ДИАГНОЗАТА „ВУЧКОВ”… (ПО ПОВОД НА ЕДНО ПРЕДАВАНЕ)

Анжела Димчева 

Извадка от изказването на проф. Юлиан Вучков

От 64-тата минута нататък в предаването си „Времена и нрави” от 2 юни 2015 г. по ТВ „Евроком” проф. Вучков говори на литературни теми. Акцент в неговото изложение е „Антология на българската поезия - ХХІ век”. Ето какво каза той: 

„На литературния пазар има големи литературни недоразумения - едно от тях е току-що издадената „Антология на българската поезия - ХХІ век”. В нея - не мога да отрека - се срещат някои сериозни творения на видни автори. Но дори и някои от тези автори са представени с несполучливи, много слаби, скучни литературни прояви. Не е направен качествен подбор. В тая антология много мощно преобладават бездарните изделия на полуизвестни, но най-вече - на световнонеизвестни имена. Публикувани са стихове на авторитетни творци като поетите Никола Инджов и Матей Шопкин. Аз споделих с тях тая тревога - за много ниското равнище на тая антология като цяло. Те споделят моето мнение, макар че имат поместени стихотворения в нея. Но те не са елементарни, суетни хора и изразяват тревогата си от това, че страшно много графомани са наблъскани в тая антология.

Докато четем редица стихотворения от това издание, ние оставаме с впечатление, че според съставителите и според редакторката Анжела Димчева - поет е всеки, който пише стихове. Там са набутани безброй хора, просто защото пишат стихове. Искам да кажа на изключително свирепата в поведението си Анжела Димчева, че аз получавам всеки вторник по 50-60 стихотворения в пликове, които са на равнището на тези, които са влезли в тая антология. Но никога и през ум не ми е минавало да ги предлагам да се издават, нито съм ги цитирал, нито съм ги рецитирал, защото искам да се спазва един сериозен критерий. Ние тримата стигнахме (и Шопкин, и аз, и Инджов) до извода, че там фигурират безброй текстове, които са нещо като безпомощни есета, като някакви жалки публицистични напъни, купища от търкаляни слова, но не истинска, професионална, умело организирана, увлекателно разгърната поезия. Този сборник издава пълната липса на разбиране на спецификата като поезия. Не може всеки човек да си въобразява, че е поет, защото е подредил свои думи в редовете. Поезията има неповторими качества, които я отличават от другите жанрове и които я правят поезия. Това е абсолютната истината, дами и господа. Безброй словоизлияния в тая антология са нескопосна имитация на поетическо творчество, безсилието - на мода е свободният стих, с него се спекулира, смята се, че понеже има свободен стих, в поезията не бива да има музика, не бива да има подкупващ темпоритъм… Че в една  поезия, ако има само някакво съдържание, а няма благозвучие, красота на звученето, строен темпоритъм, каква поезия е това? Но понеже не могат нито да римуват (не просташки, не наивно, а умно, талантливо да римуват), затова ни търкалят счетоводителски, сухарски творения. Безброй словоизлияния в тая антология са нескопосна имитация на поетическото творчество. Никак не съм изненадан от ниското равнище на тая антология като цяло. Добри са 10-15-20 % от стихотворенията. Останалите 80% - не е за приказване и за гледане, не е и за четене! Не съм изненадан, защото редактор на тая антология е Анжела Димчева - една свирепа особа, с ужасяващото самочувствие, че нейните стихоплетства са класика в поезията. Аз съм разговарял с нея, гледам я как спори и как се е карала в Съюза на писателите с негови членове, как говори с тях и с мене, как ни казва, че ние не разбираме нищо от литература, защото спорим и отстояваме нашите критерии, а не се предаваме. Какво самочувствие! Какъв авторитет имаш ти, че да даваш акъл на хората кой може и кой не може!? Каква е твоята известност, какви са твоите натрупвания? Прочетох нейните стихове в тая антология. Мен ме интересува какво е вътре в тая антология. Тия нейни стихове са една каша от компютри, таралежи, портокали, кодове, воали, вселени и други подобни несъвместимости, събрани в едно стихотворение. Стихотворението има малко пространство, в него трябва да се изведе една основна нишка, а не безразборно складиране на думи, както се получава в случая. Димчева си въобразява, че е мислител и даже философ в поезията. Аз съм говорил много с нея. Трябва да й кажа (хубаво е, че тя е против елементарното римуване под формата на примитивно чуруликане), но тя трябва да знае, че нейното дървено умуване няма нищо общо с мислителството и философията в поезията. Явно и тя, и много други като нея не схващат, че качествената метафора няма нищо общо с позьорското имитиране на метафора, позьорското имитиране на образното мислене, както в случая с нейните стихове в тая антoлогия - сухарски съчинителства. Тези, както и други в тая антология, са неприятно претенциозни, изкуствено нагласени, сблъскваме се с много думи, които кънтят на кухо - тези думи не са почувствани, те са механично нагласени и се разминават с диханието на дълбоко преживени, или спонтанно изразени, стойностни неща. Стиховете на големите поети звучат като импровизация. Може поетът много дълго да ги е шлифовал, но когато вече ги напише, те звучат като импровизация…. А не като дълго нагласявано, пресовано, варено, преварено, както звучат редица произведения в тая антология.

Нямаше да бъда толкова остър към тая Анжела, ако от нея не зависеха доста поети, защото тя беше редактор във в. „Словото днес”, орган на СБП, в сп. „Световете”, а ето че сега е редактор и на тая антология. Многократно съм установявал, че тя се държи като законодател в полето на литературата, макар че сътвореното от нея е твърде книжно и че тия нейни стихотворения в антологията ми напомнят на ехо от прочетени книги от други имена. Слушал съм я как ръфа хората - ама пред очите ми, когато беше в „Словото днес”, как се нахвърля и върху мене - с епитети! С какво самочувствие! Откъде го има? Може би защото е близка със Захари Иванов, който пък е близък с други големци в София, няма да им казвам имената. А тоя пък Захари Иванов дали не лежа в затвора по времето на Живков?…

Така!

Време е, дами и господа, да се разделим с войнственото и брутално самозванство в литературното пространство, в художествената литература. Изборът, подборът да се възлага на големите имена. Тая антология е огромна, дебела книга, тя струва много пари. Толкова опитни, зрели поети има в България, поети с име - Никола Инджов, Матей Шопкин, Петър Караангов, Лиляна Стефанова - живи още, в силите си - и поне още 10 имена. А се дава на хора, анонимни почти, с огромно самочувствие, но нямат този огромен, обемен и талантлив опит, за който ви говорех досега.”

………………………………………………………………………………………………….

Вероятно всеки от нас се е питал защо в кралските дворове през Средновековието и Ренесанса задължително е присъствала фигурата на Кралския шут - като неизменен атрибут на широкоскроения кралски нрав. И не само това - Клоунът, Шутът, Палячото, Арлекинът е действащо лице в литературата, живописта, историческата хроника, операта и оперетата.

Той бил говорителят едновременно на народния гняв и на кралската благосклонност, в алегоричните му превъплъщения се е оглеждал някакъв опит за демократичност - понятието „свобода на словото” не било познато, затова пък шутът имал привилегията да критикува владетеля безнаказано, както и неговите приближени аристократи.

Всичко това ставало под формата на атрактивни скечове, в които подходящо облеченият и гримиран Герой иронизирал, ругаел, сатанизирал, заплашвал и накрая се разкайвал, дори плачейки…

Обрисовката на тази роля да ви напомня на един персонаж от телевизионния екран? Не от театъра, не от киното, а от поне 5 ТВ канала, които през последните години имаха честта да притежават „царски шут”. 

Когато някой уважаван журналист, анализатор, социолог или политик си позволи от дадена медия да изсипе дори две-три обиди към бизнесмени, културни дейци, политици, дори и към президента, това не минава безнаказано. Във всяка демократична държава има правила и съответно - съдилища, където се разрешават подобни казуси. Защото говорителите в случая не са шутове, а засегнатите имат право на защита.

Но нашата държавна машина, без да е кралски двор, си има своя привилегирован шут. От екрана на ТВ „Евроком” през последните две години той се забавлява с ругатни съвсем свободно и най-редовно, с ехидна усмивка и с наслаждение, той става все по-изобретателен в окарикатуряването на министър-председателя, столичния кмет, настоящия президент, както и експрезидентите на България, министрите от всяко поредно правителство, посланиците на водещи европейски държави, парламентарните партии, организации от всякакъв характер… Персонално дава неподлежащи на оспорване оценки за режисьори, актьори, писатели, художници, музиканти… Да изреждам ли още?

Вече всеки се е досетил - това е Професорът, с главно „П”, който при всяко свое явяване предупреждава „невежата” публика, че е „Почетен професор по теория на художествената култура” - титла, присъдена му от УНСС. Това е абсолютно необходимо, защото току-виж някой провинциалист го объркал с персонаж от оперетата…

По собствените му думи, той „се къпе в народната любов”, „лично Бойко Борисов се вслушва в съветите му (макар че напоследък не му вдига телефона)”, неговите „изумителни анализи се гледат от Америка до Австралия”, звънят му по телефона денонощно, „за да го молят да се кандидатира за президент или най-малкото - за евродепутат”, книгите му са „бестселъри в огромни тиражи и са преведени дори в Русия”…

Да, няма да ни стигне Александрийската библиотека, за да разкажем за неговите заслуги към нацията, изкуството, политиката и… световната конспирация.

Точно по тази причина аз бях изумена, когато в предаването си на 2 юни т. г. проф. Юлиан Вучков - след като надлежно мина като метеор през министри, банкери и други достатъчно популярни, гъделичкащи хорското любопитство имена, изведнъж се фокусира върху моята скромна персона, както той ме нарича „почти анонимната, но изключително свирепа особа Анжела Димчева”.

Поводът за неговата „справедлива критика” (сякаш отглас от 70-те) е „Антология на българската поезия - ХХІ век” (2015, издание на Асоциацията на софийските писатели).

Може ли някой дори да предположи, че професорът не разбира от поезия? Ама как може - той е компетентен по всичко! Ето част от неговата тирада и никой да не смее да го оборва: 

„В тая антология много мощно преобладават бездарните изделия на полуизвестни, но най-вече - на световнонеизвестни имена… Там фигурират безброй текстове, които са нещо като безпомощни есета, като някакви жалки публицистични напъни, купища от търкаляни слова. Безброй словоизлияния в тая антология са нескопосна имитация на поетическо творчество… Никак не съм изненадан от ниското равнище на тая антология като цяло. Добри са 10-15-20 % от стихотворенията. Останалите 80% - не е за приказване и за гледане, не е и за четене! Не съм изненадан, защото редактор на тая антология е Анжела Димчева - една свирепа особа, с ужасяващото самочувствие, че нейните стихоплетства са класика в поезията…”

И тази уж благоприлична, компетентна и безапелационна критика продължи над десет минути. Ама какво значение има, че в книгата от 484 страници са намерили място най-известните творби на Валери Петров, Блага Димитрова, Радой Ралин, Станка Пенчева, Христо Фотев, Николай Кънчев, Иван Динков, Евтим Евтимов, Любомир Левчев, Стефан Цанев, Недялко Йорданов, Калин Донков, Георги Константинов, Иван Цанев, Димитър Васин, Тодор Чонов, Борис Христов, Ивайло Балабанов, Екатерина Йосифова, Светлозар Игов, Иван Методиев, Валентина Радинска, Божана Апостолова, Федя Филкова, Палми Ранчев, Елка Няголова, Маргарита Петкова, Рада Добриянова, Добромир Тонев, Георги Рупчев, Павлина Павлова, Едвин Сугарев, Гриша Трифонов, Николай Милчев, Атанас Капралов, Миглена Николчина, Владимир Левчев, Силвия Чолева, Бойко Ламбовски, Деян Енев, Петър Чухов, Иван Сухиванов, Борис Роканов, Мирела Иванова, Аксиния Михайлова, Пламен Антов, Виолета Христова, Георги Господинов, Георги Ангелов, Петър Краевски, Пламен Дойнов, Добромир Банев, Камелия Кондова, Калин Терзийски…

Общо 258 автори - от различни поколения и формирования в писателската гилдия, с авторитет у нас и по света.

Да, Антологията е „огромна”, така казва самият Вучков в края на изложението си - но не само по обем, ще си позволя да уточня, а защото редакционната колегия се е стремила да представи цялата палитра от творчески индивидуалности, културни референции, стилови контаминации и лирически светове, с които е богата съвременната ни поезия. В авторитетни енциклопедии понятието „антология” е определено като „сборник от малки поетически форми”, като „цветник” от най-разнообразни автори…

А групата от известни творци, наречена редколегия, се оглавява от проф. Михаил Неделчев и включва: Федя Филкова, Максим Максимов, Васил Сотиров, Ивайло Диманов, Маргарита Петкова и Захари Иванов. Всички те застават с имената си зад принципите на съставяне. Водещо в подбора е било видимото присъствие на талант и на иновативно виждане за света и човека. 

Но този дребен факт въобще не интересува Юлиан Вучков, той си е намерил обект, в който може да се преоблича, да влиза в роля, да се смее и плаче, да хвали само любим свой поет от книгата (останалото е „червено-син сбиртук”, както определи той томчето), въобще - налице е благодатна почва за поредния оперетен сериал…

Очевидно е, че нормалните творци в България не са приоритет и на ТВ „Евроком”, която отказа „право на отговор”, защото шоуто на простащината е привилегия само на определени фигури. За съжаление не притежавам такива „висши” качества.

Какво ни остава на нас, които просто работихме цяла година, за да стане реалност тази книга? Да благодарим да проф. Вучков и да му пожелаем да прочита всяка вечер по едно стихотворение - от онези „счетоводителски, сухарски творения”… Може пък те междувременно да са се превърнали в класика и в следващото предаване той да ги препоръча на зрителите си.

Защото в България няма Кралски шут, който да осветява пътя. Има само психически феномен - диагноза „Вучков”. Не го гледайте преди лягане, освен ако не сте пристрастени към общуването с енергиен вампир.