Кристина Митева

откъс

Когато корабът излезе в орбита, и Альоша видя за първи път Земята отстрани, той остана без дъх. Толкова много се вълнуваше… Бе поразен от красотата й… От уникалния й вид- едничък и неповторим в цялата необятна Вселена!…

Разбира се, бе я виждал такава на сателитни снимки, но толкова по-различно и по-истинско бе усещането, когато я видя от тази перспектива със собствените си очи… Сълзи рукнаха от очите му, и полетяха из пространството, изпълнено с бетегловност, около него като перли, като съвършени малки сфери кондензирано чувство…

Той я гледаше през илюминатора - нашата пра-майка, синята прелестна планета Земя, побрала в себе си, като в кутийка за скъпоценности, безкрая на човешките емоции и ум, радост и тъга, щастие и мъка, униние и скука дори… Побрала в себе си този уникален и безценен дар - Живота, в така разнообразните му проявления…

И изглеждаше така безнадеждно самотна след черната бездна на Космоса, която я обграждаше отвсякъде.

В очите му тя изглеждаше като едно безценно съкровище, което сякаш бе забравено или изоставено сред студения вакуумен безкрай от незнаен собственик… Или от своя Създател…

Приличаше му на някакво красиво бижу, украсяващо “ревера” на Вселената… Или пък на пеперуда, забодена с невидима карфица върху кадифения Безкрай, за да го краси… И опознава.

Гледаше я, и не можеше да повярва, че се отделя от нея наистина… Толкова малко хора виждат “дома” си така, отдалеч… И неговата неземна красота. Не, човек не може да я осъзнае напълно, докато е там, долу… Не може да я съзре и усети в пълния й мащаб, без да се отдалечи и да я погледне отстрани…

Не може да осъзнае в пълна степен, без необходимата дистанция, без космическата перспектива, уникалността на Земята… Както и самотата на човешкия род. Той си представяше сега как се е чувствал Гагарин навярно- първия човек, видял Земята по този начин през не толкова далечната 1961…

През този първи ден в Космоса, и неповторим в живота му, Альоша разбра, че гледана от дистанция Земята излъчва само мир и безмерна красота…

Тя предизвиква дълбоко и трудно описуемо усещане за чудо, според всички щастливци, които са я видели от тази перспектива - от “гледната точка на Бог”, както те самите се изразяват… За живо чудо. Излъчва крехкост, уязвимост, предизвиква емоция, която не подлежи на описание. С всичките милиарди хора, живеещи на нея, които обаче не се забелязват от тази перспектива, само наблюдаващият Земята човек знае, че са там…

И въпреки всички конфликти, некрасиви страсти и мизерия от всякакъв вид и порядък, Земята продължава да излъчва само красота, само мир, само… чудо. И предизвиква емоция, която е толкова светло чувство - едновременно преклонение пред чудо, изпълване с обич, чувство на благодарност и усещане за смисъл, и за благословия на човечеството. И още много… Отвъд думите.

Альоша чувстваше, че всички други емоции, изживявания и копнежи на хората (ежедневни, откровено грозни или негативни) просто “изгарят” във атмосферата, както изгарят в нея по-малките метеорити, които летят към Земята, и единствената човешка емоция, която “пробива” отвъд, отвъд хоризонта, е чувството на любов.

Тя също изгаря на своята собствена клада, и пречистено до съвършенство, “дестилирано” като през филтър, придобило могъщество и неимоверно величие от този си “пробив” достига отвъд.. Достига до Бог. Или до който и да е, който има възможност да види, да наблюдава и да усети излъчването на планетата Земя от дистанция.

Именно то, в крайна сметка, като единствено оцеляло и пробило през атмосферата, изгражда облика и излъчването на Земята. Излъчване, в което са “вградени” чувствата, копнежите, страстите, болките и мечтите на родители и деца, на милиони земни домове и семейства, на влюбени двойки и на самотни хора… Излъчване, родено от раздели и прегръдки между близки по един или друг начин хора, на летища, гари и кръстопътища…

То се издига нагоре, сляло като в едно общо “въже” всички нишки - всяко единично, но чисто и силно чувство на обич, което изпитва и излъчва всеки измежду милиардите земни жители, който обича в даден момент. И който е обичан. И заприличва на едно послание - единственото единно послание, излъчено от цялото човечество и “пробило” отвъд хоризонта, отвъд земната атмосфера. Послание, което придава облика на Земята. Посланието е едно простичко и могъщо “ОБИЧАМ ТЕ”…

И навярно то я крепи да не се разпадне, то поддържа Живота на нея и надеждата, че човечество ще има и занапред.. Навярно то придава здравина на иначе така крехката атмосфера, която единствена ни пази от вакуума и смъртта, от нищото на Космоса.

Това послание е своеобразно писмо на хората до Бог, което той “чете” всеки ден и всяка нощ, всеки час, всяка минута и секунда, защото то се подновява непрекъснато… От нас. От всички, които обичат. И може би именно заради него, в крайна сметка, животът на Земята продължава ден след ден, и нощ след нощ… Минута след минута, и секунда след секунда. Може би то е основанието да ни има наистина. И Земята да продължава да се върти.

И тъй като нито на Бог му е нужно да “чете”, нито всички сред хората, които обичат, истински и чисто, могат да четат и пишат - това писмо на човечеството до Бог е отвъд думите. “Написано” е без думи, на вечния език на който хората могат да общуват помежду си и с Бог чрез вярата и любовта, които са способни да изпитват. Затова и няма как да изгори, а пребъдва… То не е написано, а е излъчено директно от сърцата на хората… На хората, които обичат.

А всеки малко или много, някога или сега, дава своя принос към това послание. Някои са се разписали с цели дълги абзаци (като от роман на Достоевски), други с няколко реда, трети - само с ред, четвърти - с едно кратко изречение, с няколко думи, пети - само с една, едничка дума, шести - дори само с една буква, разкривено и неуверено написана като от първолак, който тепърва се учи да пише…

Но в крайна сметка почти няма хора, които остават “неразписали се”. И в това е магията. Чудото. Онова, което усещат космонавтите, “малцината щастливци”, както те сами наричат себе си, когато погледнат Земята от космическа перспектива. В необятния вакуум тя е нашата малка перла, носеща Живот. И излъчваща Любов… Това общочовешко послание, вярваше Альоша, е единственото, крехко, но и по-здраво от всичко останало, основание все още да ни има… И което хората пишат всеки Божи ден…

Писмо, което пробива отвъд земната атмосфера и хоризонта, и което може би ще остане да звучи в ефира, запечатано завинаги, подобно на Словото, което е било в Началото… Това е нашият отговор. Единственото, нетленното и най-важното, което ще остане от нашият живот… В края на краищата.

И благословени са онези, които го пишат, ден след ден, и които имат сетиво да го усетят и прочетат… Заедно с Бог. Това е най-голямата привилегия на космонавтите, сигурен бе Альоша.