ФРОНТОВАЦИТЕ

Николай Траянов

Военните колони се проточиха към фронта. Тесният междуселски път, по който изскрибуцваше само някой впряг, изведнъж се пробуди. Пробудиха се дори зеленясалите в лишеи камъни, налягали покрай канавките. Смени се лицето на буренясалия път, обрасло доскоро в троскот и повлика. Гърлото на пътя се затъкна от пушилката и пепелта, която вдигаше войската, а щом се запуши гърлото на пътя, той се задавя и отеснява. Отесня и нашенският път. Тогава военните колони взеха да отсядат на бивак край реката. Мерата беше най-равното място - тясна и дълга ивица по речното корито, където хора и добитък можеха да подгънат крак за почивка. Тежките впрягове заобикаляха зеленясалите камъни и се отбиваха встрани от големия път, но дори биволските очи оставаха на пътя с онова бяло, от което нощта бързо се изпепеляваше.

На разсъмване се вдигаше голяма шумотевица. Всеки бързаше да изпревари другия. Профучаваха още незапрегнати коне и подранили от града мотористи. Военната колона излизаше на пътя разпокъсана, но бързо се стягаше от камшика и остена. Стъпеха ли веднъж на твърдото, всички ги обхващаше оня войскарски дух, който караше краката да подтичват. След такива биваци на мерата край село най-много нашенци тръгваха за фронта. Не знам от писъка на гайдите ли е било, който цяла нощ ручеше и заглъхваше високо в клисурата, или от лумналите огньове, около които се навъртаха и хора, и добитък, но по ранина нашенци се омешваха в разбудения бивак и поемаха за фронта. И запасняците не ходеха в окръжния град, а изчакваха своята част до крайната табела, на която името на селото трудно се четеше. До вечерна проверка ротните старшини ги вписвали по списъците, както са по щата.

Само конете и катърите караха в града. Когато някой от село научеше, че реквизират неговия кон, беше по-склонен той да отиде на фронта наместо коня. Навикнали бяха нашенци с пръхтенето на конете. Кърската работа тях чакаше. Жилката на хората беше такава - селска жилка, пуснала корен дълбоко в земята. И когато е за тая земя хранилница, себе си няма да пощадят заради добичето. Щото добичето ще обърне дълбоките бразди, ще зарови семето. Ако в една селска къща има кон, все ще се намери твърда ръка, била тя женска, мъжка или детинска, която ще натисне ралото и палешникът ще захапе чернозема. И изведнъж със започването на войната връзката между хората и конете, макар и наслагвана дълги години наред, се оказа крехка. Та нали тая война беше чакана и само тя можеше да измие лицето на българина. Селяните намираха и воля, и сили да закичат своя кон с цвете и лично да го отведат на приемателния пункт. Виждал бях коне, на чиито шии синееха мъниста от женски гердан. И бели пешкири като за сватба бях виждал да връзват зад ушите на конете, затова като дойде ред на нашия Бялчо, от него нямаше по-нагизден кон. Той и по природа си имаше нещо от оная конска хубост, която можеш да уловиш от копитото на коня до бялото петно високо на челото. Заради това бяло петно дядо го беше кръстил Бялчо, макар че конят беше изцяло черен - арабски кон. Селяните често хвърляха по някоя закачка за името на коня, но винаги щом срещнех очите на Бялчо и онова бяло се разлееше в предания му поглед, си представях как Бялчо се е родил на тоя свят съвсем беличък, като ония бели коне, които бях видял само веднъж в цирка. Все си мисля, че от кърската работа е почернял Бялчо. Най-напред от угарта са потъмнели стройните му нозе, докато е подтичвал покрай майка си. После, когато са му надянали юларя и са го запрегнали, чернилката трябва да е плъзнала и по корема. А щом са почнали да го яхат и циганите, чернилката е полазила върху широкия му гръб.

И така, докато останало само онова бяло петно на челото, без което кой знае какви щяха да бъдат и името на коня, и орисията му.

Понякога в съня си съм виждал как докарват на село белите циркаджийски коне и щом ги впрегнат в ралото, а краката им затънат в чернозема, те потъмняват, щото чернилката на тая земя не остава длъжна никому. И ако е останало онова бяло петно на челото на Бялчо, то е или защото конят е бил винаги с високо вдигнато чело, или защото умните му очи са били будни, когато е пълзяла чернилката.

Когато закарахме Бялчо на приемателния пункт в града, комисията по приемането на конете се запъна. Дръпна се и тате тогава.

- Как тъй - вика - ще върнете най-врания кон?

- Хубава ти е приказката, но конят не струва - пресече го старшината, който записваше конете в тефтера.

- Как тъй не струва? - разпали се още повече тате.

- Ей тъй. Тия тънки крака дай им да препускат по надбягвания, но не са за война. Ще се прекършат, щом му закачим оръдието.

- Който е удържал на плуга, и на оръдие ще удържи, пък конят се познава по зъбите - рече тате и разтвори устата на коня.

Раззина Бялчо разпенената си уста срещу комисията, впери в старшината изплашени очи и изцвили, сякаш беше разбрал, че тоя човек му решава съдбата.

Когато привидно всичко приключи и към комисията водеха следващия кон, един глас се обади зад гърба на Бялчо:

- Вземете тоя Черньо. Него куршум няма да го лови - намеси се офицерът, който, види се, разбираше от коне, но стоеше дотогава с достойнство настрана.

- Слушам - изпъчи се старшината и едва тогава попита за името на коня.

- Бялчо. Бялчо го викаме на село - смънка тате, сякаш заради името можаха да върнат коня.

- Бялчо ли? - прихнаха ония от комисията, а тате още повече се сви.

И студ е било, и немотия, но никога не съм виждал тате толкова свит. И краваите, дето мама печеше за помен, като прегаряха, пак не бяха толкова свити като тате…

Само Бялчо, вирнал високо глава с онова бяло, което сигурно никой от комисията не беше успял да види, риеше с крака и пръхтеше. Ноздрите му бяха подушили нещо, което тепърва щеше да се случи. Не издържах и се метнах на коня, залепих се за шията и кой знае накъде щях да препусна от обида, ако тате не стискаше здраво дизгините и не се беше изпречил отпред.

Тогава офицерът лично пое поводите от тате. Какво му каза, не можах да разбера, щото ушите ми пламтяха.

После на много пъти питах тате, но той винаги ми казваше различни неща.

Като се прибрахме пешком в село, заварихме мама да плаче още по-силно, откакто я бяхме оставили. Повиквателната на тате дошла, та на мама й се беше насъбрало. Инак мама е твърда жена.

И за тате намери цвете в ошмулената градинка.

През нощта преди да изпратим тате за фронта, помня, че мама пя. Това беше най-тежката песен, която съм слушал.

Така се случи, че когато изпровождахме тате заранта, от другата страна на пътя земята се тресеше от тежестта на оръдията. Минаваше някаква артилерийска част. Такава шумотевица се вдигаше, приказката не можехме да си чуем. Когато бях увиснал вече на врата на тате, острото изцвилване на Бялчо надви за миг тежката артилерийска стъпка. Ослушах се. Не беше ми се причуло, щото и тате опипваше с поглед артилерийските впрягове, откъдето дойде цвиленето. Така, вкопчени един в друг, стояхме сякаш цяла вечност. Затаили дъх, чакахме Бялчо да се обади повторно, но той не изцвили. Юрнахме се тогава с тате по артилерийската колона: той напред, по проточилите се към фронта тежки впрягове, а аз назад - към ситнещите към обоза катъри. Подтичвах напред-назад, пръхтенето на конете ме удряше в тила. Задъхвах се, лутах се между подскачащите от неравностите на пътя стърчишки и ниско сведените дула на оръдията, заничах под чергила и платнища, в краката на конете заничах, но Бялчо сякаш беше потънал вдън земи. Помня, че веднъж пак така загубих Бялчо, но тогава беше придошла реката. Голямата вода го грабна и го завъртя, докато се изгуби от поглед. Сред бясното бучене остана само жаловитото цвилене на коня. Като се ориентирах само по гласа му, на сутринта, щом реката се дръпна, измъкнахме Бялчо на една плитчина. Бялчо не можа дори от водата да се отърси, не можа да изцвили от радост. Запомнил бях ония налети с влага очи, в които видях животински страх и признателност, умора и бляснала надежда.

Напразно търсих в колоната тия доверчиви очи, широкия черен гръб и онова бяло петно, запечатали се някъде дълбоко у мене. Гърлото ми се свиваше, като си представих Бялчо, запрегнат към някое оръдие или талига със снаряди. Виждах го как кротко и безропотно пристъпя. После детинската гордост, че нашият кон тегли най-тежкото оръдие, вземаше връх и аз отново се втурвах подир запенените коне. Стоях насред прашасалия път. От двете страни потокът не спираше, канатите на колите ме закачаха, влачеха ме по нагорнището. Камшиците плющяха. И остените усещах, и студенината на набучените щикове, но се лутах по пътя и плачех. Плачех за Бялчо. За тате плачех. Не исках никой да ме докосва с пръст, а в мене се сблъсаха и хора, и добитък. Не исках да слушам нищо и бях запушил уши с длани, а отнякъде нахлуваше оная смесица от военни команди и селска гълчава, от скрибуцане на талиги и мучене на добитък, от която никога не можех да избягам. Не исках нищо да виждам и стисках здраво клепачи, но лъч светлина пробиваше тъмнилото, подскачаше по изопнатите гърбове на конете, спираше се за миг върху острите щикове, пробягваше по лицата на хората, докато обхване цялата военна колона, която пъплеше по нагорнището.

Мирясах едва тогава, когато и последният артилерийски впряг потъна в устата на клисурата. Против волята си не можех да обърна гръб на Бялчовия зов, на бащината прегръдка, която още палеше прижулената ми буза.

По този доскоро задрямал и буренясал път сякаш беше се изтърколило моето детство. По този придошъл път сякаш мина целият свят - светът на злото и доброто.

С дни наред гледах и пушека, който се виеше над село, и военните колони. Щом ги погълнеше клисурата, тъмните сенки се омешваха, размазваха се. Времето се беше търкулнало - онова безвъзвратно време, което нищо и никой не можеше да спре.

На тесния междуселски път на старото си място останаха само обраслите с лишеи камъни. Налягали покорно около канавките, те приличаха отдалече на вкаменено стадо добитък. По-късно щом ми домъчнееше за тате и Бялчо, идвах при каменните стада, прочитах им писмата на тате. Така неусетно в мъката си започнах да разговарям с камъка. Подразбрал бях, че душата на камъка, макар и под лишеи, е още жива. И как няма да е жива, когато оттук беше минал Бялчо! Тате беше минал оттук. Нали по тоя прашасал път премина сякаш целият свят на злото и доброто.

На свечеряване, когато се разделях със смълчаните камъни и земята почерняваше още повече от едната си страна, сякаш се свиваше в черупката си, вече знаех, че от другата страна на земята небето просветлява, зачева се онова синьо, от което ще прогледнат каменните й очи.

Много народ се извървя по нашенския път. Много добитък преживя нашата мера?, но едни от впряговете вече се връщаха от фронта. Хората се връщаха по тоя същия път - кой с медали, кой осакатен или с олово в гърдите. От писмата на тате научихме, че тогава настигнал Бялчо. Конят станал гордостта на оня същия старшина от комисията по реквизирането, който не искаше да приеме Бялчо дори в обоза. Тате пишеше още, че са се сприятелили със старшината, та да не берем дерт за Бялчо. В сигурни ръце оставил коня, пък и нали Бялчо бил артилерист, имал си дажба - не е като на село, каквото захапе между две бразди от синора по оран. Само на овес бил привикнал наш Бялчо, та като се върнел, да му мислим. Целите писма на тате бяха за коня, а за себе си освен „жив и здрав съм” - нито дума повече.

Така бяхме привикнали с писмата на тате, че след като прочетяхме онова „жив и здрав съм” и мама се насълзяваше, очите ми трескаво шареха по познатите разкривени редове, докато научим всичко за Бялчо. След всяко писмо още повече завиждах на тате, че е заедно с коня. Докато в село дойде първият фронтовак. Разправяха, че в главата бил ударен от рикоширало парче мина. Много нещо научихме от ранения. „Германецът няма да издържи повече от месец” - завършваше заканително той, макар че главата му беше цялата бинтована и от опетляните бинтове се виждаха само възбудените му очи, щръкналият нос и пребледнелите устни, които едвам мърдаха.

Винаги седях най-отпред. Дори се надигах пред ранения, дано ме забележи и да спомене нещо за тате или за Бялчо, но той говореше все за братушките, за катюшите и за българското „ура”. Накрая се престраших и попитах за тате.

- Жив и здрав е - рече раненият, като че ли се бяха наговорили с тате. - Само дето му е тежко за Бялчо - той нали е в друга част, по целия фронт не можахме да го срещнем нито веднъж…

След всичко, което пишеше тате, си помислих, че раненият се е объркал, пък и паметта си може да е загубил - нали беше ударен в главата.

Съобщението за Бялчо, че се е върнал от фронта, дойде заедно с първата група фронтоваци. Сам отидох да го докарам от града. По пътя си подсвирквах, подскачах от крак на крак, а щом приближих града, не се сдържах и хукнах.  Представях си как ще яхна Бялчо и ще вляза в село на галоп. Само за тате ми се свиваше сърцето, но щом Бялчо си беше дошъл, ще се върне и тате - мислех си аз, докато се изправих пред конюшнята. Когато изведоха Бялчо от гърдите ми се изтръгна онова „Бялчооо”, от което другите коне наостриха уши, а Бялчо дори не обърна глава към мене. Гледах коня, хлътналите му хълбоци и прижулената кожа от каишите. Повтарях името му на глас, а Бялчо сякаш го беше забравил. Така стоях пред него до оня миг, в който влажният му език ме опари по бузата.

Прегърнах коня през шията и го поведох. Вървяхме към село все така прегърнати. Говорех му за мама, за буренясалата нива, а Бялчо не ме изпускаше от очи. Така се увлякох в приказките, че забравих за хляба, който издуваше бялата ми риза. Когато му подадох хляба и Бялчо задуши въздуха, едва тогава видях, че ушите му са омърлушени. И на цвиленето на конете пред село Бялчо не отвърна. Стана ми страшно. Глух беше Бялчо. Оглушал беше от войната, та затова не ме чу, дори на поздрава на конете не отвърна. Взех главата му с ръце и с все сила извиках името му.

От празния му поглед разбрах, че Бялчо никога нищо нямаше да чуе.

Щом първите къщи се показаха, конят се понесе в тръс към селото. Уж беше измършавял, но като усети познатия мирис на оборски тор, не можах да го удържа.

Много дни наред излизахме с Бялчо на края на мера?та и чакахме тате. Пусках коня да пасе в най-тучната ливада. Косях му от най-тлъстото място. Парче хляб всяка сутрин издуваше ризата ми, та Бялчо позаглади косъма, дори прижуленото взе да избледнява. Само погледът му остана празен и на свирката на локомотива, с който се връщаха на ешелони фронтоваците, и на песента на птиците.

Докато го поях на реката, наостряше уши, та сърцето ми се обръщаше, но, види се, то е било от влагата, която го удряше в ноздрите.

В реката къпех Бялчо до насита. Много мътилка се стече от коня. От барута ли е било, от оръжейната смазка, с която мажат оръдията ли, не знам, но по гърба му все още личаха мазни петна, които дори хумата не можа да измие. Тогава видях, че и бялото петно на челото му го няма. Почерняло беше бялото петно на Бялчо. През деня го търках с четката в реката, а нощем ставах скришом от мама и отивах при Бялчо в обора.

В една от ония нощи, когато водата беше възвряла и щях да попаря челото на Бялчо, за да измия чернилката, усетих на рамото си мъжка десница. Само тате слагаше така тежката си длан на рамото ми. Обърнах се. С едната ръка мама прикрепяше тате като дете, а с другата напразно надигаше газения фенер, за да ме види сякаш тате.

Дни наред не можех да привикна с черната превръзка, която криеше очите на тате. Винаги щом се изправех пред Бялчо и потапях четката във ведрото, чувах гласа на тате: „Няма да измиеш чернилката, сине, няма! Там, където са посегнали слънцето и земята, измиване няма” - въздъхваше тате и от тая въздишка аз долавях онова, другото, неизреченото - за войната…

Извървяха се дългите върволици на фронтоваците.

Утихна нашенският път. Мерата се умълча. Добитъкът, плъзнал по паша, заобикаляше черните огнища, душеше мълчаливо въздуха. Нощите станаха като предишните - дълбоки селски нощи, които не може да се събудят от случайно джафнал мъник. Само в просъница някой ще се надигне чорлав в постелята, колкото да сепне съня, и ще извика: „Напред! В атака!”

За тия нощи тате казваше, че били по-светли от предишните, щото отвъд хоризонта небето и земята се слели. А щом се слеят небето и земята, можело половин година да бъде само ден, половин година - нощ. Тате най-много обичаше да разказва за белите нощи. В лазарета се сдружил с един руснак и оня все му говорел за белите нощи. Като се съберяха мъжете около тате, той надълго им обясняваше, че мината, която го ослепила, била дотогава непозната на сапьорите. Инак сега и с вързани очи можел да я обезвреди.

- Пак късмет - намесваше се мама, докато редеше ракиените чаши. - Ами ако ти беше избухнала пущината в ръцете?

След тия думи тате слепешката докосваше мама. Всички се вторачваха в ръцете на тате, докато стиснатите юмруци се издадат напред и тежко се разтворят. На закоравялата длан дългата линия на живота, мерната линия от фронта и кривналата бразда в чернозема се гонят - вървят редом една до друга, пресичат се, сливат се за миг и пак се разделят, всяка поела по своя неписан закон. Дълги са линиите по дланите на тате. Дълги и дълбоки. Там, където свършва дланта, изтъняват, но сякаш продължават от другата страна на ръката. По линията на живота от другата страна на дланта не можеше да гледа дори Салалийката, която в ония дни обикаляше от къща на къща и хвърляше ту бобени зърна, ту вземаше ръката на някое сгодено моме.

А съдбата на тате била от другата страна на ръката.

За кооператива гласно уж бяха почти всички от село, но като дойде време да се разорат синорите и да се сбере добитъкът в един обор, селяните се запънаха. То какво ли имаше друго селянинът освен земята и добитъка?

Тогава тате тръгна с двуколката.

Всяка сутрин запрягах Бялчо. Довеждах тате до двуколката, прикрепях го, докато седне, и му слагах в ръце дизгините. Тате дори не подръпваше дизгините, а конят тръгваше. Двуколката изтрополяваше по камънака, за да напомни сякаш на хората, че фронтоваците отново са на път. А щом тръгнеха фронтоваците, нямаше човешко лице, което да не се извърне подир тях.

Много хора склони тате тогава да влязат в кооператива, щото селяните не можеха да откажат на фронтоваците. Така обикаляха тате и Бялчо, докато един ден се оказа, че кооперативната конюшня вече е запълнена и няма място за Бялчо. Пък и каква ли кърска работа можеше да върши глухият кон. Закахъри се тате. За коня му беше мъчно, а за себе си сякаш не помисляше. Предложиха му и на него едно-друго из кооператива, но за всичко трябваха очи. То и времената бяха такива - дори да видиш нещо, не можеш му повярва.

Тогава дойде наводнението. Реката се разля най-напред нашироко по мера?та, сякаш да предупреди и хора, и добитък, че тая сила, дето иде от Балкана, трудно ще се усмири. Започнаха да извозват зърното от хамбарите, но конете не удържаха на голямата вода: изправяха се на задни крака, падаха по корем, плашеха се от боботенето на придошлата река. Тогава тате рече да запрегнат Бялчо.

Щом тръгна конят, водата завря в краката му. Навел глава, не знаеше какво е да се запъне на място или да остави товара си насред разпенената вода. Войната го беше научила на това. Докато не изкачи оръдието нависоко, спиране няма. Така една по една Бялчо изкара талигите на могилата. Фронтовият кон знаеше какво е бойна заповед. На най-стръмното място краката на Бялчо омекваха. Мускулите му се разтърсваха, хората около него викаха с все сила „Дий, Бялчо, дий!”, забравили сякаш, че конят е глух.

Тогава тате, макар и сляп, се докопа до канатата. Наловиха се и другите мъже. Спасиха семето.

Бялчо не можа да чуе хвалебствените приказки. Името си дори не можа да чуе.

Тате не можа да види нивите, които се люшнаха пролетес от спасеното зърно. Но кой знае защо, винаги щом запрегнех двуколката, те поемаха към могилата.

Не се стърпях и един ден ги проследих. Бяха спрели на най-високото място. Тате шептеше нещо гальовно в ухото на Бялчо. И двамата бяха извърнали глави и „гледаха” натам, където цветната дъга на слънцето се извиваше и в причудливите й цветове можеха да се уловят всички цветове на живота.