
летяла ниско, както е пред дъжд,
че невнимателно съм стъпкал цвете…

Ех, де да бяха тези греховете!…

Сега ги виждам… Други са!… От тях
не мога даже да изпитвам страх,
защото всъщност няма и по-страшни…

Но туй са май подробности домашни…


ДУМИ

             „И думите се уморяват…”
                      (Из интервю с Радой Ралин)

Да, даже думите се уморяват, но едва когато
човекът, който го е казал сам се умори
от времето благато като блато,
където ти остава едното само: „Мри!…”
Но аз не искам никак да умирам,
макар и превалил съм половина век -
душа с наплюнчен пръст не се изпира
и скотът си остава скот, а не човек.
Е, зная, че вината ми е явна:
„покръствах” невиновните слова,
ще си отида със съдба безславна,
без уморен да съм склонил глава…
А как ги уморявах тези прости думи!
Изтърквах ги на халост и без жал,
обличах ги в еднаквите костюми
и ги удушвах със прозрачен шал.
След като бъда т а м, ще отмъщават.