БЪЛГАРИНЪТ ОТ ЧИПРОВЦИ
Из книгата „Чипровско-банатски хроники”
„Българският народ, виждайки, че за него не съществува никаква сигурност и покой във Влашко и че поселищата, както и църквите се разрушават до основи и изгарят от татари и турци, че е подложен на избиване, на ограбване и отвличане в плен, освен това върлуването на множество разбойници стана причина щото да се намира никъде сигурно място за живеене, една част от него да реши да дойде в Трансилвания и се довери на покровителството на Негово императорско величество. Поради това, вземайки със себе си за духовна утеха един от нашите отци, мнозина дойдоха в Сибиу, където бяха приети благосклонно от генерал Ветерани. Комендантът генерал Ветерани снабди българите с покровителствени писма… Българите останаха в Сибиу и диреха начин да получат постоянно място за себе си и за своите потомци.”
(Алвинцка хроника)
Основаването на българската колония в Алвинц е станало през 1700 г., когато през септември там пристигнали първите български преселнически семейства от град Сибиу. Известно е, че първата група български бежанци, проникнала в Трансилвания, която предната година (13.V.1688 г.) била окупирана от Австрия, се пръснала в главните търговски центрове Сибиу, Брашов, Медияш, Алба Юлия и др. По-многолюдна била колонията в Сибиу, където се установил и софийският католически епископ (чипровчанин) Стефан Княжевич и други духовни лица, забегнали също от България.
Преследвани безмилостно от градските власти, като пришълци-скитници, и изложени на опасност да бъдат закрепостени, те поискали защита от военните.
В една трансилванска хроника до правителствената комисия, натоварена да реши тяхното настаняване, четем следното:
„Славна комисио, любима наша майко! Ние, долуподписаните български търговци-католици във Винц (Алвинц) с нашите семейства, след като през бурята на миналата война, в годината, в която императорското войнство превзе Белград (1688) загубихме нашето отечество, отчасти пленени, отчасти избити, след една година се споразумяхме на панаира в Сибиу с другите наши братя, които не живеят тук, а ще дойдат, както се надяваме, за поискване на наше постоянно поселище някое фискално (държавно) имение в Трансилвания, за която цел съставихме писмен документ, който предадохме на благовейшия отец Христофор. Пейкич, мирски свещеник, за да настоява пред славната комисия за желаното постоянно място. С божията милост той направи всичко чрез светлейшия барон фон Танонас и достопочтения кардинал Калонин, за да издейства императорска диплома според нашите искания.”
За благоприятното уреждане на този въпрос спомогнали следните обстоятелства: първо, че след завземането на Белград в 1697 г. Австрия се готвела за война с Турция на територията на балканските народи, които тя искала да спечели на своя страна, и, второ, заселването на Трансилвания с население от други места и главно с търговци, било в съгласие с колонизаторската политика на Австрия по отношение на окупираните от нея унгарски земи.
Както се вижда от цитираните по-горе хроники през тези години, заедно с другите български бежанци, в Сибиу и Алвинц са били и двамата видни чипровчани Стефан Княжевич и Кръстьо (Христофор) Пейкич.
Кръстьо Пейкич, „българин от Чипровец”, както сам се наричал, е роден през 1665 г. Завършил е богословие в Рим. След ръкополагането му за свещеник (1698 г.) напуска Рим и поема към събратята си в изгнание. Временно е пребивавал в Хърватско и Славония.
Проповедническата си дейност сред българските католици започва в гр. Сибиу, където имало многолюдна колония на емигранти от Чипровския край. В Сибиу те имали църква, обслужвана от видния български францисканец Гаврил Манчич. Кога точно е пристигнал тук Пейкич не е известно. Знае се само, че първите записани от него кръщения датират от средата на 1700 г.
През есента на 1700 г. част от българските католици в Сибиу напуснали града и се заселили в Алвинц, където основали отделна община. Кръстьо Пейкич ги последвал и станал първият им духовник на новото място.
Пейкич оглавява Алвинцката българска католическа енория (като титуляр) до 1725 г. По това време е заемал и длъжността каноник в гр. Пейч. По-късно той ще се изяви като голям книжовник-родолюбец. Написал е 6 произведения, между които „Огледало на истината”.
В тях той не престава да прокарва идеята за освобождението на България от Австрия. С това си дело се нарежда сред най-видните ръководители на ориентираното към Австрия и Рим народноосвободително дело през ХVII и ХVIII в. (П. Богдан, П. Парчевич, А. Стефанов, Г. Пеячевич, Н. Станиславов и др.).
След настаняването на българските заселници в Алвинц, над тях надвиснала опасността от закрепостяването им. Императорският двор имал практиката да дарява някои свои благородници, проявили се във войните и за особени заслуги към властта, с обширни земевладения.
За такова земевладение била обявена общината в Алвинц. И не само тя. Подобна заплаха е съществувала за българите в Банат и Седмиградско. Много документи отразяват упоритата защита на българските колонии срещу опитите за закрепостяването им. Това означавало да попаднат под икономическа зависимост за вечни времена.
Кръстьо Пейкич, енорист на алвинцките българи, с писмо от 21.VIII.1702 г., е предложил на Държавния фиск да му бъде даден под наем доминиумът Алвинц, заедно с жителите му и всички приходи от населението, срещу годишен наем от 1250 рейнски флорина, при условия, формулирани от него в 2 точки.
Граф Секау веднага препратил предложението на Пейкич до императорския двор с поръчка „Незабавно да се отдаде под наем доминиумът Алвинц на достопочтения отец Христофор Пейкич, съгласно с горните условия”. Ясно е, че в случая „достопочтеният отец” е действувал като представител на своите сънародници и е имал тяхната морална и материална подкрепа, само и само да не попаднат под крепостническа зависимост.
Договорът за наем обаче бил осуетен от настъпилите политически събития след Ракоциевото унгарско селско въстание (1703-1711 г.). Това принудило много българи да се завърнат отново във Влахия.
След сключения мирен договор Стамар (ноември 1711 г.) българските бежанци се завърнали отново в Алвинц и се заели с възстановяване на разрушенията от метежа. С тях се завърнал и Кръстьо Пейкич и е поел отново управлението на епархията. Под негово ръководство е съградена набързо българска църква и е бил поправен енорийският дом.
