(РАЗМИСЛИ НА ХУДОЖНИЧКА ЗА ЕСТЕТИЧЕСКОТО МАЙСТОРСТВО В ЕДНОИМЕННАТА НОВЕЛА)

Първата отлика, която завладява в произведенията на Иванка Денева, е нейното отношение към природата. По изключителен начин тя успява да вдъхне на материята душа: пейзажите й говорят, в тях има безброй звуци и багри, които докосват сетивата. Използвайки палитрата от думи, четката на словесната дарба и опит, писателката е нарисувала живи картини, чийто цвят искри на фона на буквите. Без боя – само със слово, тя създава атмосферата, декора на своите творби. Рисунъкът е толкова динамичен, трептящ, че дори шумоленето на листата, плисъкът на реката или свистенето на вятъра могат да бъдат чути. Природата създава неповторима мелодия, която авторката е уловила с писалката. Поток от нежни звуци и трептения прелива в произведенията й. Но голямото майсторство на Иванка Денева не се крие в това, че е успяла да чуе симфонията на природата, а в способността да накара нас, читателите, да я послушаме, да я видим и усетим…

„Любовта на лудата” е една от творбите, които най-силно въздействат в белетристичния сборник „Този корав залък – Животът” (повест, разкази и новели, Съюз на българските писатели, ред. Никола Радев, 2003), разкриващ човешките драми и съдби в условията на прехода. Тази новела излъчва особено хармонично съчетание: цвят и мелодия се вплитат в единно цяло. От началото до края присъства една и съща гама и страдалните звуци отекват между дърветата. Цветовете на самотата и химнът на Самотата властват над цялата природа. Въздухът тежи от прашинките й, земята е покрита с пръстта й и дървесата хвърлят нейната сянка. Авторката, известна с хуманизма си, в повествованието на творбата „Любовта на лудата” е разкрила особена безплътна героиня: Самотата – господарка на живота.

В новелата се преплитат две съдби: на художника Красин Щерев и лудата Елисавета. Две души, които за кратко се срещат и самотни – за миг се докосват… Сякаш тя – самотата, не ще допусне щастието, веселието и любовта да я изместят – от страх да не погасне нейната изпепеляваща красота. Сбрала в себе си всеки цвят, тя не е шарена, има ахроматично сияние и не е сива. Нейната светлина е слаба, тиха, сумракът й е спътник, сълзата – неин светлик. Всичко в царството й, което е живо, е в охра, а що е неживо – в синьо: с топлина от охра и студ – от сини багри. Охрата е много сложен цвят: жълтее, но не е светла като жълтото, тъмнее, а не е сива. Тя е топлият, земен цвят, но все пак приглушен: такъв, какъвто обича самотата и изпълва очите на Красин. Контрастът: синьото – студеното тъмносиньо, сбиращо в себе си черното на нощта, сивото на утрото и блясъка на сълзите… Всеки камък и частица от пейзажа, която не диша, е пленник в дълбините на този цвят. Картината на пейзажа е нарисувана с тези два цвята. Светлината е гореща, сянката – ледена. Сини са очите на Самотата, в охра са косите й. Нейните очи не блестят – те са бездънни езера, пълни със сълзи. В тях потопява всичко, което разваля прекрасния й свят на охра и синьо. И Самотата е безкрайна: всеки поглед усмъртява жизнерадостта, отнема чистотата, поробва мечтите. В нейните сини води се удавя майката на Лета, в сумрачната светлина изчезва невинната Севка, в хладния й затвор остава и самата Елисавета.

Тя е контрастът на Красин: колкото неговите ръце са топли, а погледът – светъл, толкова на героинята дланите хладнеят и гледците са дълбоки и тъмни… Очите му са пълни със светлина, но той не гледа като нея – с всевиждащите зеници… Красин е художникът, но Лета много преди него самия съзира готовата му картина: багрите върху платното, мазките на четката, скрития там силует на… ранена бреза – вижда себе си в затвора от дървета. Самотата я лишава от духовна свобода, заключва я в клетката от дървесни клони и девойката се лута: търси, но не намира себе си… Не може да се отскубне от сумрака, от тежкия полъх на спомена, от оковите на Самотата. Само очите й единствени пробягват между стволовете, блъскат се в няма, тъжна светлина и търсят живота.

И един ден, в храстите – сред прегорелите от слънце треви край мъртвото езеро, очите съзират своята капка надежда: глътка светла топлина, чиста, искряща и напевна. Това са други две очи – на Красин. Той е физически свободен, но душата му е поробена от Самотата, очите – затворени за хубостта на света. Ала се появява тя – Лета, лудата, която му показва свободата и му дава сили с крехката си ръка да излезе навън – от своя душевен затвор, напускайки дървената колиба на вътрешната самота. Той й помага да се отскубне от тягостната сянка на строгите дървета и изпепеляващата светлина от последните дни на циганското лято, от златната ръжда на есента.

Лета жадува за малко сянка, иска да си почине от тежките вериги, скрила се от жарките лъчи на зло слънце и усетила ласка и милувка. И в тази сбъдната и толкова бленувана нощ очите се сливат ведно, станали неразделни като пясъка и реката; даряват си живот, а думите се стопяват и с трясък се сгромолясват оковите. Самотата е прогонена от душите, сумракът се задушава в прегръдките на двамата. В цялата природа отеква Одата на любовта, телата се извиват в неземен танц, очите бликат живот, пулсира кръвта и сърцата ликуват!

Ала тя – властницата Самота, накрая отново побеждава. Връща с гръм своя пазител-мрак и отровната си ахроматична светлина. В земята, в чернотата на пръстта, е погребан пъстрият цвят – живецът на две души. Сенките – траурни воали над нежната красота на любовта, извиват химна на Самотата. Владетелката показва пак своята мощ: погасват очите, докоснали за един миг блаженото щастие, а други навеки остават сами.

Иванка Денева разкрива всевластието на тази господарка чрез преображенията на цялата природа, като всяка дума, всеки звук в новелата водят до Самотата – мълчаливата убийца на човешкото щастие. Но пейзажът, който сега авторката рисува, всъщност е още по-страшен затвор от този, който е изградила, защото е личният й зандан. Нейната участ във вечността е да бъде самотница и рушителка на всичко, което не ще има. Самотата е затворница на себе си – като тези, които сама зазижда и погубва. Остава завинаги там – между решетки от човешки души и възможност за спасение. Тя поробва другите, за да не е сама в скръбта си. Но е безсилна да прикове оня божествен миг, когато двете тела се сливат, а очите се милват с ласка…

Този миг ще пребъдне като нея. Ще я мъчи винаги, напомняйки й, че не е всемогъща, защото Любовта – ако е истинска, може – дори за кратък отрязък от изтичащото време, да я победи. Ярко мигновение светлина, което за две страдални души се превръща във вечност…

МАРИЯ ТОМОВА