Димитър Васин

На 7 май 2015 г. се навършиха 85 години от рождението на Пеньо Пенев.

ПРЕЗ РЕКАТА

            …при тебе се завръщам пак.
            Не съм ли закъснял?
                          Пеньо Пенев

Най-после всеки се завръща нейде и при някого… Окото ми
узря да поговорим. Но не от високото на паметника ти
да поговорим, не!

Ръката ми към масата замахва - чашата е празна.

Да си налеем пак от болката. Събирана в излишъци
за дните ни. Извирала за стиховете ти. И… позабравена
в сърцето ми наистина… Да си налеем пак от болката.
Че има и без вино празници. И има зли езичета.
Но има и приятели.

Забравих ли, че брод не се прехвърля сам!

Оттатък бързея е може би и моят бряг.
Но аз не се отказвам да нагазя и в дълбокото. Това
вина ли е да не разбира някой страховете ми?…

Приятелю,
защо се прмиряваме със сенките? Потекло е
спокойствие, което може да погуби плувалите с нас.
Страхувам се, приятелю.

Но аз не се отказвам да нагазя и в дълбокото.

Да си налеем пак от болката. Да се отприщи глас
и да надвика гласовете, минали отсреща - може ли?
Мъжете са изгризвали ръцете си, но са издържали
на ножа, минал през сърцето им.

Най-после всеки се завръща нейде и при някого…
Дълбоко е
надникнало окото ми. Страхувам се
за страховете си, приятелю.

РАЗБИТА ПРЕГРЪДКА

             Няма истина!… Няма лъжа! -
             Тежи само небе свечерено.
             Нито се радвам, нито тъжа -
             тишина… самота… и студено…
                                Пеньо Пенев

И за мене - лъжа след лъжа
срещу истината да застава.
Та до мене света да теша,
че отдавна познавам и слава.

Пред кого за кого да простра
изподраната в кръчмата риза?
При добрия да съм на софра.
А при лошия и да не влизам.

И пристигам простил на света,
непростимо че в мене зарови
и объркан до смърт ме въртя
да се крия от завист и в гроба.

А до всички, за да извървя
и страхливата дума за хляба,
със очите си палех главня,
от която жарта да разграбят.

И небето се въси над хляб,
но за който светът се разделя.
Не разбра ли какво съм избрал
за завивка и топла постеля.

Не разбра ли защо се въртя
на приятел до хляба разчупен?
Всеки идва по своя следа -
да отиде при други със чувство.

И при тебе, Поете, мълча
в тишина… самота… и студено.
Но се радвам пред тебе със чар
на живота си просто потребен.

Ти, Поете, до мене ли с грях
ще останеш избран и ще ходиш,
дето моето детство се спря
да огледа и свойта епоха.

Чакам двамата да издържим
по високи била и панели
в пъстри истини, неми лъжи,
от живота тъгата отнели…