Красен Камбуров

И не само за него

Всички митови природи - сфинксове, грифони, химери и пр. - се раждат от тотема - цар, отец, пазител на племето, на архаичната душа. В тотема природата е единна и еднозначна - орел, котка, мечка, куче, змия - и функционира без никакво колебание, най-малкото нравствено. Защото колебание ще рече интерес не само към племето в цялост, но и към отделния негов член. А този конкретен интерес ражда ново, по-детайлно вчувстване и осмисляне съдбата на племето. Но любопитството към отделния човек е довод на по-развито религиозно съзнание, докато тотемът е просто монолит. Едва с разграждането на анимизма и с покълването в него на битийните и моралистични бинарности, едва тогава тотемът се разклонява в различни форми. Явява се хибридът, който поема по-интимните отговорности към орисания член.

Хибридът СФИНКС е символно обогатена форма, затова и боговете му поверяват деликатния пост министър без портфейл. Символно умножен, той вече не може да е стожер, побит в центъра на племенното поселение, но пък може да е караул нейде в покрайнините му и най-често там, дето се събират и разделят пътищата към него. Възловата природа на Сфинкса се изправя при възловия кръстопът, за да задава възлови въпроси на чужденците. Също възлови.

Най-устойчивият Сфинкс обаче - египетският, възел на човешка и лъвска природа - не пита. Той бди. Признавам, че да бдиш също е вид питане, ала така метафизично, че отблъсква всякакво желание за диалог. Сфинксът край пирамидите е бивш тотем, институционно понижен до страж, но йератичната му стойка е така апатична, че не се раздвижва, дори когато я ускорят с криле и я размножат умалена из египетските и персийските алеи на сфинксове /грифони/.

Отново виждаме главния хибрид при Гиза, само че мултиплициран като матрьошка, чийто брой е без значение и не добавя нищо към идеята на хибрида. Бдящите стражи се превръщат в декорация, с каквато изобилстват метрополисите от Петрополис до Париж. Значи има напредък - извисеното религиозно съзнание ражда идеята за красивото само по себе си - декоративността, която е не друго, а вид игра на тотемното. Анимизмът се извисява /слиза/ до аниматорство. Затова и египетският Сфинкс е вечен.Той дори фантазно не може да бъде умъртвен. Умъртвена може да е само диалогиращата форма, каквато очакваме да е елинският Сфинкс - но е ли той диалогиращ?

Той или Тя /полът не е ясен/ е вече снабден с криле, трета природа, а някъде опашката му е змия, четвърта. Значи в тази серия Сфинксът включва всички природи от жаба /саламандер/ нагоре. Но макар с уникално бъбрива форма, той пак си остава страж, номенклатура от всевъзможните световни модификации на пазещия дракон /изброяването им ще отнеме десет реда/. Припомням само, че майка му Ехидна, най-потресното чудовище на всички митологии, е майка на Цербер, на Химерата, на Хидрата, на Немейския лъв /последният е съвсем приличен звяр, странно как е излязал от утробата на ехидна/.

Но нам е интересен не произходът на Сфинкса, а какво точно пази и дали го опазва. Всеки от неговите демонологични колеги е обвързан с някакъв залог към боговете /разбирай: хората/. А залог - значи отговорност. Тя пък - диалог. Питон пази светилището в Делфи, друг питон в Картаген пази воала на богинята Танит, мнозина дракони охраняват съответни светилища срещу възнаграждение-дева /дори злоупотребяват с охраната си/, и пр. При всички случаи демонологичните охранители са диалогиращи, те са скоба-сцепление между боговете и хората, което - добро или лошо - е с моралистичен нюанс и е зрънце за цял бъдещ митов лес. Вярно, драконът получава своя пай моминско месо, ала осигурява спокойния живот на племето; вярно, питонът си е питон, ала осигурява свободното прорицание на оракула, с всички следствия от него за Елада.

Във версията, която ни е известна, Сфинксът пред беотийския град Тива е абсолютно статуарна фигура, защото нийде не се споменава дали е пазител или е враг на града, сиреч - в облог с него. Той задава един глупав въпрос, на който глупавите елини не намират отговор и биват хвърляни в пропастта или изяждани. Накрая си намира майстора. Дотук добре.

Но де е тук диалогът? Сфинксът пред Тива действа като дракон без граждански /значи към боговете/ ангажимент. Затова подозирам, че той се е провинил пред боговете и е освободен по непригодност. По-горе предположих, че е министър без портфейл, но ориста му е още по-злочеста. Сфинксът е изритан от демонологичната колегия и скитайки се е озовал пред Тива. Има ли закономерност да е точно там?

Позната версия не сочи никаква връзка на Тиванския родов цикъл с особата на скитника Сфинкс. Затова изникват няколко съображения. Първо. Ако онова, което по-късно ще се случи с Тива, е н е ж е л а н о от боговете и те са изпратили Сфинкса да брани града от връхлитащата го участ - той, бранителят, следваше да действа точно по обратния начин. Не да изяжда онез, дето не отговарят на гатанката му, а да ги оставя свободно да влизат-излизат от града. Те не носят бацила на едиповата орис, пък и самото им изяждане не символизира нищо, то е тавтология.

И обратно: бацилоносителят Едип, умникът, той следваше да бъде изяден или запокитен в урвата. Ала не, според версията Сфинксът без никаква съпротива сам пада в нея. Това падане, меко казано - е митово недомислие. Но щом присъствието на Сфинкса пред Тива е символно несъобразно - то и падането му също не носи символен смисъл. То идва като деус екс махина. Върви си, чудовище, ти си на празен ход!

Второ. Ако, напротив, боговете ж е л а я т осъществяването на тиванския цикъл и са проводили Сфинкса като последна преграда пред Едип - този им ход е само елегантен палиатив, само драматургичен ход, който да направи цикъла по-интригуващ. Сфинксът е само параван. Нищо повече. Простата, но лоялна форма на египетския Сфинкс, която бди и така спасява от реката на Времето - тази форма в елинския му вариант е така изкуствено обогатена /шпакована/ с нови природи, че е безсилна дори за бдение. Фалшива е. Елинският Сфинкс е декаденството на античното символно. Затова и мре.

Трето. То е онова, което вече предположих. Сфинксът е драконова номенклатура, заслужила наказание и затова проводена пред Тива. Боговете знаят, че там на неговия въпрос ще отговори Едип, ингредиент на Съдбата, пред която те са безсилни. Значи пращат чудовището на сигурна смърт. Както и да било, ала Сфинксът не е в художествено сцепление с цикъла. И отново питам: Защо е натоварен с всички тези хвъркати и млечни природи? Ако бе действен страж на символното, всяка от тях би се надиплила в цяло могъщо дърво от ситуации, препъващи хода на едиповата орис. Ала, неангажиран с човешките общества, Сфинксът не задейства символните си природи. Самоуби се.

Четвърто. Сфинксът е бил човек, извършил нявга изключително перверзно деяние, за което е наказан с перверзна форма, с нови и нови природи, които той не може да употреби /както в наказанието на Тантал!/ - и затова още при първия досег с разумната човешка природа - едиповата, в случая! - той се самоунищожава. И пето. И шесто. И още. Това изброяване ни отвежда към главното.

К о п ч е т о на какво е символ? В научните текстове може да не откриете отговор, но ако се позамисли, всеки ще се сети поне за 77 съответстващи му - на копчето! - реалности. Най-често те са по-високо битийни. Ала каквато и да е формата му - кръгла, квадратна, пентагон, оксагон, декагон и пр. - то е знак /символ/ на хиляди реалности, с неизброимите им социални и психологически смисли. Дори несъщественият факт: дали копчето е закопчано или не! - кодира цял пандемониум от интригуващи символи. И как инак, щом простото закопчаване-откопчаване е просто синоним на гордиевото разплитане-разсичане. Ами синята слива /вземам я напосоки/? Освен другото, тя не е ли символ и на Земята нощем, с ядката-магма в нея? Ами пръхкавата праскова? Тя пък, по контраст, не е ли символ на Земята денем, при огнено слънце? И нима нашият народ не е съобразил чудесно, че символ на вагината е именно някой от тези плодове - и дори ги съотнася сезонно?

Но за късата ни бележка - достатъчно. Която и скромна реалия да погледнем - тя веднага се радикализира в безчет реалности. Защото символът е радикал. И безчет, защото СЛИВА-ВАГИНА-ЗЕМЯ е само видимият къс пунктир на осимволяването. Но то не протича линейно, а се разлита във фойерверки, в гроздове от водородна символна реакция. Милиард сплетени значения. Всичко е символ на всичко. Всичко е съподчинимо на всичко.

Вярно, засега символизирането и йерархизирането на по-дребния знак в по-висок запазва някакъв морален и естетически континюитет; все още то, символизирането, е донякъде вместено в оценъчна скала, отчитаща и балансираща битийните отношения. Но в бъдеще това степенуване и йерархизиране на символите ще пропука оценъчната скала и ще обезсмисли автономните стойности /ако трябва да ги има, ако животът не може без такива!/ Покривът ще се слее с темела. Дори още днес не винаги тръгваме от малкото към голямото, затова и когато твърдим, че в СЛИВА-ВАГИНА-ЗЕМЯ и пр. няма първо и последно, по-ниско и по-високо, по-нисше и по-значимо - ние не нарушаваме метода на символното. Същото е с копчето. Десет диаманта, пришити в характерна конфигурация върху роклята на булка, не са ли символ на десетте музикални сфери? Или обратно: Питагорейските сфери са символ на диамантите върху булчинската рокля? Ето нов път към лудницата.

Бъдещето ще унифицира всичко - БЕЗ ДА ОБЕЗЩЕТИ НИЩО, защото няма да е необходимо обезщетение. Всичко е тъждествено. Затова и съвсем скоро ще отсъстват герой и антигерой. Те са едно. /Тук само точкувам проблема, но другаде се спирам по-надълго върху обезстойностяването на героичното. Предпоследната дума можех за яснота да пунктирам с тирета, но аз съм старомоден. Не ми е до тирета./
Някой ще възроптае: Невъзможно! Никога човекът не ще постави сливата преди Земята, просто защото първата е рожба на втората.

Този роптаещ аз не мога да убедя, защото размиването на символното, с всичката грамада, що влачи след себе си - това размиване, осмозиране, обезстойностяване не е уравнение с някакъв брой неизвестни, за да му го докажа. Но е. ТО Е! Още следващото поколение ще живее и работи без капка угризение към първоначалата, към изходна и крайна точка.

А ако се върнем към Сфинкса пред Тива с неговите четири природи, и ако мислено разгърнем само една страничка от страховитата ветрилообразност на неговите символни отговорности - ще се уверим, че Сфинксът-екзаминатор няма право да задава въпроси. Защото свръх-надиплената му форма от символни отношения и противоречия не може да понесе дори един правилен отговор. Сиреч - отговор без символ зад гърба си. Само екзаминатор с честна, а не фантазна форма, може да е пропедевт. Ето защо Сфинксът пред Тива бе излишен.

Но символ в символа, един в друг, един над друг - всичко това е не друго, а ИРОНИЯ. Онтологична, при това. Eдно време иронизира друго; едно пространство - друго; едно „иронично” иронизира друго „иронично”! Това е крайната възможност на иронията, това е пътят към магмата - там ли е ядката, сърцето на иронията? /Виж есето ми ИРОНИЯТА КАТО ЦИКЪЛ/.

Сфинксовото мислене на бъдещето е великата опасност за човека. Опасност - защото е игра! Сказът се превръща в индустрия. Архаичният човек е оживял чрез игра. С всичките си начинания през вековете е морализирал тази игра и ще свърши своя исторически /не казвам биологически/път - като я лиши от морал. Това е другото име на Безсмъртието. Физиологическото.

Досега Човекът играеше, защото бе обречен да играе. Играта бе неговата най-висша обреченост, защото само тя е неговото Спасение. Всяко осимволяване, всеки най-дребен значец в търсене на нова Природа е стъпка спасение. Ала уви! - забравяме, че всяко спасение /ето я човешката проклетия!/ е и репресия към сeбе си, себенаказание, себеизяждане. Но ако за нас, днешните смъртници, този значец отдалечава или поне украсява неизбежния край - то за бъдещите безсмъртници знаците ще са ненужни. Втората, третата, петата и всякоя друга нова Природа - ще са безсмислени, защото човекът ще е спасен веднъж завинаги. Безсмъртен!

Ето кога ще изчезне и Символното.