БОЛКИТЕ НА ВЯТЪРА

Попи Антониу-Сфалангаку

превод от гръцки: Мария Филипова-Хаджи

От доста време ми се случва. Напоследък – по-често. Докато се разхождам безгрижно по улиците на града, усещам полъха на един по-различен, по-особен вятър. С носталгичен аромат, посипан с праха на времето – и трепетно поемам дъх. От този прах очите ми се насълзяват. И плуват спомени, плуват…
Бегло се появяват някакви половинчати образи. Някаква стара песничка, или училищна молитва безчувствено нашепват устните ми. А мислите редуват бледи фигури от детските ми игри на площадчето до съседите.
Спомням бащината си къща със стройните дървета край оградата. Маслината, борът, кипарисът, прасковата, люлякът, малката градинка със столистните трендафили, които пръскаха наоколо опияняващи благоухания. Гордостта на баба ми! Зюмбюлите, теменугите, саксиите с босилека, фикусите… Каменната стълбица – където приспивах куклите си като малка. Носех синьо елече, изплетено от светите ръце на мама. Как ми липсват сега тези ръце… Особено когато чуя песента „Я подай ми мила мамо…”, очите ми се насълзяват. Напомня ми медения глас на мама.
Безгрижни години, ангелски сътворени, нахлуват неканени с вятъра в мислите ми. Незабравими мигове не само за мен, а за много от нас. Навярно защото носят в себе си младост и мечти. И защото тогава животът беше пред нас, изпълнен с надежди. Всички се надявахме и чакахме едно светло бъдеще, едно обещано Утре.
И то дойде. Утре е вече Днес. С един горчив край.
Не успяхме да осъществим мечтите си. Някои – нито една. През трънливите пътища на времето някои поеха към Бога, други – не. Рутината разруши идеалите ни и те изчезнаха. Заедно с бащините къщи и старите съседи от детските години…
Поемам дъх, за да спра притока на мисли. Всъщност, какъв смисъл вече има всичко това? „Сама решаваш. Такъв е животът. Погледни го строго, реално, философски” – казвам на себе си и продължавам.
Преминахме 2000-та отдавна. Техниката препуска със замайваща скорост и чувствата станаха ретро. Епохата ни забрани да витаем в облаците с фантазиите си. Изгубено време. Мечтаенето не е преуспяваща професия. Въпреки това, още има хора, които не спират да мечтаят напук на времето. Навярно са отпуснали мигли, за да не усещат днешния вятър. Засищането е вид предателство.
Има и вчерашен вятър.Той духа мълчаливо, на пръсти – там, където не очакваш. Просто, за да не забравяш. Себе си, човешкото, преди всичко. И корените си. Да не бъдат заличени от вятъра на времето.
За него Пабло Неруда беше написал: „Вятърът е „алго”…” И е така. Вятърът е болка. Такъв е животът ни… Нашият живот…