ПЕПЕРУДАТА

Анатолий Петров

В крайградския квартал на Адъпазаръ Гьочмен Евлери в късния следобед, в кафене „Демироглу”, разговаряха Стефан, шофьорът на българския камион, превозващ стока за Анкара, съселянинът му от България, Али, преселил се тук през петдесета година, и кафеджията Шефкет.

Преди месец, навръх Гергьовден, Стефан се видя пак тук с Али. Тогава той му заръча като дойде в Турция, да му донесе шише с вода от Огоста и пръст от гроба на най-малката му сестра Ханифе, която наричаше още Пеперуда. Та Стефан изпълни заръката му.

Кафеджията Шефкет се радваше на срещата им, но се учудваше на странния армаган, който Стефан бе донесъл.

- Пеперудата е най-малката ми сестра - започна разказа си Али. - Бяхме пет деца в семейството на беден селски ковач. Четири покоси туберкулозата. По волята на Всевишния оцелях само аз. Вече съм прехвърлил осемдесетте и докога ще съм на тази земя - не знам, но още ми е мъчно за Пеперудата. Тя беше умно и красиво момиче. Когато учеше в трето отделение, по нашия край настъпи незапомнена от старите хора суша. Поп Сиренарски отслужи два молебена за дъжд, но така и не заваля. По желание на съселяните ни сестра ми Ханифе стана пеперуда, за да изпълни този древен обичай по българските земи за дъжд. Окичена цялата с бъзе, тя танцуваше от къща в къща боса и пееше: „Дай Боже дъжд, да се роди ръж”… Жените я заливаха с вода от кладенците и я даряваха… И след един ден заваля силен пороен дъжд. Тогава селяните я нарекоха Ханифе Пеперудата. Малко преди да започне новата учебна година, момичето се разболя…

Тук Али прекъсна разказа си, отвори шишето с вода от Огоста и намокри очите си.

По река Сакария задуха вятър. Някъде откъм горното й течение се появи ято гълъби, покръжи в небето и кацна на покрива на кафенето. Али продължи:

- Кому каквото е писано… Здравето на сестра ми се влоши. Хората от селото ни помагаха, но за туберкулозата тогава нямаше цяр, пък и беше времето на Втората световна война.

През ноември, когато паднаха мъглите, нямахме газ за лампата и баща ми отваряше вратата на печката, за да осветява леглото на болната ми сестра. Недалеч от селото ни, на река Огоста, беше Йордановата воденица. Там работеше бай Петър, добър приятел на баща ми.

Една вечер с баща ми отидохме при него, за да му поискаме малко газ за лампата. Той ни напълни едно голямо шише с газ и каза на баща ми: „Вземи, Османе, и дано момичето да оздравее час по-скоро!” Нека Господ да даде вечен покой на душата му! Добър човек беше!

Запалихме лампата в стаята, а Пеперудата се оживи, отвори красивите си детски очи и като протегна бледите си ръце към светлината, каза: „О, татко, колко е светло! Утре ще има празник!…” И на разсъмване издъхна. Беше на десет години.

Даскал Филип събра пари от родителите на децата и в село Кунино един каменоделец й направи надгробна плоча. И издълба на нея пеперуда с разперени криле…

- Личи ли още пеперудата на плочата, Стефане? - запита Али.

- Личи, дядо Али, личи и надписът под нея: „Тук почива Ханифе Пеперудата.”

Ятото гълъби се вдигна от покрива на кафенето и полетя надолу по течението на Сакария.

- Вижте как се премята онзи гълъб! - извика кафеджията.

- Танцува във въздуха - каза Али, - така танцуват и пеперудите сред цветята, но живеят кратко.

Разделиха се мълчаливо. Стефан тръгна към камиона, за да продължи към Анкара, а старият Али, клатушкайки се по тротоара, пое към дома си. В дясната ръка носеше шишето с вода от Огоста, а с лявата, до сърцето си, притискаше торбичката с пръст, в която бяха спомените за родното място и за любимата му сестра Ханифе Пеперудата.

Кафеджията Шефкет гледаше след тях, поклащаше глава и опрял се на вратата, дълго остана замислен.