Веска Гювийска

(за стихосбирката на Йеромонах Роман (Александър Матюшин) „Ябълки от детството”, с преводач Владимир Стоянов)

Славянската  душа е непредвидима в своите  духовни превъплъщения от мистика, екстаз и мъка. Никой не може да каже как и защо Александър Матюшин се превърна в Йеромонах Роман,  но „Всичко може да бъде пожертвано, за да се намери Бог”. (Лев Шестов)   Възможно е,  и „желание да се жертва своя плътски живот  в услуга на Другите” (Л. Толстой), защото чистите души са част от божията благодат.

Стиховете на Йеромонах Роман, един наш съвременник,събрани в стихосбирката „Ябълки от детството” са доказателство, че „белокаменният храм” е обител и за поезия.  В служенията на Словото той е съвсем безхитростен, като дете „със свирка от камъш”, изпълнен с тъга по „жерави”, „картофени изсъхнали стъбла”, „кукувича прежда”,  „река, гора, човешко присъствие”, които бъбрят на „предпоследния си свят език”.

В цикъла „Целебен извор” словото се лее като „вода за всеки отпътувал” и някъде там, съвсем дискретно в преклонението пред Природата, е стаено социалното страдание на човек, в който „гори страшна мъка”. Това е първият „ипостас на ябълката” във вечната  библейска  градина и изгубения рай на човечеството - тъгата по единението с Бога и великата му промисъл от красота, която ни изгаря.

Поезията  на Йеромонах Роман  напомня  в своите послания „Смисълът на любовта” от Вл. Соловьов като теургия на Словото. В този богочовешки процес   на съзидание и преклонението пред Природата  е  налично желанието за опазване на песнопенията на вечните неща у нас.

В „софийната енергия” е скрито преобразяването на материално-веществените неща,  както и   любов към природата, заради самата нея, извън което няма и морално съзнание у човека или възпитание в добродетел. 

От  Вл. Соловьов насам върховите постижения на православната философска мисъл са към единение на „религиозно, философско и творческо начало”, които са налични и  при този  руски поет. Но „ипастатсите” са само три: „Промисъл”, „Слово” и „Дух”, в които е  закодирано цялото православие. „Премъдростта божия” оживотворява, но не налага канони в стиховете на поета.  

Тя е поднесена дискретно,  както и „евразийските” „архетипи” от скитащият огън на „бряст”, „бреза”  и „клен”, от „жерави” и „път”.  Битийна основа   на  тези стиховете са общението и любовта като път към „обожението”. Класически е и стихът, който следва вътрешните си напеви и синергии на духа. 

Независимо от духовния си сан Йеромонах Роман не е чужд на социалните тежнения в руското общество през 20-21 век,  които обаче  са изявени мимоходом, и  сякаш на път към мистичното богопостижение на човечеството и необходимостта от преображения.  

„Петдесетницата” в нас, говори различни езици, но е по божия воля на единението и „съборността” на православната душа. В търсенето и постигането й като Любов във всичко, авторът чува „песента на славея”: 

„Пя славеят, как само пя,
а тишината слуша до премала.
Как исках да допее песента,
за да не почне всичко отначало.”

Във втория „ипостас на ябълката”  се усеща грехът и разкаянието от изгубеното познание в Едемската градина. Социалните краски се сгъстяват и  лиричното  остава като един тревожен фон. Между  „мъглата” и „росата” „в която виждам слънце”, на път към пролетта като „великденска предтеча”, в едно пречистващо спасение на земя „осквернена със измами” авторът казва:  „стоя самотен и познавам Бог”. В изначалната самост на човешката душа е заложено желанието за общения с Бог, себе си и  света.

С „едно крило, отшелник по съдба, да преживее, пролетта да я спаси”  като кървяща птица е Русия, превзела всички мисли на поета. Поетът и  монахът в стиховете  виждат своята мисия  като: „задачата  да се предпази животът от злото и задачата да се преодолее грехът.” (Семьон Франк), защото „Син човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята” (Лука 18:8). 

В служенето на любовта всяко творчество има  богочовешка основа и това е пътят, който Йеромонах Роман  е избрал. Отричайки държавното своеволие и „политическо творчество”, с които е белязано нашето време, спасението на човека  принадлежи единствено на Бога.

Между автономната, стремяща се към Бог воля на човека и неговото примесено с греха своеволие, задача и на църквата е да се разграничат тези сфери на действие.   

Но всяко принудително действие, дори с добри намерения, си остава принуда. Като богородствено същество  човек  трябва да намери духовни сили и в себе си, и в своята активна творческа природа,  защото дори грехът изчезва пред Доброто - това е посланието на тези стихове. 

Спасенията на Светата Православна църква, на която  Йеромонах Роман  е достоен представител, са колективно дело  по богоуподобяването на човечеството. Като Поет   Йеромонах Роман  прави своя индивидуален избор на спасение, погасявайки се в Словото и неговите Изкупления.   

Тази поезия, определено не е религиозна, но има литургично звучене на вечната славянска пасха. Тя е лишена от изкушения за литературност, модерност, или авангардна стилистика. В нея една чиста и богоугодна душа, разговаря със своя Бог за малките неща, в които има човешко присъствие и духовно  величие. Овладеният гняв, приглушената мъка, вслушването и вглеждането в мирския свят, в желанието да намери  покой от своите  безпокойства в духовното, съпътствуват изказа на   поета.

Третия „ипостас на ябълката”:  „Моя възраст, златна моя гибел”, е завръщане към изгубения  Рая, призив към   разпознаване на красотата и смирение пред божието съзидание:

„О, ти далечност! Ти си вън и в нас,
не е мечта и Царството възпято.
Блажен, откритият от Божий глас,
докосването негово е свято.”   (Бразди стъклото живата вода”) 

Боговдъхновения от красота и нейните сретения по пътя на съдбата са белязали този цикъл. В  натрупаните  мълчания на поета Словото се ражда от съхранена нежност, преминала през горнилото на старостта. Тук най-ясно се усеща желанието за преодоляването на дуализма от „духовното и мирското”, от  преклонение пред Природата и невъзможността да се забрави тревожната социална  съдба на Русия.

В трагизма и хармонията  на човешкото битие Поетът прави опит да се уповава на божиите думи: „В света имате скръб; но дерзайте Аз победих света”. ( Библия Йоан, 16:33). В търсене на Божията същност,  той се  изправя пред Любовта, която е  „абсолютното съдържание на личността”. ( Вл.Соловьов).

В ипостасите на „ябълки от детството” се усеща „православието” на поезия, която следва не канона и не буквата, а духа. Райската градина не е само място на човешкия грях, но и възможността ако не да го изкупим, то поне да го надмогнем с дяконства на Духа и  служения на Словото.

Възвръщане към детството-  начало на Поезията, е  осенено от спомен за светлина. Пред нея се прекланя поетът: О, колко светлина във капката роса”, на нея се надява и монахът:  защото „И светлината свети в тъмнината; а тъмнината я не схвана” (Йоан 1:5). 

В превода на българския поет и бард Владимир Стоянов се усеща цялата съпричастност на една песенна душа към руския стих и опазването на  уникалността на посланията на Йеромонах Роман. 

Тази задача е изпълнена с вглеждане, внимание и проницателност към всеки детайл на творбите. Тяхното превеждане  като  битие е възможно само при изключителна сетивност и духовно зрение за невидимото и неведомото, каквато е всяка Поезия. 

Налично е и духовно сродство между автор и преводач, защото: „Има такива хора: гледаш ги - душата си отдъхва”!