РАЗДЯЛА
Милка е много тъжна.
Това хубаво дете, което знаеше тъй да се радва на всеки божи ден, тая весела птичка, както я наричаше баща й, бе тъжна.
По-тъжна от деня отвън нейната стаичка.
Опряла челцето си на прозореца, тя гледаш едрите капки дъжд, които се изливаха като из ведро, от тъмносивото небе, гледаше ручеите вода, що стичаха и се усещаше тъй самотна, изоставена!
Защо не си иде още майка й?
Толкова дни вече…
Баща й вчера пак каза, че ще си дойде… но не я гледаше в очите, а се бе извърнал настрана…
Сърчицето й подсказа тоя път тъй ясно: Баща й я лъже…
Майка й няма да се върне… Тъй както не се върна майката на малкия Колю…
Но майката на Колю не се върна, защото е умряла. Тя самата вървя до Коля подир погребалната кола. Майката на Коля я заровиха в земята на гробищата - и тя оттам е отишла на небето, при ангелите.
Тъй беше й казала майка й…
Майка й.
Де е тя? Защо остави нея? Нали всяка вечер Милка бе заспивал под нейните милувки?
Тия нежни, бели ръце, които тъй хубаво миришеха.
Баща й се подиграваше на тия ръце. Майка й е сърдеше на това…
И замина…
Целуваше в много, много… и замина.
И Милка я чакаше… всеки ден, всеки час…
Питаше баща си.
А той се смръщваше…
Няма да дойде! Няма да дойде! - крещеше глас вътре в сърцето на Милка.
Тя продължаваше да стои на прозореца, да гледа поройния дъжд и едри, едри сълзи течаха една след друга от тъжните й очи…
*
Чудно хубав ден!
За да не тъжи, баща й я заведе в тоя хубав кът…
Какви зелени ливади! Дървета, покрити с какви не плодове - сливи, ябълки, круши…
И всичко това е за нея, за Милка…
Днес татко й донесе от града една хубава кукла…
Милка обичаше много куклите. Но тоя път я взе от баща си без никаква радост.
- Не се радваш, Милке, на такава голяма хубава кукла? - учуди се баща й.
Милка само го изгледа тъжно, тъжно. Баща й не изтърпя погледа й се извърна настрана.
Сетне дълбоко въздъхна и се отпусна на стола.
Искаше се на Милка да се хвърли на шията му да го помилва…И той тъжеше нали за нея, за тая, която не се връщаше? Но не неправи това, а излезе с куклата си.
Остави куклата и пак се върна при нея. Прегърна я и горчиво заплака.
На нея ще разправя тя отсега нататък за майка си, за хубавата си майка…
Ще плаче с нея…
*
Колко деца има наоколо й! Толкова съседски деца, с които баща й я запозна, за да не тъжи…
- Недей тъжи, Милке! - каза й той. - Ето, толкова весели другарки ти намерих. Пей си пак!… Не тъжи! Като тъжиш за майка си, която ни напусна, защо не виждаш баща си, който тъй страда, като те вижда все тъй тъжна?
И Милка пръв път видя колко е отслабнал баща й, колко е повехнало лицето му.
Тоя път тя се хвърли в прегръдките му и изплака всичката си скръб по нея, по тая, която бе ги оставила.
И все пак тя тъй я обичаше!
За да направи приятното на баща си, тя се събираше с другарките си, мъчеше се да играе с тях, да пее… Отиваше всеки ден с тях след обед горе на реката, там, дето водата е по-широка и дето децата до насита я газеха. А по-големите плуваха дори до отсрещния бряг.
Както и в игрите, тъй и тук, Милка се поотдръпваше и гледаше да не я забелязват.
И тук, на брега, седнала настрана, докато другите лудуваха в реката, Милка бе все със своята мисъл за майка си, тъй далеч от нея, и за баща си, тъй отслабнал, посърнал.
- Ето тоя камък е баща ми! - казваше си Милка, гледайки големия сив камък, който се издигаше на средата на реката. - А оня там, хе - това е мама!
И гледаше бялата скалица на отсрещния бряг, в чието подножие се удряше водата с всичка сила и се разбиваше на бели и пенливи искри.
От тоя ден Милка се гмуркаше с другите деца във водата, отиваше към големия бял камък, слагаше ръката си на него, допираше лицето си до топлия камък и гледаше бялата скалица.
- Татко е близо, а мама е тъй далеко! - викаше тъжно гласът вътре в нейното сърце.
Децата се налудуваха и поеха пътеката към гората.
- За лешници! За лешници! - викаха весело те.
Милка остана сама.
И друг път пооставаше.
Ней тъй й се искаше насаме, без никой да я види, да се опита да достигне майка си…
Тя се бе учила и да плува.
Тоя път ще иде там - при мама си.
Само да я стигне, да прегърне камъка и да си казва: „Аз бях при мама! Аз я помилвах!”…
Тя ще бъде тъй щастлива да си каже тия думи.
Милка навлезе вътре във водата. Прегърна с широко отворени очи „баща си”, постоя с
поглед към „майка си” и решително заплува към отсрещния бряг.
Усети силен тласък на вода и всичко се изгуби…
……………………….
Намериха я в тихата вода, всред водния синчец долу под бялата скалица в завоя…
сп. „Илюстрация светлина”, г. 33, кн. 6-7, 1925 г.
