ДУМАМ ТИ, ДЪЩЕ, СЕЩАЙ СЕ, СНАХО!

Румен Воденичаров

От началото на гражданската война в Украйна и особено след референдума за присъединяването на Крим, Русия беше превърната в „плювалник”, на който се упражняват всички евроатлантици. Алгоритъмът на информационната атака беше зададен от второстепенни лица като официалният представител на държавния департамент на САЩ Дженифър Псаки:  „По въпроса нищо не зная, но е виновна Русия”.

Особено усърдни в демонстриране на русофобия се оказаха президентите на източноевропейските васални членки на ЕС и НАТО: Полша, прибалтийските страни и България. По този повод полският публицист Бронислав Лаговски разсъждава за съюзите и националните интереси така:

Съюзите се променят, постоянни са само националните интереси. Съюзи, създадени по време на война, не винаги успяват да се запазят след нея. Някои народи (вкл. България, б.а.) се прославиха с това, че са завършвали война не в коалицията, с която са я започвали. Така ген. де Гол намекваше по- специално за Италия.

Пилсудски (станал национален герой след успешната война срещу Червената армия в 1920 г., б.а.) започна като съюзник (или като агент, ако ви харесва повече) на Австрия, но съумя навреме да предаде немскоговорещите държави и да се присъедини към победителите.

Полските управляващи така се опияняват от днешните съюзи (с ЕС и псевдосъюза с Украйна), че не са в състояние да разграничат интересите на съюза от националните си интереси. Те мислят, че това са тъждествени понятия. След като Германия сега е наш съюзник, разсъждават те, и всичко говори за ползата от този съюз, значи тя и в миналото е била такъв и само благодарение на някакво недоразумение или намеса на трети държави (разбирай СССР, б.а.) тя се е превърнала в неприятел.Полските книжарници са пълни с немски издания за Втората Световна война (ВСВ), за хитлеровите генерали и за самия Хитлер. Местните власти в бившите германски градове, които станаха полски благодарение на съюза със  СССР, все по-шумно изразяват своето недоволство, че Червената армия в 1945 год. оставила Гданск (Данциг, б.а.) и други градове в Силезия и Поморието в руини. Проектирайки днешния съюз с Германия в миналото, те възприемат нова, изцяло германска гледна точка за събитията.

До какви „висоти” може да достига полската жажда да се отмъщава на Русия и на „москалите” се видя от реакцията на СМИ и на политиците към намерението на руските мотоциклетисти („Черните вълци“, б.а.) да проведат своя параден пробег до Берлин, преминавайки през Полша. В такъв момент на нормален, възпитан човек му се струва, като че ли  е попаднал в отделение на психиатрия за буйстващи.

Поляците не могат да понесат, че Русия се гордее с победата си във ВСВ. На всяка годишнина те не пропускат да оскърбят по някакъв начин Москва. Тази година поводът е Крим.

Колективната отговорност се отрича, но за глупостта на част от народа (в случая на обкръжението на президента и правителството) съдбата може да накаже целия народ.

В нашата страна ликвидирането от лидерите на ГЕРБ  на трите големи руски инфраструктурни проекти тепърва ще излезе „през носа” на целия български народ.

За съжаление аналогично, без всякакви исторически предпоставки е поведението на българския президент Росен Плевнелиев. След като българския премиер подкокоросан от Държавния департамент притича в Народното събрание за да наложи на парламентарната група на ГЕРБ и партньорите им да прогласуват Декларация за „изтребление”, но не за „геноцид” на арменския народ преди 100 години, можеше да се предвиди, че в отсъствие на американския президент и главнокомандващият на БА ще откаже да присъства  на военния парад на 9 май в Москва. Той не остана по-назад от полския президент като не пропусна да охули Русия, че си позволявала да прекроява граници, така както  великите сили практикували в XIX век. Черна неблагодарност!

Едва ли само младостта на президента-русофоб може да бъде негово оправдание. Хелзинкските договорености, които заковаваха следвоенните граници в Европа, отдавна са забравени и от 1989 г. в ход е процес на непрекъснато създаване на нови държави. Добре би било българският президент да се заинтересува какво щеше да се случи с територията на българската държава, ако СССР на Парижката конференция не беше оценил изкуплението на българския народ с 25 000 жертви в последната фаза на войната срещу фашизма. Или ако Сталин не беше отхвърлил категорично предложението на Турция да „помогне” на Червената армия на Балканите  с 26 дивизии през август 1944 год.

Още по-срамотно е поведението на  прибалтийските републики. Литва, например, е получила 40% от територията си  благодарение на пакта Молотов-Рибентроп. Някакси неудобен казус. В бъдеще Германия и Полша могат да предявят претенции. С яростната си русофобия литовските управляващи сякаш им казват „И ние сме против Русия, значи като вас. Само не ни пипайте границите!”

Следвоенните поколения имат смътни представи за Втората Световна война. Не е особено трудно те да бъда сугестирани, че Хитлер и Сталин са „един дол дренки”, бандити и престъпници, така че не би имало разлика кой от двамата диктатори е краен победител. Само че има малка разлика. При Сталин на власт бяха интернационалистите, а националистите, тунеядците и спекулантите се трудеха в ГУЛАГ. Разбира се покрай сухото гореше и суровото. При национал-социалиста Хитлер на власт бяха банкерите  и търговците-спекуланти, а в лагерите изтребваха интернационалистите (и циганите).

За народите от Западна Европа победата на Третия райх би означавала само загуба на независимост, което ако не води след себе си загуба на цивилизация, не е чак толкова страшно.

За евреите, обаче, това би означавало пълно изтребление - ГЕНОЦИД.

А за славяните: поляци, украинци, руснаци (за българите не съм сигурен) - РОБСТВО.

Замислил ли се е г-н Плевнелиев защо сега, след 70 години, в XXI век Израел издигна внушителен паметник на Съветската армия.

Черната неблагодарност на повечето източноевропейски „демократични правителства” е отвращаваща. За русофобията си и санкциите срещу Русия полският президент Коморовски беше наказан на изборите. Това е ясен знак, че политическата кариера на българския президент-русофоб приключва през 2016 г.

Преди известно време един руски публицист изказа следната мисъл, която е валидна и за нашите евроатлантици:

Не всеки либерал е хомосексуалист. Но всеки хомосексуалист задължително е либерал“.

Последните дебати в 43-то Народно събрание  показват, че българските граждани  не трябва да очакват нищо ново.  Отстъпки по всички направления пред Брюксел, Вашингтон и ДПС за „запазване на етническия мир и укрепване на югоизточния фланг на ЕС”. „Патриотите” ще продължават да залагат на  русофобията, отдалечавайки се от своите разочаровани избиратели, а ДПС ще атакува българските националисти поотделно. Едните ще нарича „фашисти”, а другите „ксенофоби”.

Все пак в защита на Патриотичния фронт бих перефразирал горната мисъл по следния начин: „Не всеки русофоб е фашист. Но всеки фашист задължително е русофоб”.

Лидерът на НФСБ г-н Валери Симеонов е просто русофоб, но не и фашист. Даже не е „тежък русофоб” като Иво Инджев, проф. Калин Янакиев, посланик Илиян Василев и Васил Филипов. Те са клинични случаи.

Истинските нови фашисти са в Киев. И тези българи, които поради заблуда или убеждения   помагат на украинските превратаджии и изпълняват нарежданията на техния подстрекател САЩ, трябва да имат едно на ум и да не забравят, че Втората Световна война  завърши с Народни съдилища.