АВТОПОРТРЕТ
превод: Андрей Германов
АВТОПОРТРЕТ
Макар че съм създател на съня,
аз съм една обикновена пръст,
корава и обилна, и могъща,
замесена с лъчи и светлина,
кафява пръст със вкусове различни,
и в маслото ми жив фитил гори.
От тази пръст извират бистри извори
и сънища, и цветове, и листи,
и моето лице обикновено
с черти, замесени от дъжд и бури,
от глад и люта жажда изсушени,
изпечени в пещите на съня.
Ала лицето е не само мое,
макар че носи моите очи
и точно в тях сияе светлината
на моята душа и моя разум.
То може да принадлежи на всеки,
затуй във всичките лица аз виждам
и своя гняв, и свойта страшна мъка.
ВСЕКИДНЕВИЕ
Стара риза, бяла от пране,
и на фона й, тъй бял и чист -
осолено и изцапано лице
като сивите и прашни шапки -
кръгло неподвижно отражение
на въртящия се вентилатор.
Пластове от задух по стените.
Гледат иззад очила с диоптри
две очи сълзящи, мъртви риби
във водата мътна на лицето.
Тоя ден пътува много дълго.
Тоя ден задъхан и отпаднал
като папките заспива тежко,
но удавя утрото съня му
във една гореща чаша чай.
И започва всичко отначало.
И денят е същ, и автобусът,
Иипътуването пак е същото -
все тъй до една и съща спирка.
Върху фона бял и чист на ризата -
осолено и изцапано лице.
ХЛЯБ
Детството е сън отдавна опустял.
Празна просешка паничка във ръка.
И едничкият въпрос, това е: хляб!
И от къща в къща бавно шета той.
Нашият живот е в постоянен плен
на един така жесток водовъртеж:
пътят се нарича хляб;
времето се казва хляб;
и целта се казва хляб.
Във крайпътната канавка тежък сън.
Гладни мисли скитат в мрака на съня.
В робство на стомаха, празен е умът.
И посоката единствена е хляб.
ТОЗИ ЖИВОТ
Този живот с име пот,
носещ цвета на кръвта,
гъста, могъща и алена,
този живот задушава се
в люта отровна горчилка.
Житни зърна в тази пот
никнат.
Крещят кукумявки,
сито се смеят след ядене
хора - но само насън -
в кратък сън посред спането.
В тази пот, в тази мътилка
колко ли пъти потъвах,
колко ли пъти изплувах?
Мойто перо се вдълбава
в твърдия бряг на живота,
върху скалата на времето
своя знак то начертава.
Този живот с име пот
днес през кръвта ми минава,
стиснал в ръката си суха
чашата празна, в която
носил е жива вода -
пълна сега със горчилка,
с тези отровени дни.
СТОМАНАТА НА БЕДНИТЕ
Искам да ти пиша. Но какво? -
Бродят стиховете във пустинята
на очите ми, в безкрайна суша
без цветя, без езера, без сянка;
няма светъл лик - да се огледам.
Ти кажи - какво да ти напиша?
В твоите очи витаят още
сънища.Така за теб съм радостен!
Че животът е отровна глътка,
но и в него има красота -
може той да бъде лунен лъч,
нищо, че луната е далече…
Толкоз гладни гласове в ушите ми!
Моят глад пресеква във стомаха ми.
Шепата храна е тъмен сън.
Резенчето хляб - луна засмяна
в свечеряването на съня.
А блестящите зърна ориз -
туй е силата стоманена на бедните.
Дъх на хляб ли мъчи ме, или е болка?
Бродят стиховете във пустинята
на очите…
Исках да ти пиша.
ЛИЦЕ
На водата вкамененото лице
стана на сълза и изпари се.
О, вода в реки и езера.
О, вода на милата свенливост.
О, вода, от пролетта извряла
и потъваща в пустини жадни.
На голямата любов чертите
бяха нежни, бяха хладни, бистри,
ала на очите светлината
в бръчките се утаи полека,
като вир замръзна и умря.
Всичко тая мъка вкамени.
Даже мисълта се вкамени.
И животът песенен се вкамени.
Не прокапа даже и сълза.
Камъкът накрая се разсипа.
Пукна се лицето на водата
и се разпиля в сълзи.
