ИПОСТАСИТЕ НА ЯБЪЛКАТА
(за стихосбирката на Йеромонах Роман (Александър Матюшин) „Ябълки от детството”, с преводач Владимир Стоянов)
Славянската душа е непредвидима в своите духовни превъплъщения от мистика, екстаз и мъка. Никой не може да каже как и защо Александър Матюшин се превърна в Йеромонах Роман, но „Всичко може да бъде пожертвано, за да се намери Бог”. (Лев Шестов) Възможно е, и „желание да се жертва своя плътски живот в услуга на Другите” (Л. Толстой), защото чистите души са част от божията благодат.
Стиховете на Йеромонах Роман, един наш съвременник,събрани в стихосбирката „Ябълки от детството” са доказателство, че „белокаменният храм” е обител и за поезия. В служенията на Словото той е съвсем безхитростен, като дете „със свирка от камъш”, изпълнен с тъга по „жерави”, „картофени изсъхнали стъбла”, „кукувича прежда”, „река, гора, човешко присъствие”, които бъбрят на „предпоследния си свят език”.
В цикъла „Целебен извор” словото се лее като „вода за всеки отпътувал” и някъде там, съвсем дискретно в преклонението пред Природата, е стаено социалното страдание на човек, в който „гори страшна мъка”. Това е първият „ипостас на ябълката” във вечната библейска градина и изгубения рай на човечеството - тъгата по единението с Бога и великата му промисъл от красота, която ни изгаря.
Поезията на Йеромонах Роман напомня в своите послания „Смисълът на любовта” от Вл. Соловьов като теургия на Словото. В този богочовешки процес на съзидание и преклонението пред Природата е налично желанието за опазване на песнопенията на вечните неща у нас.
В „софийната енергия” е скрито преобразяването на материално-веществените неща, както и любов към природата, заради самата нея, извън което няма и морално съзнание у човека или възпитание в добродетел.
От Вл. Соловьов насам върховите постижения на православната философска мисъл са към единение на „религиозно, философско и творческо начало”, които са налични и при този руски поет. Но „ипастатсите” са само три: „Промисъл”, „Слово” и „Дух”, в които е закодирано цялото православие. „Премъдростта божия” оживотворява, но не налага канони в стиховете на поета.
Тя е поднесена дискретно, както и „евразийските” „архетипи” от скитащият огън на „бряст”, „бреза” и „клен”, от „жерави” и „път”. Битийна основа на тези стиховете са общението и любовта като път към „обожението”. Класически е и стихът, който следва вътрешните си напеви и синергии на духа.
Независимо от духовния си сан Йеромонах Роман не е чужд на социалните тежнения в руското общество през 20-21 век, които обаче са изявени мимоходом, и сякаш на път към мистичното богопостижение на човечеството и необходимостта от преображения.
„Петдесетницата” в нас, говори различни езици, но е по божия воля на единението и „съборността” на православната душа. В търсенето и постигането й като Любов във всичко, авторът чува „песента на славея”:
„Пя славеят, как само пя,
а тишината слуша до премала.
Как исках да допее песента,
за да не почне всичко отначало.”
Във втория „ипостас на ябълката” се усеща грехът и разкаянието от изгубеното познание в Едемската градина. Социалните краски се сгъстяват и лиричното остава като един тревожен фон. Между „мъглата” и „росата” „в която виждам слънце”, на път към пролетта като „великденска предтеча”, в едно пречистващо спасение на земя „осквернена със измами” авторът казва: „стоя самотен и познавам Бог”. В изначалната самост на човешката душа е заложено желанието за общения с Бог, себе си и света.
С „едно крило, отшелник по съдба, да преживее, пролетта да я спаси” като кървяща птица е Русия, превзела всички мисли на поета. Поетът и монахът в стиховете виждат своята мисия като: „задачата да се предпази животът от злото и задачата да се преодолее грехът.” (Семьон Франк), защото „Син човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята” (Лука 18:8).
В служенето на любовта всяко творчество има богочовешка основа и това е пътят, който Йеромонах Роман е избрал. Отричайки държавното своеволие и „политическо творчество”, с които е белязано нашето време, спасението на човека принадлежи единствено на Бога.
Между автономната, стремяща се към Бог воля на човека и неговото примесено с греха своеволие, задача и на църквата е да се разграничат тези сфери на действие.
Но всяко принудително действие, дори с добри намерения, си остава принуда. Като богородствено същество човек трябва да намери духовни сили и в себе си, и в своята активна творческа природа, защото дори грехът изчезва пред Доброто - това е посланието на тези стихове.
Спасенията на Светата Православна църква, на която Йеромонах Роман е достоен представител, са колективно дело по богоуподобяването на човечеството. Като Поет Йеромонах Роман прави своя индивидуален избор на спасение, погасявайки се в Словото и неговите Изкупления.
Тази поезия, определено не е религиозна, но има литургично звучене на вечната славянска пасха. Тя е лишена от изкушения за литературност, модерност, или авангардна стилистика. В нея една чиста и богоугодна душа, разговаря със своя Бог за малките неща, в които има човешко присъствие и духовно величие. Овладеният гняв, приглушената мъка, вслушването и вглеждането в мирския свят, в желанието да намери покой от своите безпокойства в духовното, съпътствуват изказа на поета.
Третия „ипостас на ябълката”: „Моя възраст, златна моя гибел”, е завръщане към изгубения Рая, призив към разпознаване на красотата и смирение пред божието съзидание:
„О, ти далечност! Ти си вън и в нас,
не е мечта и Царството възпято.
Блажен, откритият от Божий глас,
докосването негово е свято.” (Бразди стъклото живата вода”)
Боговдъхновения от красота и нейните сретения по пътя на съдбата са белязали този цикъл. В натрупаните мълчания на поета Словото се ражда от съхранена нежност, преминала през горнилото на старостта. Тук най-ясно се усеща желанието за преодоляването на дуализма от „духовното и мирското”, от преклонение пред Природата и невъзможността да се забрави тревожната социална съдба на Русия.
В трагизма и хармонията на човешкото битие Поетът прави опит да се уповава на божиите думи: „В света имате скръб; но дерзайте Аз победих света”. ( Библия Йоан, 16:33). В търсене на Божията същност, той се изправя пред Любовта, която е „абсолютното съдържание на личността”. ( Вл.Соловьов).
В ипостасите на „ябълки от детството” се усеща „православието” на поезия, която следва не канона и не буквата, а духа. Райската градина не е само място на човешкия грях, но и възможността ако не да го изкупим, то поне да го надмогнем с дяконства на Духа и служения на Словото.
Възвръщане към детството- начало на Поезията, е осенено от спомен за светлина. Пред нея се прекланя поетът: О, колко светлина във капката роса”, на нея се надява и монахът: защото „И светлината свети в тъмнината; а тъмнината я не схвана” (Йоан 1:5).
В превода на българския поет и бард Владимир Стоянов се усеща цялата съпричастност на една песенна душа към руския стих и опазването на уникалността на посланията на Йеромонах Роман.
Тази задача е изпълнена с вглеждане, внимание и проницателност към всеки детайл на творбите. Тяхното превеждане като битие е възможно само при изключителна сетивност и духовно зрение за невидимото и неведомото, каквато е всяка Поезия.
Налично е и духовно сродство между автор и преводач, защото: „Има такива хора: гледаш ги - душата си отдъхва”!