ЗАВРЪЩАНЕ
(Откъс от едноименната повест)
Вечерта зави къщите, опрели гърбовете си срещу върбата. Махалата успокои дишането си. Само коминът на къщичката в дерето виеше пушека си по ронливия бряг. Плочите й подпираха въздуха под стария орех, а въздухът едва-едва потрепваше и продължаваше да си играе с искрите по небето. Отгоре то изглеждаше като раздухано огнище. И побеляло с млечните си пътища, мълчеше над цялото село. Къщите му се виждаха като тъмни точици в окото на нощта…
Нощта притикваше мрачината към могилките под селото, потриваше босите си крака под сбръчканата топлина край притихналите улички. Само кучетата из центъра и тук-таме из покрайнините си съобщаваха нещо, което друг не разбираше. Бяха верни на стопаните си и не прощаваха никому, пристъпеше ли към чуждото. Джавкаха - едни с доброта, а други и със злоба. Всички джавкаха. Но едно от тях дращеше непоносимо небето, виеше и заглушаваше останалите. Кучешка му работа.
Махалата в долния край заспиваше и укротяваше отворените си очи. Върбата, която разделяше двете прегърнати градинки, усети мекия ветрец и го погали с още зеленавите си клони. Портичката към двете умълчани къщи беше една. Можеше ли да каже някой, освен баба Неда и дядо Ради, колко време се извървя през нея. Пътечката, разклонена в края, никога не се раздели, никога стъпка не кривна от нея встрани. Не кривнаха и стопаните на двете съседски места и къщи.
Къщите бяха построени по едно и също време. Приличаха си като близнаци и човек можеше да ги обърка. Светлината не винаги показва различията на тази земя и не винаги сенките се покриват. Откъртените отблясъци падаха край темелите и отнемаха мястото за излягане, припичане и мъркане на котките.
Дядо Ради постоянно почистваще оронената мазилка и котката му спокойна се изтягаше на плочника. Той й говореше, галеше я и я пазеше в самотата си. Пусти старини - поналегнаха го. А кога беше заминаването на Никола за Америката? Двамата бяха млади, здрави и яки. Бяха канари, които не се превземаха лесно. Но Неда и Злата улучиха пътечката към тях. Неда и Злата…
Нощта продължаваше да притиква мрачината надолу към могилките. От нейде топло се обади щурче. Не спеше и изпълваше нощта с песента си.
Не спеше и Радион. Какво го беше извело край върбата? Извървя всяка крачка - от къщата до дървото, с болка. Остана ли кътче в него да не го боли? Остана ли дума в сърцето му, която утре да изрече пред другите? Радион протегна ръка - дръпна клонче от върбата. Ръката му продължи да се протяга, като че ли искаше да докосне легналата отгоре звезда. Хвана се във второ клонче, отчупи го и зашляпа с него въздуха. Фигурата му се изпъна и изпращя. Як мъж беше - дядо Ради казваше, че приличал на баща си.
Но кога е виждал Радион баща? Краката му отмаляха. Направи крачка, две. Изпълни гърдите си със свежина. Приближи до портичката. Всичко му беше като насън. Отвори я. Ръцете му трепереха и никой не би могъл да ги успокои сега. Закърши ги без да го усеща и се изправи на входа. Човек би казал, че иска да спре някого. Той се обърна, затвори портичката, с усилие очерта крачка-две, спря и отново ги извървя обратно.
Главата му изгаряше. Надвеси се над портичката и… отново я отвори. Широко. Да мине и ветрецът, който нищо не каза тази вечер. Да мине и всеки, който иска да се види и чуе с баба Неда. Майка му се беше попрегърбила. Но годините не бяха още изтрили хубостта й. Малко ли теглила пренесе през годините. Надживя спомените си и все пак…
Радион се задържа под върбата. Тя леко се полюшваше и той разбра, че е будна. Нощта ставаше по-дълбока, дишаше спокойно, но като че ли носеше и нещо едва доловимо и различно от друг път. Пътят дори го чуваше.
А Радион го шепнеше на върбата:
- Лесно се отваря порта. Лесно се и затваря - задавено изрече и дръпна портичката.
Не помнеше кога е изплетена. Можеше да я изкове от дъски или да я сглоби от железа, но нещо все го спираше. Пък и дядо Ради никога нищо не каза досега. Измъкваше се мълчаливо през нея и кротко сядаше на пейката, обърната към уличката. Очите му се изглеждаха за човек, с когото да сложи приказката си. После идваше баба Неда и нечуто сядаше до гърба му. Думите й се бяха насъбрали и тя с охота ги изтръскваше пред дядо Ради.
Тази вечер пейката пустееше. Но тя беше се наслушала на много думи. А изтървеш ли дума да се търкулне от нея по уличката надолу, върви, че я стигай. Ще погали ушите до края на селото, а оттам ще се завърти и към центъра, откъдето не ще може никой да я спре. Пък и нали затова е дума - да се чуе от всеки човек.
Радион отново дръпна портичката. Никой досега не беше го виждал така нервен. И пред никога не беше толкова приказлив:
- Хлопнеш я пред носа на човека и… толкова! - хвана се за главата и продължи да изплаква пред върбата. - Само че пред баща как да я хлопнеш?!… Как да кажеш - ти не си ми баща!…
Радион опипа тила си. В главата му жилеха дума след дума:
- А баща ми ли е?! Мама беше и е и за баща, и за майка. Никага не съм се обръщал към баща и не знам как се прави…
Насреща звездата угасна. Или блясъкът й бе толкова силен, че се сливаше с блясъка, разпилян по небето. Не един път небето го беше поемало и сънят му не свършваще до поникването на слънцето. Спасяваше го и го поемаше денят.
Едрият мъж разтръска снага, тръсна и крака и след миг отвори отново и отново портичката. Изпъна ръст и потрепера. Застана така, сякаш ще посреща някого:
- Помогни ми, Боже. Дори и да те няма - помогни ми! - тропна и рязко затвори портичката. - Сам пуснах корена си, сам и живях… Сам!! - тръсна глава и се прибра вкъщи.
А щурчето не заспиваше…
