Дияна Тончева

700 ГРАМА

(по действителен случай)

Дребно такова, измачкано, неугледно,
губи се в дрехите несъразмерно големи,
шапката, шала, наследени от баткото,
очилата едва закрепени на нослето му малкото.
Винаги най-отзад, ситни след другите,
брат му, първородния, късметлията
пред него, а най-отпред, безутешно далеч
бързо крачи оная, събрала в себе си
смисъла на живота му малък,
посоката, светлината.
И бърза тя, всеки ден, всяка сутрин,
неумолимо и никога назад не поглеждаща,
да не види онова малкото, дето не говори,
не чува, май само мама успява да каже,
така ми пошушнаха, 700 грама родено,
цъкат с възхита, примесена със съжаление.
Дядо Боже го е запазил, въздишат,
но него това не го вълнува, заето да бърза
след нея улисано, сега точно
в този момент то се страхува
гърба на майката да не изпусне,
зад ъгъла да се скрие.
А да не може да я извика,
мамо, спри тая луда гонитба, спаси ме.

ЧАКАЙ МЕ ТУК

И тя му казва, чакай ме тук,
и без да се обръща, си отива.
То поглежда я объркано,
но без звук,
докато гледа как зад ъгъла завива,
без да мръдне, зачаква я търпеливо.

Минава час, а после два,
леко притъмнява и покрай него
в мрака на града
минават хора, бързат за дома,
а то се уморява,
но чака кротко майка си сина.

Минава ден, а после два
гладува вече, студ и вятър, самота,
а после дъжд и сняг, сезон
се сменя, но то я чака неизменно.

Годината се свършва, някъде изтича
после идва друга, момчето става мъж,
много малко по-различен,
а после старец, бил дете веднъж.

Животът неусетно го събаря,
полека той се свлича, гасне,
изтощен да чака тук забравен,
но няма да помръдне,

като куче вярно,
нито да се усъмни
с очите вперени във ъгъла,
зад който майка му,
единствената,
някога зави.

КАТО ДИНОЗАВРИТЕ

Питаш ме уж небрежно
каква искаш да станеш, щом пораснеш,
опитвайки се кичура да хванеш
малко припряно, несръчно,
но винаги нежно.
Поглеждам в огледалото насреща ни
лицето ти, добрите очи, ръцете грижливи
събират косите, събират ги мълчаливо.
Не помня какво ти отвърнах,
бързахме навярно за училище,
а може би, както винаги, внимание не ти обърнах.
Сега бих ти казала,
(знам, че много пъти съм те срязвала)
не искам да порасна и да виждам
как очите ти се уморяват,
усмивката обичана да се стопява,
да треперят ръцете и да си отиваш ненадейно
някой ден, като динозаврите изчезнали безследно,
няма да пораствам и защото
ако ти си отидеш, кой
ще ми подрежда по възглавницата косата
и ще ме гали нощем по главата,
докато заспивам отново гневна
за нещо на тебе (както обикновено),
кой ще ме вдига във въздуха,
за да ме завърти силно и бързо,
а аз да се смея, с теб да се смеем до сълзи,
а после да се караме яростно, но за кратко,
светът ще опустее
без тебе, татко,
ако бащите стареят
и си отиват от малките си момичета
смели, но осиротели,
които никога вече няма така да се карат
и смеят. С татковците си да се смеят.